— Недостоен съм — отвърна официално Лоиал. — Нищожен е трудът ми. Цингу ма чоба.

— Чест е за нас, Строителю — отвърна мъжът. — Кисераи ти Ваншо. — Той отново се обърна към Лан. — Лорд Агелмар ви очаква, Даи Шан. Насам, моля.

Последваха го в замъка по груби каменни коридори с окачени по стените цветни килими и дълги копринени завеси с извезани ловни и бойни сцени. Посрещачът им продължи:

— Радвам се, че призивът ни е достигнал до вас, Даи Шан. Ще развеете ли отново знамето на Златния жерав?

Коридорите имаха суров, войнствен вид, с изключение на тъканите по стените. А дори и по тях фигурите бяха простовати, извезани с минимално количество нишки, само колкото да се очертае грубо смисълът им, макар да бяха с ярки цветове.

— Наистина ли положението е толкова лошо, колкото изглежда, Ингтар? — попита спокойно Лан.

— Нещата никога не са чак толкова лоши, колкото изглеждат, Даи Шан. Малко по-зле е тази година, отколкото обикновено, това е всичко. Набезите продължиха и през зимата, дори в самия й разгар. Но шурмовете не бяха по-тежки, отколкото навсякъде другаде из Граничните земи. Все още продължават нощем, но какво друго може да се очаква през пролетта, ако това изобщо може да се нарече пролет. От Погибелта се завръщат съгледвачи — тези от тях, които успеят да се върнат, разбира се — с вести за тролокски станове. Все пресни новини, за нови станове. Но ние ще ги пресрещнем при Тарвинската клисура, Даи Шан, и ще ги отблъснем, както винаги.

— Разбира се — отвърна Лан, но не изглеждаше съвсем убеден. Ингтар спря пред една врата, заяви, че го чакат неотложни задачи, и ги остави.

Влязоха. Помещението беше оборудвано съвсем по предназначение, както и всичко останало в цитаделата, с бойници по външната стена и тежък лост за дебелата врата, по която също имаше процепи за стрелба. Само едно пано беше окачено тук. Покриваше цяла стена и изобразяваше мъже, облечени в брони като воините на Фал Дара, сражаващи се с мърдраали и тролоци в някакъв планински проход.

Маса, голяма ракла и няколко стола съставяха цялата мебелировка, както и две стойки на стената, които веднага привлякоха вниманието на Ранд. На едната беше окачен дълъг двуостър меч, по висок от човешки бой. Под него имаше масивен боздуган с големи метални шипове, а до него — правоъгълен щит с изобразени върху него три лисици. На другата стойка бе окачено рицарско снаряжение, подредено така, както би го носил притежателят му. Дори тук, в самата сърцевина на цитаделата, оръжията и снаряжението изглеждаха готови всеки момент да влезнат в употреба. Както цялото обзавеждане, и те бяха масивни и само семпло украсени със златни инкрустации.

При тяхното влизане Агелмар се изправи и обиколи масата, отрупана с карти, пергаменти и пера, поставени на стойки до мастилниците. На пръв поглед видът му беше твърде миролюбив за цялата тази военна обстановка — синьо кадифено палто с висока бяла яка и меки кожени ботуши, — но след като го погледна повторно, Ранд реши, че се е заблудил. Като всички други войнствени мъже, които вече беше видял из двора, главата на Агелмар беше обръсната, с изключение на дългата опашка на темето му, вече съвсем побеляла. Лицето му беше сурово като на Лан, с малки бръчици само около очите. Очи като кафяв камък, които сега грееха усмихнати.

— Мир. Колко се радвам, че те виждам, Даи Шан — каза владетелят на Фал Дара. — И вас, Моарейн Айез Седай, може би още повече. Вашата поява ме топли, Айез Седай.

— Нинте каличние но домашита, Агелмар Даи Шан — отвърна официално Моарейн, но с нотка, подсказваща, че са стари приятели. — Вашето госпоприемство ме топли, лорд Агелмар.

— Кодоме каличние хо ни, Айез Седай, хей. Тук Айез Седай винаги е приета радушно. — Той се обърна към Лоиал. — Вие сега сте далеч от стеддинг, Огиер, но сте чест за Фал Дара. Вечна слава на Строителите. Кисераи ти Ваншо, хей.

— Недостоен съм — отвърна Лоиал с поклон. — Честта е моя. — Той погледна към суровите каменни стени и изглежда, се бореше със себе си. Ранд се зарадва, че Огиер успя да се въздържи от друг коментар.

В стаята влязоха слуги в черно-златисти ливреи. Някои поднесоха върху сребърни подноси сгънати кърпи, влажни и топли, та пътниците да избършат праха по лицата и ръцете си. Други носеха греяно вино с подправки и купи с изсушени сливи и кайсии. Лорд Агелмар се разпореди да приготвят стаи за отдих и бани.

— Дълъг е пътят от Тар Валон — каза той. — Трябва да сте много уморени.

— Маршрутът, по който минахме, беше кратък — отвърна Лан. — Но не по-малко изтощителен от дългия.

Агелмар изглеждаше леко озадачен, след като Стражникът не поясни нищо повече, но само промълви:

— Няколко дни почивка и напълно ще се възстановите.

— Моля ви за подслон само за една нощ, лорд Агелмар — отвърна Моарейн. — За нас и за конете ни. И пресни провизии за утре заран, ако можете да ни отделите. Опасявам се, че трябва да ви напуснем много скоро.

Агелмар се намръщи.

— Но аз смятах… Моарейн Седай, нямам право да ви моля за това, но в Тарвинската клисура вашето присъствие ще бъде по-ценно от хиляда копия. Както и вашето, Даи Шан. Хиляди мъже ще се притекат само като чуят, че Златният жерав отново е полетял.

— Седемте кули са разрушени — отвърна дрезгаво Лан. — И Малкиер е мъртва. Малцина останаха от нея, пръснати по земния лик. Аз съм Стражник, Агелмар. Заклел съм се в Пламъка на Тар Валон и дългът ме обвързва с Погибелта.

— Разбира се, Даи Ш… Лан. Разбира се. Но няколко дни забавяне, е, най-много няколко седмици, няма да са от голямо значение. Вие сте необходим. Вие, както и Моарейн Седай.

Моарейн си взе сребърен бокал от един от слугите.

— Ингтар, изглежда, е убеден, че ще се преборите с тази заплаха, както сте ги надвивали толкова пъти през годините.

— Айез Седай — отвърна кисело Агелмар. — Ако се наложи Ингтар да язди сам до Тарвинската клисура, той ще язди, провъзгласявайки по целия си път, че тролоците и този път ще бъдат отблъснати. Гордостта му е толкова голяма, че е в състояние да си повярва, че и сам може да ги надвие.

— Този път не е толкова убеден, колкото си мислиш, Агелмар. — Стражникът задържа бокала в ръката си, без да отпива. — Много ли е тежко положението?

Агелмар сс поколеба, после издърпа една карта от купчината на масата, погледна я за миг и я хвърли обратно.

— Щом тръгнем към Клисурата — промълви той тихо, — народът ще бъде отпратен на юг към Фал Моран. Надявам се поне столицата да удържи. Мир, трябва да удържи. Все нещо трябва да удържи.

— Толкова ли е зле? — попита Лан, а Агелмар кимна унило. Ранд, Мат и Перин се спогледаха тревожно. Не беше трудно да се повярва, че тролоците, струпващи се в Погибелта, се готвят да тръгнат срещу тях тримата. Агелмар продължи мрачно:

— Кандор, Арафел, Салдеа — тролоците ги нападаха през цялата зима. Такова нещо не е бивало от Тролокските войни насам; набезите никога не са бивали така жестоки и кръвопролитни. Всеки крал и всеки съвет е убеден, че откъм Погибелта иде голям щурм; и всеки в Граничните земи е убеден, че щурмът е срещу неговата земя. Никой от техните съгледвачи и никой от Стражниците не съобщава, че тролоците се трупат до тяхната граница, както тук при нас, но въпреки това са убедени и всеки от тях се страхува да изпрати свои воини на друго място. Хората мълвят, че светът е на свършване, че Тъмния отново се е освободил от оковите. Шиенар сама ще тръгне в поход към Тарвинската клисура и враговете ще ни превъзхождат най-малко десет към един. Най-малко. Това може да се окаже последният Сбор на копията.

— Лан… не! — Даи Шан, защото ти все пак си Увенчаният с диадема Боен повелител на Малкиер, каквото и да казваш. Даи Шан, пряпорецът на Златния жерав в челото на колоната ще повдигне духа на мъжете, които знаят, че тръгват на север, за да умрат. Мълвата ще се разнесе като горски пожар и макар кралете им да са заповядали да стоят по местата си, копия ще се стекат от Арафел и Кандор, та дори и от далечна Салдеа. Макар и да не могат да пристигнат навреме, за да застанат редом до нас в Клисурата, те могат да спасят Шиенар.