— Но това не бях аз — завърши той. — Светлината… ме притегли. Всъщност не бях аз. Това няма ли значение?

— Подозирах от самото начало — каза Моарейн. — Но подозренията не са доказателство. След като ти дадох знака, монетата, и осъществих тази връзка, от теб се чакаше драговолно да изпълняваш това, което желаех, но ти се съпротивляваше, когато те разпитвах. Това ми подсказа нещо, но не беше достатъчно. Кръвта на Манедерен винаги е била опърничава, и още повече след гибелта на Аемон и след като се пръснало сърцето на Елдрийн. Но след това случаят с Бела.

— С Бела? — промълви той. Вече нищо нямаше значение.

Айез Седай кимна.

— При Стражеви хълм Бела нямаше нужда да я изчистя от умората. Някой вече го беше направил. В онази нощ тя можеше да надбяга и Мандарб. Трябваше да съобразя кого носеше Бела. С тролоците по петите ни и драгхар над главите ни, и с Получовек Светлината само знае къде, трябваше да съобразя колко много си се страхувал, че Егвийн може да изостане. В този момент ти е трябвало нещо повече от всичко, от което си имал нужда през целия си живот, и ти си посегнал към единственото нещо, което е могло да ти го даде. Сайдин.

Той потръпна.

— Ако никога повече не го направя, ако никога повече не го докосна, нали няма… — Не можа да го произнесе. Да полудее. Да унищожи в лудостта си земята и хората около себе си. Да умре, гниейки още жив.

— Може би — отвърна Моарейн. — Би било много по-лесно, ако имаше някой, който да те научи, но може да се постигне. С огромно усилие на волята.

— Ти можеш да ме научиш. Разбира се, ти… — Но той млъкна, когато Айез Седай поклати глава.

— Може ли котката да научи кучето да се катери по дърветата, Ранд? Може ли рибата да научи птицата да плува? Аз познавам сайдар, но не мога да те науча нищо за сайдин. Онези, които са могли, са мъртви от три хиляди години. Може би собствената ти воля е достатъчно силна.

Егвийн изправи глава, триейки зачервените си очи с опакото на ръката си. Изглеждаше, че иска да каже нещо, но когато отвори уста, от нея не излезе нито звук. „Поне не се дърпа от мен. Добре че поне може да ме гледа, без да пищи.“

— А останалите? — каза той.

— Лан ги отведе в пещерата — каза Нинив. — Окото вече го няма, но има нещо друго сред езерото — кристална колона и стъпала, по които може да се стигне до нея. Мат и Перин отначало искаха да те потърсят, Лан също, но Моарейн каза… — Тя погледна към Айез Седай разтревожено. Моарейн й отвърна със спокоен поглед. — Тя каза, че не трябва да те безпокоим, докато ти…

Гърлото му се стисна толкова, че трудно можеше да си поеме дъх. „Дали и те ще извърнат лицата си като Егвийн? Дали ще запищят и ще побягнат от мен като от Чезнещ?“

Моарейн заговори, сякаш не забелязваше пребледнялото му лице:

— В Окото имаше огромно количество от Единствената сила. Дори и в Приказния век малцина са могли да преливат толкова много без чужда помощ, без да бъдат унищожени. Много малко.

— Ти каза ли им? — промълви той хрипливо. — Ако всички знаят…

— Само на Лан — отвърна меко Моарейн. — Той трябва да знае. И съшо на Нинив и Егвийн, заради онова, което те са и ще станат. Другите все още не е необходимо да знаят.

— Защо не? — В гърлото му бе заседнала буца. — Ще искате да ме опитомите, нали? Нали това е, което правят Айез Седай с мъжете, владеещи Силата? Променят ги така, че да не могат? Правят ги безопасни? Том каза, че веднъж опитомени, мъжете умират, не им се живее повече. Защо не споменаваш, че ще ме заведеш в Тар Валон да ме опитомите?

— Ти си тавирен — отвърна Моарейн. — Може би Шарката все още не е свършила с теб.

Ранд изправи гръб.

— В сънищата Баал-замон каза, че Тар Валон и Амирлинският трон ще се опитат да ме използват. Той спомена имена, и сега си ги спомням всичките. Раолин Прокобник. И Гуаир Амалазан. Юриан Каменолък. Давиан. Логаин. — Последното име му беше най-трудно да спомене. Нинив пребледня, а Егвийн ахна плахо, но той продължи сърдито: — Всеки от тях е Лъжедракон. Не се опитвай да го отричаш. Е, аз няма да позволя да бъда използван. Не съм сечиво, което можете да изхвърлите на бунището, след като се износи.

— Едно сечиво, направено с определена цел, не се унизява, когато се използва за тази цел. — Гласът на Моарейн беше не по-малко рязък от неговия. — Но един мъж, който вярва на Бащата на лъжите, унизява себе си. Казваш, че няма да бъдеш използван, а позволи на Тъмния да предопредели пътя ти като хрътка, хукнала да гони заек по волята на господаря си.

Той стисна юмруци и извърна глава. Това твърде много приличаше на думите на Баал-замон.

— Не съм ничия хрътка. Чуваш ли? Ничия!

Лоиал се показа под арката и Ранд се изправи, поглеждайки към Моарейн.

— Те няма да научат — каза Айез Седай. — Докато Шарката не го поиска.

После приятелите му се приближиха. Водеше ги Лан, който изглеждаше твърд както винаги, но все пак малко поизтощен. Нинив беше превързала главата му. Зад него Лоиал носеше голяма златна ракла, изкусно изработена и нашарена със сребро. Никой освен Огиер не би могъл да я повдигне без чужда помощ. Перин беше увил около ръцете си голямо парче сгънат на две бял плат, а Мат носеше в ръце нещо, което приличаше на късчета от счупен глинен съд.

— Значи все пак си жив — засмя се Мат. Лицето му помръкна и той кимна към Моарейн. — Тя не ни позволи да те потърсим. Каза, че трябвало да проверим какво е криело Окото. Аз щях да избягам, но Нинив и Егвийн пазеха с нея и не ме пуснаха.

— Е, нали все пак си тук — каза Перин. — И като те гледам, не си чак толкова пострадал. — Сега очите му не светеха, но ирисите му бяха съвсем жълти. — Това сега е най-важното. Ти си тук и вече сме свършили онова, за което дойдохме, каквото и да беше то. Моарейн Седай каза, че сме го свършили и че вече можем да си ходим. Вкъщи, Ранд. Светлината да ме изгори — ако знаеш само колко искам да се прибера вкъщи.

— Радвам се, че те виждам жив, овчарю — каза мрачно Лан. Виждам, че си се лепнал за меча си. Може би вече ще ти остане време да те понауча как се използва. — Ранд изпита неочакван изблик на привързаност към Стражника: Лан знаеше, но поне външно не го показваше, все едно че нищо не беше се променило. Помисли си, че може би за Лан отвътре наистина нищо не беше се променило.

— Трябва да ви кажа — обади се Лоиал, след като постави тежкия златен сандък на земята, — че пътуването с тавирен се оказа дори по-интересно, отколкото очаквах. — Ушите му енергично се размърдаха. — Ако стане още по-интересно, ще се върна незабавно в стеддинг Шангтай и ще направя пълно самопризнание пред старея Хаман и никога повече няма да се откъсна от книгите. — Изведнъж Огиер се ухили и усмивката разполови лицето му. — Радвам се да те видя, Ранд ал-Тор. Стражникът е единственият от тези тримата, който разбира нещо от книги, а и той не обича да говори. Какво стана с теб? Ние изтичахме и се изпокрихме из горите, докато Моарейн Седай не изпрати Лан да ни намери, но не ни разреши да потърсим теб. Защо те нямаше толкова дълго, Ранд?

— Аз тичах и тичах — отвърна му той бавно — и най-накрая взех че паднах на един хълм и си ударих главата в камъните. — Това трябваше да обясни отоците. Погледна към Айез Седай, Нинив и Егвийн, но лицата им останаха невъзмутими. — Когато се съвзех, разбрах, че съм се загубил, и най-накрая се добрах дотук. Мисля, че Агинор е мъртъв, изгорял е. Намерих някаква пепел и парчета от плаща му.

Лъжите звучаха кухо в собствените му уши. Не можеше да разбере защо те не се засмиват и не настояват да им каже истината, но приятелите му закимаха, приемайки обясненията му, и ахкаха състрадателно, след което се струпаха край Айез Седай да й покажат находките си.

— Помогнете ми да седна — каза Моарейн и Нинив и Егвийн я повдигнаха и нагласиха зад гърба й две сгънати одеяла.

— Как е възможно тези неща да се съхранят в Окото, без да бъдат унищожени като скалата? — попита Мат.

— Те не са поставени там, за да бъдат унищожени — отвърна загадъчно Айез Седай и твърдо отхвърли по-нататъшните им въпроси, поемайки глинените късчета, черни, бели и бляскави, от шепите на Мат.