От устните на Моарейн бликна тих радостен смях. Егвийн плесна с ръце, сякаш беше видяла представление на Празника, след което спря и се огледа смутено, въпреки че на устните й също заигра весела усмивка.

Вишекула обаче не изглеждаше развеселен.

— Споменахте нещо за още злато след преминаването — каза той намръщено и ги огледа с лукавите си очи. — Това, дето ми го дадохте отначало, е прибрано на сигурно място, ясно ли е? Никой от вас не може да го намери.

— Останалото злато — поясни Лан — ще се озове в ръката ти, когато преминем на другия бряг. — Той размърда кръст и окачената иа пояса му кесия издрънча красноречиво.

Очите на салджията светнаха.

— Хубаво. Да се качваме тогава — измърмори той и закрачи по дървения кей, последван от шестимата си помагачи. Докато се движеха, мъглата се отдръпваше от тях и след това сивкавите пипала отново поглъщаха мястото, през което бяха преминали. Ранд забърза след останалите.

Самият сал представляваше дървена баржа с високи перила и рампа в задния край, която се вдигаше при потегляне, за да огради палубата. От двете й страни се протягаха въжета, дебели колкото мъжка китка, завързани на два яки пилона на брега и чезнещи в мрака над реката. Помагачите на салджията прикрепиха факлите си в метални скоби на перилата и зачакаха, докато всички преведат конете си на дъсчената палуба, след което издърпаха рампата и салът леко потръпна.

Вишекула замърмори под нос и ги подкани с ръмжене да държат конете си мирни и да се скупчат в средата, за да не пречат на салджиите. После подвикна на помагачите си да побързат.

Салът се люшна, освободен от задържащите го към кея въжета, и още веднъж, когато го задържаха въжетата през реката. Салджиите, по трима от всяка страна, стиснаха въжетата при носа на баржата и нервно мърморейки, започнаха с мъка да пристъпват към кърмата, надвиснали над обгърнатата в сива пелена тъмна вода.

Кеят се скри в мъглата и баржата бавно се понесе, съпротивлявайки се на течението. Нищо не показваше някакви признаци на движение освен монотонните стъпки на салджиите — напред, за да прихванат въжетата, и назад, докато ги дърпаха. Никой не обелваше и дума. Младежите се бяха струпали в средата умълчани. Бяха чували, че Тарен е много по-широка от потоците, в които бяха свикнали да се къпят; мъглата я правеше да изглежда още по-огромна в съзнанието им.

След като мина известно време, Ранд пристъпи до Лан. Реки, които човек не можеше да прецапа, да преплува или дори да види отсрещния им бряг, можеха лесно да изнервят някой, който през целия си живот не е виждал нещо по-широко и дълбоко от вирчетата и езерцата из Водния лес.

— Наистина ли биха се опитали да ни ограбят? — попита той тихо. — Той по-скоро ми прилича на човек, който се бои ние да не го ограбим.

Стражникът измери с поглед салджиите — изглежда, никой не ги слушаше — след което му отвърна също така тихо.

— При тази мъгла, в която могат да се скрият… е, когато деянията им са скрити, на хората понякога им се дощява да правят неща, които не биха се осмелили, ако някой ги гледа. И обикновено този, който се кани да стори нещо лошо на непознат, най-много се бои, че непознатият може да му стори същото. Този… убеден съм, че може да продаде и майка си на тролоците, да си я сварят за вечеря, стига цената да е добра. Но съм малко изненадан, че ме питаш. Чух много добре какво си говорят хората в Емондово поле за жителите на Таренов сал.

— Да, но… Е, всички казват, че те… Но никога не съм вярвал, че могат наистина… — Ранд реши, че ще е по-добре да не си въобразява повече, че познава нравите на хората извън собственото си село. — Но той би могъл да каже на Чезнещия, че сме прекосили реката — промълви младежът. — И да вземе да прекара и тролоците след нас.

Лан сухо се изсмя.

— Да ограбиш непознат е едно, а да си имаш работа с Получовек е съвсем друго. Представяш ли си го как превозва тролоци, ако ще да му предложат торба злато? Или да разговаря с мърдраал, ако му се наложи? Само мисълта за такова нещо ще го накара да бяга презглава, без да се спре цял месец. Не мисля, че трябва да се притесняваме много за Мраколюбци сред жителите на Таренов сал. Не и тук. Тук сме в безопасност. Поне временно, разбира се. Поне от страна на тукашните. Сега внимавай.

Вишекула се беше извърнал към тях. Острото му лице, осветено от вдигнатата високо факла, се взираше в Лан и Ранд, сякаш ги виждаше за пръв път. Дъските на палубата проскърцваха от тежките стъпки на салджиите и потропването на някое копито. Вишекула примигна, забелязал, че са доловили напрегнатия му поглед, обърна се и продължи да се взира към отсрещния бряг.

— Не говори повече — прошепна Лан толкова тихо, че и Ранд едва го чу. — Има лоши дни, в които не бива да се споменава за тролоци, Мраколюбци или за Бащата на лъжите, когато непознати уши могат да те чуят. Такива приказки могат да навлекат на човек повече злини и от Драконов зъб, издраскан на вратата.

Ранд бездруго не изпитваше охота да продължи с въпросите си. Обзе го още по-голямо униние. Мраколюбци! Сякаш тревогата от Чезнещи, тролоци и драгхар не му стигаше. Един тролок поне може да го разпознае човек.

Изведнъж като мрачни сенки в мъглата пред тях се възвисиха два високи пилона. Салът се удари в кея и салджиите се разбързаха да го привържат и да пуснат рампата, която изтътна глухо, а Мат и Перин заявиха гръмко, че Тарен изобщо не била толкова широка, колкото били чували. Лан поведе жребеца си по рампата, следван от Моарейн и останалите. Ранд последен дръпна поводите на Облак след Бела, а майстор Вишекула сърдито подвикна след тях:

— Ей! Къде е златото?

— Ще ви се плати — отекна гласът на Моарейн някъде сред мъглата. Ботушите на Ранд стъпиха от рампата върху дървения кей. — Ще получите и по един сребърник за всеки от хората — добави Айез Седай. — Заради бързото превозване.

Салджията се поколеба, изпънал врат напред, сякаш надушваше някаква опасност, но при споменаването на сребърниците хората му се надигнаха. Някои се спряха за миг да вземат факли, но в крайна сметка всички се затичаха с трополене по рампата, преди Вишекула да е успял да отвори уста. Навъсен, салджията последва екипажа си.

Копитата на Облак кухо потропваха в мъглата, докато Ранд предпазливо го водеше по кея. Тук сивкавият сумрак беше също толкова плътен, като над реката. Малко по-нататък на кея Стражникът раздаваше монети, обкръжен от Вишекула и хората му. Всички останали, с изключение на Моарейн, изчакваха, скупчени на едно място и изпълнени с тревожни опасения. Айез Седай стоеше до реката и се взираше по посока на течението, макар Ранд да не можеше да си обясни какво толкова може да види. Той потръпна и зиморничаво се загърна в подгизналото си наметало. Е, сега той наистина беше извън Две реки, при това, както му се струваше, много подалече от ширината на една река.

— Ето — каза Лан и пусна последната монета в шепата на Вишекула. — Както се разбрахме. — Той не прибра кесията си и мъжът я изгледа алчно.

Кеят силно изскърца и се разтресе. Салджията рязко вдигна глава и се обърна към загърнатата в мъгла баржа. Факлите, които бяха останали на борда, просветваха като бледи точици в нощта. Кеят простена и с тътен на скършено дърво двата пилона се килнаха и се завъртяха. Егвийн извика смаяно, а Том изруга.

— Отвърза се! — изкрещя Вишекула и заблъска хората си към кея. — Дръжте сала, тъпаци такива! Хванете го! Дръжте го!

Салджиите пристъпиха към реката, после спряха безпомощни. Бледите светлини на сала се завъртяха все по-бързо и по-бързо. Мъглата се изви над тях и се завихри в спирала. Кеят потрепера. Трещенето на счупено дърво раздра въздуха и салът започна да се разпада.

— Въртоп — промълви с трепет един от салджиите.

— Няма въртопи в Тарен — отекна отчаяно гласът на Вишекула. — Тук никога не е имало въртоп…

— Лоша работа — отекна глухо гласът на Моарейн откъм брега. Гъстата мъгла я беше превърнала в сянка.

— Наистина лоша — съгласи се равнодушно Стражникът. — Изглежда, за известно време няма да можете да превозвате никого. Най-лошото е, че ви се случи по време на служба. — Той отново бръкна в кесията си. — Мисля, че това ще възмезди щетите.