— Господин Фейн често посещава Емондово поле, господин веселчун — намеси се Егвийн, в гласа й се долавяше неодобрение. — Той винаги ни разсмива и новините, които ни носи, са повече добри, отколкото лоши.

Веселчунът я изгледа кисело и после ведро се засмя.

— Виж ти, какво мило девойче. Ти по това време трябва да си закичена с розово цветче на ухото. За съжаление, не мога да вадя рози от въздуха, всеки случай не и тази година, но какво ще кажеш да застанеш утре до мен и да ми помагаш в представлението? Да ми подадеш флейтата, щом поискам, или някой друг от инструментите ми? Винаги избирам най-хубавото момиче, което срещна в селото, да ми помага в представленията.

Перин се изкикоти, а Мат, който вече се подхилкваше, се разсмя неудържимо. Ранд примигна смутено. Егвийн го гледаше ядосана, макар че той самият дори не беше се усмихнал. Тя изправи снага и отвърна с подчертано спокоен тон.

— Благодаря ви, господин веселчун. С радост бих ви помагала.

— Том Мерилин — представи се веселчунът. Тримата зяпнаха. — Името ми е Том Мерилин, а не господин Веселчун. — Той намести многоцветния си плащ на раменете и изведнъж гласът му прозвуча многократно по-мощно от началото, сякаш прокънтя в огромна зала. — Навремето бях дворцов бард, бях истински възвеличен до титлата преславна „Господин Веселчун“, но все пак простичко ми викат Том Мерилин и веселчун е простичката титла, с която се гордея днес. — И той направи елегантен поклон пред девойката, при което стоцветният му плащ така грейна, че Мат неволно изпляска с ръце, а Егвийн ахна възхитена.

— Господин… ааа… господин Мерилин — запелтечи Мат, който се колебаеше какво обръщение да използва след всичко, което беше издекламирал Том Мерилин. — Какво всъщност става в Геалдан? Знаете ли нещо за този Лъжедракон? Или за Айез Седай?

— Имам ли вид на амбулант, момченце? — начумери се веселчунът, почуквайки с лулата си по ръката си. Лулата му изведнъж изчезна някъде, сред гънките на наметалото или из големите джобове на дрехата му — Ранд така и не разбра къде точно. — Аз съм веселчун, а не клюкар. И по възможност гледам да не знам нищо за Айез Седай. Така е много по-безопасно.

— Но войната… — почна нетърпеливият Мат.

— Във войните, момчето ми, едни глупци убиват други глупци заради глупави стремежи — сряза го веселчунът. — На човек му стига да знае това. Аз съм дошъл тук заради изкуството си. — И той неочаквано заби пръст в гърдите на Ранд. — Ами ти, момко. Височък си. Още не си пораснал колкото ти се полага, но се съмнявам в околността да се срещат други мъже с твоя ръст. А и бих се обзаложил, че тъдява няма други с цвят на очите като твоите. Работата е там, че раменете ти са колкото дръжка на топор и си висок като някой мъж от Айил. Как ти викат, момко?

Ранд каза името си колебливо, без да е сигурен дали мъжът не му се надсмива, но веселчунът вече се бе обърнал към Перин.

— А пък ти си едър колкото цял Огиер. Почти толкова. Теб как те викат?

— Не и ако не се изправя на раменете си — засмя се Перин. — Ние двамата с Ранд сме си най-обикновени хора от тукашния народ, господин Мерилин, а не сме измислените същества от вашите приказки. Аз съм Перин Айбара.

Том Мерилин засука единия си мустак.

— Е, добре. Измислените същества от приказките ми, казваш. Такива ли смяташ, че са? Вие, момци, изглежда, много сте пътували и ги знаете тия работи?

Ранд си държеше устата затворена, сигурен, че веселчунът ги прави за посмешище, но Перин заговори:

— Ами, и тримата сме стигали до Стражеви хълм, че даже и до Девенов просек. Малцина тукашни хора са стигали толкова далече. — Не се хвалеше. Перин изобщо рядко се хвалеше. Каза си чистата истина.

— Даже и Тресавището сме виждали — добави Мат, което обаче прозвуча самохвално. — Това е едно блато от другия край на Водния лес. Друг никой изобщо не е стигал дотам. Пълно е с подвижни пясъци и мочурища, в които можеш здравата да затънеш. Никой освен нас. А и освен това никой не стига до Мъгливите планини, а ние веднъж стигнахме. Е, до подножието де, но все пак.

— Чак дотам? — промърмори веселчунът, който усилено триеше мустаци, докато ги слушаше. Ранд си помисли, че се мъчи да прикрие усмивката си, и забеляза, че Перин се мръщи.

— На лошо е, ако влезеш в планините — продължи Мат, сякаш търсеше оправдание за това, че не са се осмелили да пристъпят навътре в тях. — Това всички го знаят.

— Това са пълни глупости, Матрим Каутон — сряза го сърдито Егвийн. — Нинив казва… — Тя млъкна, бузите й порозовяха и девойката изгледа Том Мерилин не толкова приятелски, колкото преди. — Не е много хубаво да правите… Не е… — Лицето й поруменя и тя млъкна. Мат, комуто явно беше трудно да проумее какво става, само примигна.

— Права си, детето ми — промълви разкаяно веселчунът. — Покорно се извинявам. Поканен съм тук, за да ви забавлявам. Ох, този мой език, все ми създава неприятности.

— Може и да не сме пътували толкова, колкото вас — обади се спокойно Перин. — Но какво общо има всичко това с ръста на Ранд например?

— Просто така. Малко по-късно ще се оставя да се опитате да ме повдигнете от земята, но няма да можете и единия ми крак да отлепите. Нито ти, нито този твой приятел — Ранд ли беше? — нито който и да е друг мъж в селото. А? Какво ще кажете за това?

Перин се засмя презрително.

— Струва ми се, че мога да ви вдигна още сега. — Но когато пристъпи напред, Том Мерилин му даде знак да се дръпне.

— По-късно, момко, по-късно. Когато се събере народ да гледа. Един артист винаги има нужда от публика.

Междувременно, откакто веселчунът се беше появил от входа на хана, на Моравата се беше сбрала група зяпачи, млади мъже и жени, заедно с няколко хлапета, които надничаха онемели и с широко ококорени очи иззад по-възрастните. Всички сякаш очакваха от веселчуна някакви чудеса. Белокосият мъж ги изгледа преценяващо, сякаш ги броеше наум, след което поклати глава и въздъхна.

— Струва ми се, че ще трябва да ви покажа нещо. За да ви накарам да изтичате и разкажете на другите. А? Само да вкусите малко от онова, което ще можете да видите утре на Празника.

Той отстъпи крачка назад, после изведнъж подскочи във въздуха и започна да се премята на задни салта, докато не кацна с лице към тях върху каменната площадка пред странноприемницата. На всичко отгоре, още докато се приземяваше, в ръцете му ненадейно се появиха три топки — червена, бяла и черна, и затанцуваха във въздуха.

Зрителите ахнаха, къде от изненада, къде от възхита. Дори Ранд забрави доскорошното си раздразнение. Веселата му усмивка се стрелна към Егвийн и момичето му отговори със същото, след което и двамата зяпнаха с искрена радост веселчуна.

— Искате приказки? — заяви патетично Том Мерилин. — Приказките си чудесни щедро с вас ще споделя. Ще оживеят пред очите ви. — Нова, синя топка, появила се незнайно откъде, се присъедини към другите, после още една, зелена, и друга, жълта. — Приказки за битки величави и герои велики, сказания сладостни за слуха и на мъже, и на момчета. За жени и момички — целия Аптаригински цикъл. Сказания древни за Артур Пейендраг Танриал, Артур Ястребовото крило, Артур Върховния крал, що нявга царувал над земите от Айилската пустиня до Аритския океан, че и отвъд. Разкази чудни за народи странни и още по-странни земи, за Зеления човек, за Стражници и за тролоци, за Огиер и Айил. „Хилядата приказки на Анла, Великия съветник.“ „Джаем, убиецът на Гиганта.“ „Как Суза укроти Джейин Бродяжника.“ „Мара и тримата глупави крале.“

— Разкажи ни за Лен — извика Егвийн. — Как полетял до луната в корема на огнен орел. Разкажи ни и за дъщеря му Саля, скитащата сред звездите.

Ранд я изгледа под око, но тя сякаш бе погълната от веселчуна. Никога досега не беше показвала, че й харесват разкази за приключения и дълги пътешествия. Нейните любими приказки бяха смешните, за жени, които надхитрят мъже, смятани за по-умни от всички на света. Беше сигурен, че сега искаше да чуе приказки за Лен и Саля само за да му се подиграе. Разбира се, Егвийн трябваше да си дава сметка, че външният свят не е за хората от Две реки. Да слушаш разкази за легендарни приключения, дори да си ги мечтаеш, беше едно. Но да се озовеш на живо сред тях сигурно беше нещо съвсем различно.