Хлябът и сиренето се вкамениха в устата на Ранд.

— С пречупени гръбнаци ли?

Готвачката махна с брашнената си ръка.

— Помисли си за по-хубави неща, аз така правя. Нали знаеш, тук сега има един веселчун. Тъкмо ги забавлява в общата зала. Ама вие май дойдохте с него, нали така? Ти нали беше един от онези, дето пристигнаха с госпожа Алис? Май така беше. Аз самата обаче няма да имам много време да видя този веселчун, толкова работа ме чака. Ханът е толкова пълен напоследък, с този народ, дето слезе от рудниците… — Тя тупна топката тесто върху дъската. — Не са като хората, които обикновено пускаме тук, ама целият град е пълен с тях.

Ранд се хранеше механично, без да усеща вкуса на храната и без да слуша приказките на улисаната готвачка. Мъртви плъхове, всички с пречупени гръбнаци. Завърши припряно закуската си, изломоти едно „благодаря“ и побърза да излезе. Трябваше да поговори с някого. Помисли за момент и отиде в общата зала.

Том бе събрал вниманието на всички. Дори господин Фич беше замрял на място със сребърен поднос в едната ръка и парцал за прах в другата.

— …със сребърни подкови и гордо извити вратове — декламираше Том, заел поза, сякаш не само яздеше кон, но се беше превърнал в един от дългата приказна процесия ездачи. — Сребристите гриви се веят и глави се поклащат. Хиляди плющящи знамена с всички цветове на дъгата под небесната вис. Стотици бронзови тръби процепват въздуха, барабаните екнат с гръмотевичен тътен. Вълна след вълна възгласи огласят небето, заливат покривите и кулите на славния Иллиан, разбиват се и отшумяват нечути в ушите на хилядите конници, чиито очи и сърца греят с блясъка на святата им цел. Великите търсачи на Рога яздят напред по своя път, препускат, за да намерят Рога на Валийр, който ще вдигне героите от миналите Векове от гроба им, за да се сражават в името на Светлината…

Веселчунът декламираше с така наречения от него в нощите около огъня, „прост напев“. Сказанията, беше им обяснявал той, могат да се рецитират на три гласа: висок напев, прост напев и разговорен. Последното означаваше просто да разказваш така, както би говорил със съседа си за реколтата. Когато бяха заедно, Том им разказваше легендарните истории на разговорен, въпреки че не криеше пренебрежението си към този стил.

Ранд притвори вратата, без да влиза в залата, и се облегна на стената. От Том нямаше да получи никакъв полезен съвет. Моарейн — какво ли щеше да направи тя, ако разбереше?

Забеляза, че хората, минаващи край него, го поглеждат, и усети, че си говори сам. Навлече наметалото си и се изправи. Трябваше да поговори с някого. Готвачката му беше казала, че един от останалите не е излязъл.

В стаята, където спяха другите двама, беше само Перин. Лежеше. Лъкът и колчанът на Мат бяха оставени в ъгъла.

— Чух, че не се чувстваш добре — каза Ранд и седна на другото легло. — Само исках да поговорим. Аз… — Усети, че не знае как да започне. — Ако ти е зле — каза той и се надигна, — може би трябва да поспиш. Мога да изляза.

— Не знам дали ще заспя отново — въздъхна Перин. — Сънувах лош сън, щом те интересува, а след това не можах повече да заспя. Мат ще побърза да ти го разкаже. Тази сутрин ми се изсмя, когато му обясних защо се чувствам толкова изморен и не мога да изляза с него, но той също сънува. Слушах го как цяла нощ се въртя и бълнува, и никой не може да ме убеди, че е сънувал нещо особено приятно. — Той заслони очи с яката си ръка. — О, Светлина, колко съм изморен! Може би ако полежа още час-два, ще се оправя и ще мога да стана. Мат ще ми надуе главата, ако пропусна да разгледам Бейрлон заради някакъв си сън.

Ранд бавно се наведе към леглото, облиза устни и попита:

— Той уби ли един плъх?

Перин свали ръката си и го зяпна.

— И ти ли? — каза най-сетне приятелят му. Ранд кимна и той продължи: — Съжалявам, че не съм си у дома. Той каза… той… Какво ще правим сега? Каза ли на Моарейн?

— Не. Не още. Може би изобщо няма да й кажа. Не знам. А ти?

— Той каза… Кръв и пепел, Ранд, не знам. — Перин се надигна на лакът. — Мислиш ли, че Мат е сънувал същия сън? Той ми се изсмя, но ми прозвуча някак насилено.

— Може би и той е сънувал същото — отвърна Ранд. Стана му някак гузно, че изпита облекчение от това, че не е единственият. — Канех се да попитам Том за съвет. Той е видял много неща. Ти… ти не смяташ, че трябва да го споделяме с Моарейн, нали?

Перин се отпусна на възглавницата.

— Чувал си разказите за Айез Седай. Смяташ ли, че можем да се доверим на Том? Дали изобщо можем да се доверим на някого? Ранд, ако изобщо се измъкнем живи от всичко това, ако въобще се върнем някога у дома и ме чуеш да споменавам каквото и да е за напускане на Емондово поле, дори да е само до Стражеви хълм, сритай ме. Разбрано?

— Не говори така — каза Ранд и се помъчи да се усмихне колкото можеше по-бодро. — Разбира се, че ще се върнем у дома. Хайде, ставай. Все пак сме в град и имаме цял ден за разглеждане. Къде са ти дрехите?

— Ти иди. Аз искам да полежа още малко. — Перин отново вдигна ръка над очите си. — Отивай. Ще ви намеря след час-два.

— Губиш — каза му Ранд и се изправи. — Помисли само какво пропускаш. — Той се спря до вратата. — Бейрлон. Колко пъти сме си говорили как някой ден ще видим Бейрлон. — Перин остана да лежи, заслонил очи с ръката си, и не отвърна нищо. Ранд излезе и затвори вратата зад гърба си.

В коридора се облегна на стената и усмивката му се стопи. Главата все още го болеше. Ставаше по-лошо, не по-добре.

Край него мина една от прислужничките и го изгледа загрижено. Преди жената да успее да му проговори, той закрачи по коридора, загърнат в наметалото си. Том нямаше да свърши с изпълненията си в общата зала и след часове. По-добре бе да се разходи и да поразгледа сам каквото може. Може би щеше да срещне Мат и да разбере дали и в неговите сънища се е появил Баал-замон.

Пред отворените врати на задния двор се спря и зяпна. Улицата беше изпълнена с хора, като овце в кошара. Хора, нахлупили ниско шапки и загърнати в наметала и палта, се движеха бързо в двете посоки, сякаш ги движеше вятърът, духащ над покривите на сградите. Бутаха се с лакти и рядко си промърморваха едносрично, или само си кимваха за извинение. „Непознати — помисли си той. — Тук никой не познава никого.“

Миризмите също бяха странни. Лютиво, кисело и сладко — всичко се смесваше и носът го засърбя. Дори в разгара на Бел Тин не беше виждал толкова хора, струпани на едно място. Дори не и половината. И това беше само на една от улиците. Господин Фич и готвачката бяха казали, че градът е пълен. Целият град… като тук?

Той бавно отстъпи от портата, далече от препълнената с човешка гмеж улица. Наистина нямаше да е редно да излезе и да остави Перин сам в леглото. Ами ако Том приключеше с декламациите си, докато Ранд се скиташе из града? Май беше по-добре да изчака тук.

Въздъхна облекчено и се върна, отдръпвайки се от препълнената с непознати хора улица.

Да влиза обратно в хана също не му се искаше. Седна на една бъчва, опряна до задната стена на хана, и се остави на повея на студения вятър, надявайки се да пооблекчи малко главоболието му.

Мъч от време на време излизаше от вратата на конюшнята и поглеждаше към него и дори през двора той долавяше неодобрителното мръщене на коняря. Дали този човек просто не одобряваше селяни като него? Или се беше ядосал от това, че господин Фич ги бе посрещнал така гостоприемно, след като той се бе опитал да ги изгони, че са влезли през задната порта? „Може да е Мраколюбец“ помисли си Ранд, очаквайки тази идея да го развесели, но не му стана никак весело. Попипа дръжката на меча. Май нищо не можеше да го развесели.

— Овчар с меч със знака на чаплата — изрече нисък женски глас. — Това е почти достатъчно, за да повярвам в какво ли не. В каква беда си изпаднало, селянче?

Ранд стреснат скочи. Беше младата жена с късата коса, която бе видял да разговаря с Моарейн, след като излязоха от банята. Все още беше облечена в момчешко сетре и с бричове. Изглеждаше малко по-възрастна от него, с тъмни очи, по-големи и от тези на Егвийн, и странно напрегната.