— Тя не каза, че е прорицателка — отвърна Ранд. — Вярвам, че наистина вижда разни неща. Не помниш ли, Моарейн говореше с нея, когато излязохме от банята. А тя знае коя е Моарейн.

Мат го изгледа намръщен.

— Нали не трябваше да използваме това име?

— Да — промърмори Ранд и разтри слепоочията си. Беше му трудно да се съсредоточи.

— Ти май наистина си болен — каза начумерено Мат, после изведнъж дръпна Ранд за ръкава и го спря. — Я ги виж!

Трима мъже в ризници и със стоманени шапки, лъснати до сребрист блясък, си пробиваха път посред улицата към тях двамата. Дългите им плащове, достолепно бели, с избродиран от лявата страна златен слънчев изгрев, забърсваха калта и локвите по улицата. Десниците им лежаха върху дръжките на мечовете. Тримата се оглеждаха, сякаш виждаха твари, изпълзели изпод някой гнил дънер. Никой от минувачите обаче не се обръщаше към тях. Все едно че не ги забелязваха. Просто им правеха път.

— Това Чедата на Светлината ли са? — попита високо Мат. Един минувач ги изгледа грубо и бързо се отдалечи.

Ранд кимна. Чедата на Светлината. Белите плащове. Мъжете, които мразеха Айез Седай. Мъжете, които учеха хората как да живеят и им създаваха неприятности, ако откажеха да им се подчинят. Ако опожарените ферми и още по-лошите неща можеха да се нарекат само „неприятност“. „Би трябвало да се уплаша — помисли той или да изпитам любопитство. Поне нещо.“ Но вместо това той ги изгледа безстрастно.

— Не ми приличат на такива — каза Мат. — Как са се надули, а?

— Те не са важни — каза Ранд. — Да вървим в хана. Трябва да поговорим с Перин.

— Надуват са като Евард Конгар. И той така си вири носа. — Изведнъж Мат се ухили и му намигна.

— Това какво общо има с Перин?

— Виждаш ли това? — Мат пак му намигна и посочи една каруца, пълна с бъчви. Една пръчка придържаше на място дузината бъчви на дъното е. — Само гледай. — Той се засмя и се затича към близкия ножарски дюкян вляво от тях.

Ранд зяпна към него, досещайки се, че приятелят му пак е намислил нещо. Този хитър поглед в очите на Мат винаги означаваше, че ще направи някаква лудория. Но колкото и да беше странно, той не предприе нищо, за да го спре, а остана на място, изчаквайки да види какво се кани да правиприятелят му. Нещо му подсказваше, че е погрешно, дори опасно, но въпреки това той се усмихна одобрително.

След минута Мат се появи от едно таванско прозорче. Прашката беше в ръцете му. Очите на Ранд се преместиха към каруцата. Почти веднага след това последва рязък трясък и пръчката, държаща бъчвите, се счупи тъкмо когато бронираните гърди на Белите плащове се изравниха с каруцата. Чуха се изненадани викове. Бъчвите се затъркаляха по улицата, пръскайки кал и мръсна вода. Някои от минувачите изпопадаха, вдигайки още повече пръски, но тримата с белите плащове се отместиха ловко, отбягвайки търкалящите се бъчви. Не можаха обаче да избегнат разплискалата се кал, която изпоцапа белите им наметала.

Ранд погледна към покрива на магазинчето. Мат се беше покрил. Изстрелът му не беше особено труден за който и да е хлапак от Две реки, но резултатът определено беше търсеният. Младежът не можа да се сдържи и се разсмя — шегата беше доста грубичка, но все пак беше смешна. Когато отново се извърна към улицата, тримата с белите плащове гледаха право към него.

— Нещо май ти се струва смешно, а? — Този, който заговори, стоеше малко пред другите. Погледът му беше надменен и немигащ, очите му светеха особено, сякаш знаеше нещо, което не знае никой друг.

Смехът на Ранд секна. Той и Чедата се бяха оказали сами сред калта и бъчвите. Тълпата, която допреди минута-две ги делеше, набързо си беше намерила някаква много важна работа и се бе пръснала.

— Да не би страхът от Светлината да ти е вързал езика? — Ядът правеше тясното лице на Белия плащ още по-измършавяло. Той погледна пренебрежително към дръжката на меча, подаваща се изпод наметалото на Ранд. — Може би ти си виновен за това, а? — За разлика от останалите, той носеше златна значка под слънчевия изгрев на плаща си.

Ранд помръдна, за да прикрие меча си, но не успя и дръжката щръкна напред.

— Случва се — каза младежът. — Дори и на Чеда на Светлината.

Мъжът с тясното лице вдигна едната си вежда:

— За толкова ли страшен се мислиш, хлапако? — Не изглеждаше много по-възрастен от Ранд.

— Знак на чаплата, лорд Борнхалд — предупреди го един от другите.

Мъжът с тясното лице отново хвърли поглед към дръжката на меча на Ранд — бронзовата чапла се виждаше съвсем ясно — и очите му моментално се разшириха. След това погледът му се вдигна към лицето на младежа и той изсумтя пренебрежително.

— Много е млад — хладно продума той и пак се обърна към Ранд. — Не си тукашен, нали? Откъде идваш?

— Току-що пристигнах в Бейрлон. — Тръпка на възбуда премина по ръцете и краката на Ранд. Усети, че се изчервява, стана му топло. — Да ми кажете някой добър хан?

— Отбягваш въпросите ми! — сряза го Борнхалд, — Какво зло се таи в теб, че не ми отговаряш? — Другарите му пристъпиха до него. Въпреки калните петна по плащовете им, сега в тях нямаше нищо смешно.

Тръпката изпълни цялото тяло на Ранд; топлината се превърна в треска. Дощя му се да се разсмее, чувстваше се отлично. Вътрешният му глас му подсказваше, че нещо не е наред, но единственото, за което можеше да мисли сега, беше колко е пълен с енергия — енергията почти бликаше от него. Той се усмихна и зачака да види какво ще се случи. Разсеяно, някак от разстояние, се зачуди какво ли може да е това, което става с него.

Лицето на водача им потъмня. Един от другите издърпа меча си достатъчно, за да блесне малко от стоманата, и заговори с треперещ от гняв глас:

— Когато Чедата на Светлината задават въпроси, глупаво тикво, очакваме отговори или… — Той млъкна, когато онзи с тясното лице вдигна предупредително лявата си ръка.

На улицата се беше появила Градската стража — десетина мъже с кръгли стоманени шлемове и обковани с метални плочки къси кожени дрехи, понесли на рамене дълги пики. Имаха вид на хора, които знаят как да боравят с тях. Те застанаха на десетина крачки от тях и започнаха да ги наблюдават.

— Този град е изгубил Светлината — изръмжа мъжът, който беше измъкнал наполовина меча си, после извика към патрула. — Бейрлон стои в Сянката на Тъмния! — Борнхалд му махна с ръка и той прибра меча в канията.

Борнхалд отново се обърна към Ранд. В очите му грееше блясък на фанатична увереност.

— Мраколюбците не могат да се измъкнат от нас, хлапако. Дори и в град, който стои в Сянката. Пак ще се срещнем. Бъди сигурен в това!

Той се обърна и тръгна по улицата. Двамата му спътници го последваха, все едно че Ранд изобщо престана да съществува за тях. Поне засега. Градските стражи се поколебаха, изгледаха Ранд накриво и тръгнаха след Белите плащове. Ранд едва се сдържаше да не заподскача на място.

Мат се показа от дюкяна, втренчи се в него и каза:

— Ти май не си болен. Ти направо си луд!

Ранд си пое дълбоко въздух. Изведнъж странното усещане изчезна и той се присви, сякаш едва сега разбрал какво можеше да стане. Облиза устни и срещна погледа на Мат.

— Мисля, че е най-добре да се върнем в хана, и то веднага.

— Съгласен — отвърна Мат. — И на мен така ми се струва.

Улицата отново започна да се изпълва с народ и не един от минувачите заглеждаше двете момчета, промърморвайки нещо на спътника си. Ранд беше сигурен, че мълвата ще се разнесе. Някакъв луд се е опитал да се сбие с трима от Чедата на Светлината. Това беше тема за приказки. „Може би тези сънища ме подлудяват.“

Двамата на някошко пъти се изгубиха сред заплетените улици, но след известно време се натъкнаха на Том Мерилин, който крачеше наперено из тълпата, за да привлече вниманието на минувачите. Веселчунът им обясни, че просто е излязъл да се поразтъпче и да подиша малко чист въздух, но щом някой задържеше погледа си върху шареното му наметало, той обявяваше гръмко: