— Не всички предания казват, че служат на Тъмния, Ранд.

— О, Светлина, Мат — възкликна Ранд. — Нали те са предизвикали Разрушението. Какво повече искаш?

— Нищо — въздъхна Мат, после на лицето му изведнъж грейна усмивка. — Старият Били Конгар разправя, че не съществували Айез Седай. Нито Мраколюбците. Казва, че това били само приказки. Казва, че той самият не вярвал и в съществуването на Тъмния.

Перин изсумтя.

— Коплинови брътвежи от един от Конгарови. Какво друго можеш да очакваш?

— Старият Били спомена името на Тъмния. Бас държа, че това не сте го чували.

— О, Светлина! — изпъшка Ранд.

Мат се ухили още по-широко.

— Миналата пролет, точно преди гъсеницата да нападне нивите му, при това само неговите. Точно преди всички в къщата му да се натръшкат от жълтенка. Сам го чух. Той и досега твърди, че не вярвал, но като го попитам за името на Тъмния, все търси да хване нещо и да ме замери.

— А ти не си ли твърде глупав, щом го правиш, Матрим Каутон? — Сред групичката младежи пристъпи самата Нинив ал-Мийра. Тъмната й плитка беше преметната през рамо, очите й направо горяха от гняв. Ранд тромаво се изправи. Слабичка и едва стигаща до раменете на Мат, сега Премъдрата им се струваше по-висока и от тримата, при това нямаше никакво значение, че е млада и хубава. — Очаквах, че се е случило нещо подобно с Били Конгар, но все си мислех, че в главата ти има малко повече разум и че не би ти хрумнало да го подтикваш да върши такова нещо. Ти, Матрим Каутон, може да си пораснал вече за женене, но умът ти е такъв, че не би трябвало да излизаш изпод фустата на майка си. Остава сам да споменеш името на Тъмния.

— Ама не, Премъдра — възрази Мат. Личеше си, че в този момент единственото му желание е да се озове някъде другаде. — Беше старият Бил… тоест господин Конгар, не бях аз! Кръв и пепел, аз…

— Внимавай какви ги приказваш, Матрим!

Ранд се изпъна, макар яростният й поглед да не беше предназначен за него. Перин изглеждаше не по-малко сконфузен. По-късно все някой от тях щеше да се оплаче, че го е сгълчала една жена, която съвсем не е по-голяма от него — мъжете в селото често го правеха, след като Премъдрата ги сгълчеше, като внимаваха да не ги чуе — но когато човек се озовеше лице в лице с нея, разликата в годините изглеждаше значително по-голяма. Особено когато беше сърдита. Тоягата в ръката й беше дебела в единия край и леко извита в другия и тя имаше право да халоса било по главата, било през ръцете или краката всеки, за когото преценеше, че върши глупости, независимо от възрастта или положението му.

Премъдрата така бе обсебила вниманието му, че отначало Ранд даже не забеляза, че не е сама. Щом разбра пропуска си, веднага му се дощя да се махне, каквото и да кажеше след това Нинив за него.

На няколко крачки зад Нинив стоеше Егвийн и ги наблюдаваше с жив интерес. Висока колкото Нинив и облечена в същите тъмни цветове, в този момент девойката приличаше на живо отражение на настроението на Нинив, скръстила ръце пред гърдите си и стиснала укорително устни. Качулката на бледосивата й пелерина засенчваше лицето й и в големите й кафяви очи нямаше и помен от характерната им веселост.

Ако всичко беше честно, според него разликата от две години във възрастта им трябваше да му даде достатъчно предимства, но нещата съвсем не стояха така. Обикновено езикът му съвсем не беше вързан, когато разговаряше с другите момичета в селото, но винаги, когато Егвийн го погледнеше така съсредоточено с големите си, широко отворени очи, сякаш цялото й внимание беше впито в него, той просто не успяваше да намери подходящите думи, които трябваше да изрече. Може би щеше да се измъкне веднага, щом Нинив престанеше да ги гълчи. Но знаеше, че няма да го стори, макар да не разбираше защо.

— А пък ти, Ранд ал-Тор, можеш да престанеш да зяпаш като смахнато агне и да ми обясниш — обърна се Нинив към него — защо сте се заприказвали за неща, за които дори и телета като вас тримата би трябвало да знаят, че не бива и устата да си отварят.

Ранд се стресна и откъсна очи от Егвийн. Когато Нинив му заговори, на лицето на другата девойка се бе изписала смущаваща усмивка. Тонът на Нинив беше язвителен, но на нейните устни също се прокрадна разбираща усмивка… докато Мат не се разсмя на глас. Усмивката на лицето на Премъдрата се стопи и смехът му се превърна в приглушен грак.

— Е, Ранд? — подкани го Нинив.

С крайчеца на окото си той забеляза, че Егвийн продължава да се усмихва. „Какво толкова смешно намира?“

— Съвсем естествено беше да говорим за това, Премъдра — отвърна той набързо. — Амбулантът — Падан Фейн… ааа… господин Фейн — донесе вести за Лъжедракон в Геалдан, за война и за Айез Седай. Съветът реши, че новините са достатъчно сериозни, и го прибраха да поговорят. За какво друго може да се говори?

Нинив поклати укорително глава.

— Значи затова фургонът на амбуланта е изоставен. Чух, че народът се стича да го посрещне, но не можех да оставя госпожа Аелин, докато не й мине треската. Съветът разпитва амбуланта за събитията в Геалдан, така ли? Доколкото ги познавам, те ще му задават все неподходящи въпроси и нито един уместен. Ще събера Женския кръг да измислим нещо полезно. — Тя придърпа пелерината си плътно около крехките си рамене и влезе в хана.

Егвийн не я последва. Когато вратата на хана се затвори зад гърба на Нинив, по-младата жена се озова пред Ранд. Лицето й вече не беше намръщено, но съсредоточеният й поглед, забит в него, го накара да се почувства неловко. Той потърси подкрепа от приятелите си, но те се отдръпнаха, ухилени до уши.

— Не бива да позволяваш на Мат да те замесва в глупостите си, Ранд — каза Егвийн също толкова сериозно, колкото самата Премъдра, но после изведнъж се изкикоти. — Не бях те виждала в подобно положение, откакто Кен Буйе ви хвана двамата с Мат да берете от ябълките му, когато бяхте на десет години.

Той се завъртя и погледна към приятелите си, които бяха застанали наблизо. Мат говореше нещо и ръкомахаше възбудено.

— Ще танцуваш ли с мен утре? — Всъщност не искаше да каже точно това. Наистина му се щеше да потанцува с нея, но в същото време най-малко от всичко му се искаше да се чувства така неловко, както когато оставаше насаме с нея. Както се чувстваше в момента.

Ъгълчетата на устните й се изкривиха в лека усмивка.

— Следобед — отвърна му тя. — Преди обяд ще съм заета.

Откъм другите момчета се чу възбуденият вик на Перин.

— Гледайте, веселчун!

Егвийн се извърна към тях, но Ранд постави ръка на рамото й.

— Заета ли? С какво?

Въпреки студа тя отметна качулката на пелерината си и с небрежно движение преметна буйната си коса през рамото. Последния път, когато я срещна, косата й се сипеше на тъмни вълни върху раменете, привързана само с една червена лентичка, за да се открие лицето й. Сега беше грижливо стегната в дълга плитка.

Той зяпна в плитката, сякаш виждаше усойница, а после хвърли поглед към Пролетния стълб, стърчащ самотен сред Моравата, подготвен за утрешния ден. Заранта неомъжените жени, на възраст за задомяване, щяха да играят около Стълба. Младежът преглътна.

Досега въобще не беше се сещал, че тя ще навърши възраст за задомяване по същото време, когато и той.

— Само това, че човек е пораснал за женене — промърмори той, — още не значи, че трябва да го направи. Поне не веднага.

— Разбира се. Впрочем, може и изобщо да не се задоми.

Ранд примигна.

— Изобщо ли?

— Една Премъдра обикновено остава неомъжена. Нинив ме обучава, сигурно си чул. Според нея аз имам талант, мога да се науча да слушам вятъра. Нинив твърди, че не всички Премъдри го умеят, макар да казват, че могат.

— Премъдра! — изсмя се той. Опасният блясък в очите й му убягна. — Нинив ще бъде тукашната Премъдра поне в следващите петдесет години. А сигурно и повече. Нима смяташ да изкараш остатъка от живота си като неин чирак?

— Има и други села — отвърна тя разгорещено. — Нинив казва, че селата северно от Тарен винаги си избират за Премъдра някоя външна. Смятат, че това я предпазва от изкушението да си има предпочитани хора от народа в селото.