Лан заби поглед във виното си. Лицето му не се промени, но виното се разля по ръката му, понеже сребърният бокал се смачка в стиснатата му десница. Един от слугите го взе от ръката му и я изтри с кърпа; друг постави в ръката му нов бокал. Лан сякаш не забеляза всичко това.

— Не мога! — прошепна той. Очите му блестяха от гняв, но гласът му бе спокоен. — Аз съм Стражник, Агелмар. — Острият му поглед се плъзна по лицата на Ранд и Мат, Перин и Моарейн. — При първи зори тръгвам към Погибелта.

Агелмар въздъхна тежко.

— Моарейн Седай, вие поне няма ли да дойдете? Една Айез Седай би могла да промени развоя на битката.

— Не мога, лорд Агелмар. — Моарейн изглеждаше обезпокоена. — Наистина тежка битка предстои, не е случайно, че тролоците се сбират край Шиенар, но нашата битка, истинската битка е с Тъмния и тя ще се състои в Погибелта, при Окото на света. Вие трябва да водите вашата битка, ние нашата.

— Не ми казвайте, че се е освободил! — Гласът на коравия като скала Агелмар изкънтя отчаяно, но Моарейн бързо поклати глава.

— Все още не. Ако ние спечелим при Окото на света, може би никога повече няма да се измъкне.

— Но нима можете да намерите Окото, Айез Седай? Ако задържането на Тъмния в затвора му зависи от това, то все едно че всички ние сме загинали. Мнозина са се опитвали и са се проваляли.

— Мога да го намеря, лорд Агелмар. Надеждата все още не е изгубена.

Агелмар замислено я изгледа, а после погледна и останалите. Изглеждаше твърде озадачен от присъствието на Нинив и Егвийн — грубите им селски дрехи ярко се различаваха от копринените одежди на Моарейн, макар и нейните да бяха изцапани и запрашени от пътя.

— Те също ли са Айез Седай? — попита той със съмнение. Моарейн мълчаливо поклати глава и той се обърка още повече. Погледът му обходи младежите от Емондово поле и се спря на Ранд, който попипваше увития в червен плат меч на кръста си.

— Странна охрана си водите, Айез Седай. Само един боец. — След това погледна към Перин и секирата, окачена на колана му. — Може би двама. Но и двамата са почти момци. Нека поне да пратя хора с вас. Стотина копия повече или по-малко няма съществено да променят нещата в Клисурата, докато на вас ще ви трябва много повече от един Стражник и трима младоци. А и двете жени няма да помогнат много, освен ако не са предрешени айилки. Тази година в Погибелта е по-лошо от обикновено. Тя… се размърдва.

— Сто копия ще са твърде много — отвърна Лан. — А хиляда няма да стигнат. Колкото по-голям отряд вземем в Погибелта, толкова по-голяма е вероятността да привлечем внимание. Трябва да стигнем до Окото без битка, ако може. Сам знаеш, че когато тролоците предприемат сражение сред Погибелта, изходът е почти предрешен.

Агелмар кимна мрачно, но все пак не искаше да се предаде.

— Тогава по-малко. Дори десетина добри воини ще ти осигурят по-сигурното превеждане на Моарейн Седай и другите две жени до Зеления човек, отколкото само тези трима млади приятели.

Ранд внезапно осъзна, че според владетеля на Фал Дара тъкмо Нинив и Егвийн, заедно с Моарейн, щяха да се сражават с Тъмния. Това изглеждаше естествено. Подобна битка предполагаше използването на Единствената сила, а това означаваше жени. „Такава битка предполага използването на Силата.“ Той пъхна палци под колана си и го стисна здраво, за да спре треперенето на ръцете си.

— Никакви воини — заяви Моарейн. Агелмар отвори отново уста, но тя продължи, без да му позволи да се намеси. — Всичко опира до природата на Окото и същността на Зеления човек. Колцина от Фал Дара изобщо са намирали Зеления човек и са се добирали до Окото?

— Изобщо? — Агелмар повдигна рамене. — От Стогодишната война насам не могат да се съберат на пръстите на едната ми ръка.

— И никой не е стигал до Окото на света — добави Моарейн. — Освен ако Зеления човек сам не пожелае да го намерят. Нуждата е ключът, и намерението. Знам къде да отида… Била съм там и преди.

Ранд извърна глава изумен. Погледнаха я и другите, но Айез Седай сякаш не забеляза реакцията им.

— Но ако дори само един сред нас търси славата в желанието си името му да се добави към останалите четирима, може никога да не го намерим, макар че ще ги заведа точно на мястото, което си спомням.

— Вие сте виждали Зеления човек, Моарейн Седай? — Владетелят на Фал Дара беше искрено впечатлен. — Но щом като вече сте го срещали…

— Нуждата е ключът — повтори тихо Моарейн. — А няма по-велика нужда от моята. От нашата. А и аз разполагам с нещо, което другите търсачи не са имали.

Очите й за миг се откъснаха от лицето на Агелмар и се стрелнаха към Лоиал.

— Тавирен — промълви тихо Огиер.

Агелмар вдигна ръце.

— Ще бъде, както кажете, Айез Седай. Мир, щом истинската битка ще се състои при Окото на света, изкушавам се да развея флага на Черния ястреб след вас, вместо към Клисурата. Бих могъл да ви проправя път…

— Това би било истинско бедствие, лорд Агелмар. Пълно поражение, както при Клисурата, така и при Окото. Вие имате вашата битка, ние — нашата.

— Мир! Както кажете, Айез Седай.

След като решението бе взето, колкото и да не му харесваше, гологлавият владетел на Фал Дара ги покани на трапезата си, като през цялото време си говореха за ловни соколи, коне и кучета, без никой повече да споменава за тролоци, за Тарвинската клисура или за Окото на света.

Трапезарията също беше обзаведена сурово. Голяма камина огряваше стаята, но не толкова, че човек, извикан внезапно навън, да се стресне от студа. Слуги в ливреи им поднесоха гореща супа, хляб и сирене, а разговорът продължи за книги и музика, докато лорд Агелмар не забеляза, че хората от Емондово поле седят смълчани. Като добър домакин, той учтиво им зададе приканващи въпроси, целящи да ги изкарат от свенливото мълчание.

Ранд скоро се усети, че му се иска да разкаже за Емондово поле и Две реки. Трябваше да прояви усилие, за да не се впуска в дълги разкази. Надяваше се, че и останалите ще успеят да се сдържат, особено Мат. Единствена Нинив остана мълчалива, похапвайки и отпивайки сдържано от чашата си.

— У нас, в Две реки имаме една песен — изтърси Мат. — „На връщане от Тарвинската клисура“. — Той млъкна разколебан, усетил, че отново е повдигнал тема, която всички досега старателно отбягваха, но Агелмар се справи леко.

— Нищо чудно. Малко земи не са изпращали през годините свои мъже да отблъснат Погибелта.

Ранд се спогледа с Мат и Перин. Мат безмълвно оформи с устни името Манедерен.

Агелмар пошепна нещо на един от слугите и скоро той донесе кутия табак и лули за Лан, Лоиал и лорд Агелмар.

— Табак от Две реки — кимна одобрително владетелят на Фал Дара, докато тримата тъпчеха лулите си. — Трудно стига дотук, но си струва цената.

Когато Лоиал и двамата мъже запухкаха доволно, Агелмар хвърли поглед към Огиер.

— Изглеждащ ми смутен, Строителю. Не си обзет от Копнежа, надявам се. От колко време си извън стеддинг?

— Не е от Копнежа и не съм бил навън чак толкова дълго. — Лоиал сви рамене и от лулата му се изви спирала сиво-синкав дим. — Очаквах… надявах се… че дъбравата все още ще е тук. Или поне някакви останки от Мафал Дадаранел.

— Кисераи ти Ваншо — промърмори Агелмар. — Тролокските войни не са оставили нищо освен спомени, Лоиал, сине на Арент, и хората да градят върху тях. А те не са могли да уподобят работата на Строителите повече, отколкото аз самият. Онези сложни плетеници и шарки, които вашият народ създава, не са по силите на човешките очи и ръце. Може би сме искали да избегнем неумелото подражание, което би представлявало само едно вечно напомняне за онова, което сме изгубили. Друга е красотата на простите неща, само в една линия, врязана просто така. В едно цвете сред камъните. Грубостта на камъка прави цветето още по-красиво. Мъчим се да не живеем непрекъснато със спомена за онова, което си е отишло. И най-силното сърце би се скъсало под такава тежест.

— Цветът на лотоса се носи над водата — зарецитира тихо Лан. — Над блатото плющят крилете на рибаря. Завихрят се в смъртта живот и хубост.