— Тавирен. — Въздишката на Лоиал изтътна глухо като гръмотевица. — Ти завихряш живота на другите около себе си, Ранд ал-Тор. Ти и твоите приятели. Вашата съдба предопределя нашите. — Огиер сви рамене, а после изведнъж лицето му се разполови от широка усмивка. — А освен това, струва си да срещнеш Зеления човек. Стареят Хаман много пъти ми е разказвал за своята среща със Зеления човек, както и баща ми, а и повечето останали Стареи.

— Толкова много? — обади се Перин. — Според сказанията е трудно да се намери Зеления човек и никой не може да го намери два пъти.

— Не, два пъти не — съгласи се Лоиал. — Но пък аз никога не съм го срещал, нито вие. Той, изглежда, не избягва толкова нас, Огиер, колкото вас, човеците. Толкова много знае за дърветата. Знае дори Дървесните песни.

— Исках само да кажа, че… — почна Ранд, но Премъдрата го прекъсна:

— Тя твърди, че двете с Егвийн също сме част от Шарката. Всички сме втъкани в нея заедно с вас тримата. Ако трябва да й се вярва, в тази част на Нишката се заплита нещо, което би могло да спре Тъмния. А се боя, че вече й вярвам — твърде много неща се случиха, за да не й вярвам. Но ако двете с Егвийн се отдръпнем, как бихме могли да повлияем на Шарката?

— Аз исках само да…

Нинив отново рязко го прекъсна:

— Знам какво искаше. — Тя го изгледа, докато той не се помръдна неловко върху седлото си, след което лицето й омекна. — Знам какво се опитваше, Ранд. На мен Айез Седай никак не ми допадат, а тази — най-малко от всички, струва ми се. Още по-малко ме привлича ходенето до Погибелта. Но най-малко от всичко ми харесва Бащата на лъжите. Ако вие, момчета… вие, мъже, можете да направите това, което трябва да се направи, защо си мислите, че аз не мога? Или Егвийн? — Нямаше вид на човек, който очаква отговор. Стисна юздите и кимна намръщена напред, към Айез Седай. — Чудя се дали най-после ще стигнем Фал Дара, или тя смята да изкараме цяла нощ така?

След като Премъдрата се понесе напред към Моарейн, Мат отрони:

— Виж ти. Нарече ни мъже. Струва ми се, че едва вчера ни разправяше, че не би трябвало да излизаме от повоите си, а сега ни нарече мъже.

— Вие все още би трябвало да се държите за престилките на майките си — обади се Егвийн, но Ранд не мислеше, че го казва искрено. Тя придърпа Бела по-близо до дорестия му кон и заговори тихо, за да не чуят останалите, въпреки че Мат наостри слух. — Само танцувах с този Ейрам, Ранд — промълви тя тихо, без да го поглежда. — Нали няма да го вземеш навътре, че съм танцувала с някой, когото никога повече няма да срещна?

— Не — отвърна й той. „Какво ли я кара да повдига този въпрос тъкмо сега?“ — Разбира се, че не. — Но изведнъж си спомни за нещо, което Мин му беше казала в Бейрлон. Сякаш се беше случило преди сто години. „Тя не е за теб, нито ти за нея; поне не така, както и на двамата ви се иска.“

Градът Фал Дара беше построен върху по-високи хълмове, отколкото заобикалящата го околност. Съвсем не беше толкова голям, колкото Кемлин, но стените му бяха високи като Кемлинската крепост. По протежение на цяла миля извън крепостната стена, околовръст, по земята нямаше никаква растителност освен трева, при това подрязана ниско. Нищо не можеше да се приближи, без да бъде забелязано от някоя от многобройните високи кули, покрити с дървени навеси. Докато стените на Кемлин представляваха произведение на каменоделското изкуство, строителите на Фал Дара, изглежда, изобщо не бяха се интересували дали някой ще намери крепостта за красива. Сивият камък изглеждаше безмилостно мрачен и прогласяваше, че предназначението му е само едно: да брани. На кулите плющяха флагове, създаващи впечатлението, че извисяващият се Черен ястреб, гербът на Шиенар, се рее над крепостните стени.

Лан свали качулката на плаща си и въпреки студа подкани и останалите да го последват. Моарейн вече беше свалила своята.

— Според закона на Шиенар — поясни Стражникът — и според закона на всички Гранични земи, никой няма право да крие лицето си вътре в стените на един град.

— Всички тук ли са толкова хубави? — изсмя се Мат.

— Един Получовек не може да се скрие, покаже ли лицето си — отвърна с равен тон Стражникът.

Усмивката на Ранд се стопи. Мат припряно свали качулката си. Портите стояха разтворени, високи и обковани с тъмно желязо, но пред тях стояха на стража дузина мъже със златистожълти туники над ризниците, всички със знака на Черния ястреб. Дръжките на дългите мечове на гърбовете им стърчаха над раменете, а на кръстовете им висяха широки ханджари, боздугани и секири. Конете им бяха привързани наблизо и имаха заплашителен вид със стоманените брони, покриващи гърдите, шиите и вратовете им, и с копията, прикрепени до стремената. Изглеждаха готови всеки миг да бъдат яхнати. Но стражите не понечиха да спрат Лан, Моарейн и техните спътници. Вместо това размахаха ръце и завикаха радостно.

— Даи Шан! — извика един от тях и размаха облечените си в стоманени ръкавици ръце. — Даи Шан!

Други неколцина се развикаха:

— Слава на Строителите! Кисераи ти Ваншо! — Лоиал изглеждаше изненадан, но скоро се заусмихва доволно и също замаха на стражите.

Един от мъжете се затича край коня на Лан, без изобщо да изглежда затруднен от тежката си броня.

— Ще полети ли отново Златния жерав, Даи Шан?

— Мир, Раган — беше краткият отговор на Стражника и мъжът изостана след него. Върна се при стражите, но лицето му беше помръкнало.

Навлязоха с конете по застланите с камък улици, изпълнени с народ и коли, и Ранд се намръщи угрижено. На пръв поглед Фал Дара гъмжеше от народ, но хората не приличаха на нетърпеливите тълпи в Кемлин нито на суетливата човешка гмеж из Бейрлон. Тук хората се измерваха с тежки погледи, мрачните им лица сякаш бяха лишени от всякакво чувство. Коли и фургони, отрупани догоре с покъщнина, бяха изпълнили улиците. Отгоре седяха децата — възрастните не ги пускаха да слязат дори за да си поиграят. Децата гледаха още по-безмълвно от възрастните и тъжните им очи сякаш бяха обладани от духове. Пространствата между фургоните бяха пълни с рунтави крави и шарени свине, с кафези, натъпкани с пилета, патици и гъски. И той разбра защо фермите бяха празни.

Лан ги поведе към цитаделата в центъра на града — масивна каменна камара на билото на най-високия хълм. Сух ров, дълбок и широк, на чието дъно стърчеше гора от остри стоманени пръти с върхове като бръснач, обкръжаваше високите стени на каменния вал. Последната защита, ако останалата част на града паднеше. Откъм едната кула на портата облечен в тежка ризница мъж извика:

— Добре дошъл, Даи Шан.

Последваха други викове:

— Златния жерав! Златния жерав!

Копитата на конете им забарабаниха по тежките греди на спуснатия мост и те преминаха над рова и после под подвижната решетка. Щом влязоха в крепостта, Лан скочи от седлото и поведе Мандарб, давайки знак и на останалите да слязат.

Първият площад на цитаделата се оказа огромен квадрат, застлан с камъни и обграден от кули и бойници, яки като онези на външните стени. Колкото и да беше голям, дворът изглеждаше не по-малко претрупан с народ от улиците извън цитаделата и суматохата беше не по-малка, макар все пак да се долавяше някакъв ред. Край половин дузина ковачници около площада, в които трещяха чукове, горяха пещи, чиито мехове се задвижваха от по двама яки мъже, облечени в кожени престилки. Момчета тичаха, помъкнали кошове с току-що изковани подкови към налбантите. Ковачи на стрели размахваха чукове край тях и щом някой кош се напълнеше, други момчета го отнасяха и поставяха празен на негово място.

Пред входа на замъка ги чакаха слуги в златисточерни ливреи, които поеха конете им, а един облечен в плетена ризница човек им се поклони официално. Беше без шлем и главата му беше обръсната, с изключение на опашката в средата на темето му, привързана с кожена лента.

— Толкова време мина, Моарейн Айез Седай. Колко е хубаво, че отново ви виждам, Даи Шан. — Той отново се поклони, този път на Лоиал. — Слава на Строителите. Кисераи ти Ваншо.