— Да — отрони Агелмар. — Да. И за мен самия това винаги е символизирало всичко. — Двамата мъже поклатиха замислено глави.

„Поезия в устата на Лан?“ Този човек беше като кромид лук — всеки път, когато Ранд решаваше, че е разбрал всичко за Стражника, откриваше отдолу поредния слой.

Лоиал бавно кимна.

— Може би и аз самият отдавам твърде много мисли на онова, което е отминало. Но все пак дъбравите бяха красиви. — Сега той оглеждаше строгото помещение, сякаш го вижда за пръв път и изненадващо за самия себе си намира в него неща, които си струва да бъдат видени.

На вратата се появи Ингтар и се поклони.

— Моля да ме извините, владетелю, но поискахте да ви съобщаваме за всичко по-необичайно, колкото и дребно да е то.

— Да, какво има?

— Дребна работа, владетелю. Един странник се опита да проникне в града. Не е от Шиенар. По говора изглежда, че е люгардец. На такъв прилича. Когато стражите на Южната порта се опитали да го разпитат, той им се отскубнал. Видели го да навлиза в леса, но скоро след това го хванали да се катери по крепостната стена.

— И това наричате дребна работа! — Агелмар рязко се изправи и столът му се килна на пода. — Мир! Стражата на кулата е толкова разсеяна, че човек може да се доближи до стената, без да го забележат, и ти наричаш това „дребна работа“?

— Този човек е луд, владетелю. — В гласа на Ингтар се долавяше благоговеен трепет. — Светлината закриля лудите. Може би Светлината е заслонила очите на стражата на кулата и му е позволила да се доближи до стените. Разбира се, един нещастен луд не би могъл да създаде неприятности.

— Докараха ли го вече? Добре. Доведете ми го тук. Веднага. — Ингтар се поклони и излезе, а Агелмар се обърна към Моарейн. — Моля за вашето извинение, Айез Седай, но трябва да разбера какъв е случаят. Може би е просто някой окаян нещастник, чийто разсъдък е заслепен от Светлината, но… Само преди два дни хванаха двама от собствените ни хора, които се опитвали в нощта да прережат пантите на една порта за коне. Малка, но достатъчна, за да минат тролоците през нея. — Лицето му се сгърчи в гримаса. — Мраколюбци, предполагам, макар че ми е противно да допускам, че има такива и в Шиенар. Хората ги разкъсаха преди стражите да успеят да ги доведат при мен, така че никога няма да разбера. Ако и сред шиенарци е възможно да има Мраколюбци, трябва да съм особено предпазлив спрямо външни хора. Ако желаете да се оттеглите, ще се разпоредя да ви покажат стаите.

— Мраколюбците не знаят нито граници, нито родна кръв — отвърна Моарейн. — Има ги във всяка земя и не са отникъде. Аз също съм заинтересована да видя този човек. Шарката образува Сплит, лорд Агелмар, но крайната форма на Сплита все още не е ясна. Тя все още е в състояние да заплете света или да го разплете и да завърти Колелото да затъче наново. В този момент дори и най-малките неща могат да изменят формата на Сплита. В този момент съм длъжна да бъда бдителна и спрямо най-дребните и необичайни неща.

Агелмар погледна Нинив и Егвийн и каза:

— Както желаете, Айез Седай.

Ингтар се върна, повел зад себе си двама стражи с дълги алебарди, които охраняваха един човек, приличащ на парцалена торба, обърната с хастара навън. Лицето му беше покрито с мръсотия, оплескала разрошената му, неподстригвана коса и брада. Той пристъпи в стаята и хлътналите му очи зашариха насам-натам.

— Нямате основание да ме задържате — проплака омърляният скитник. — Аз съм само един нещастен човек, изоставен от Светлината, който като всички търси място, където да намери убежище от Сянката.

— Граничните земи са странно място да търсиш… — почна Агелмар, но Мат го прекъсна.

— Амбулантът!

— Падан Фейн — съгласи се Перин и закима.

— Просякът — добави дрезгаво Ранд и подскочи на стола си, стреснат от внезапната омраза, блеснала в очите на Фейн. — Това е човекът, който разпитваше за нас из Кемлин. Той беше.

— Е, значи това наистина ви засяга, Айез Седай — промълви замислено Агелмар.

Моарейн кимна.

— Много се опасявам, че наистина ни засяга.

— Аз не исках — проплака Фейн. — Той ме накара! Той, с пламтящите си очи. — Ранд трепна. Мат беше пъхнал ръка под сетрето си, без съмнение стиснал отново камата от Шадар Логот. — Той ме превърна в своя хрътка! В негова хрътка, да душа и преследвам без мир и покой. Само в негова хрътка, дори след като ме изхвърли.

— Това не засяга всички присъстващи — каза мрачно Моарейн. — Има ли къде да поговоря с него насаме, лорд Агелмар? — Устата й се беше стиснала от отвращение. — И първо го измийте. Може да се наложи да го докосна. — Агелмар кимна и заговори тихо на Ингтар, който се поклони и излезе.

— Не можете да ме заставите! — Гласът беше на Фейн, но сега той вече не плачеше, а жалкото хленчене се бе сменило с рязък, арогантен тон. Вече стоеше изправен, гърбицата му бе изчезнала. Отметнал глава, той извика към тавана: — Никога вече! Няма… да… позволя! — Той погледна надменно Агелмар, сякаш ескортиращите го воини бяха собствената му стража, а владетелят на Фал Дара не беше този, който го бе задържал, а равен нему. — Тонът му стана угоднически и мазен. — Тук има някакво недоразумение, велики владетелю. Понякога ме спохождат видения, но това скоро ще мине. Да, скоро ще се отърва от тях. — И пръстите му презрително дръпнаха дрипите, с които се беше навлякъл. — Не се подвеждайте от всичко това, велики владетелю. Трябваше да се крия от онези, които се опитваха да ме спрат, а пътят ми беше дълъг и труден. Но най-сетне стигнах земи, в които хората все още познават заплахите на Баалзамон, където мъжете все още се сражават срещу Тъмния.

Ранд го гледаше задавен. Гласът наистина беше на Фейн, но думите му изобщо не звучаха като от устата на амбуланта.

— Значи си дошъл тук, защото ние се сражаваме с тролоци? — каза Агелмар. — И си толкова важен, че някой се опитва да те спре? Тези хора казват, че си амбулант на име Падан Фейн, и че тъкмо ти си ги преследвал.

Фейн се поколеба. Лудешкият му поглед трескаво обходи хората от Емондово поле, след което отново се върна на Агелмар. Ранд усети омразата в този поглед, както и страха. Но когато Фейн заговори отново, гласът му прозвуча невъзмутимо.

— Падан Фейн е просто една от многото маски, които трябваше да нося през всичките тези години. Мраколюбци ме преследват, защото разбрах как може да бъде победена Сянката. Мога да ви покажа как да го сразите, велики владетелю.

— Справяме се и сами, според човешките си възможности — отвърна сухо Агелмар. — Колелото тъче, както то само пожелае, но ние тук сме се сражавали с Тъмния почти от самото Разрушение на света, без разни амбуланти да ни учат как да го правим.

— Велики владетелю, вашата мощ е неоспорима, но може ли тя да се противопоставя вечно на Тъмния? Нима не ви се е случвало да изпитвате безсилие? Простете ми за грубостта, велики владетелю, но вие сте смъртен човек и той в края на краищата ще ви скърши. Знам го, повярвайте, че го знам. Но аз мога да ви покажа как да изтриете Сянката от земята, велики владетелю. — Тонът му стана още по-мазен, макар и високомерен. — Само ако опитате да се възползвате от съвета ми, ще се убедите, велики владетелю. Вие сам ще изчистите земята. Вие, велики владетелю, можете да го постигнете, стига да насочите своята мощ в правилна посока. Не позволявайте повече на Тар Валон да ви вплита в своите примки и можете да спасите света. Велики владетелю, вие ще се превърнете в човека, когото историята ще запомни с това, че е донесъл окончателната победа на Светлината. — Стражите стояха на местата си, но бяха стиснали здраво дългите дръжки на алебардите си, сякаш смятаха, че ще се наложи да ги употребят.

— Твърде много си въобразява за обикновен амбулант — промълви Агелмар през рамо към Лан. — Смятам, че Ингтар е прав. Той просто е луд.

Очите на Фейн проблеснаха от гняв, но гласът му остана гладък и мазен.

— Велики владетелю, знам, че думите ми може би изглеждат надути, но стига само вие да… — Той изведнъж млъкна и отстъпи назад, понеже Моарейн се изправи и бавно заобиколи масата. Само снишените алебарди на стражите попречиха на Фейн да се изниже заднишком от стаята.