По негова преценка хората в града наистина бяха много. За известно време многобройността го зашеметяваше. Някои бяха облечени в много по-фини дрехи от тези, които носеха хората в Две реки, почти като тези на Моарейн. Немалко от минувачите бяха навлекли дълги кожени палта, които се спускаха до глезените им. Рудничарите, за които говореха всички в хана, наистина имаха вид на мъже, сякаш излезли изпод земята. Но все пак повечето хора не изглеждаха по-различно от онези, сред които беше отраснал — нито по облекло, нито в лицето. Беше очаквал, че ще се окажат някак по-различни. Всъщност някой от тях толкова му приличаха на хората от Две реки, че си представяше, че принадлежат към един или друг от родовете в и около Емондово поле. Ето онзи беззъб сивокос старец с уши като дръжки на котел, седнал на една пейка пред странноприемницата и загледан мрачно в празната си халба, спокойно можеше да мине за братовчед на Били Конгар. Шивачът с провисналата челюст, кърпещ нещо пред дюкяна си, можеше да е брат на Джон Тейн, чак до петното плешивина на темето му. Почти огледално отражение на Самел Крейв премина покрай Ранд и зави на пресечката и…

И той зяпна с невярващи очи един дребен костелив човечец с дълги ръце и голям нос, който забързано се провираше през тълпата. Очите на мъжа бяха хлътнали, мръсното му лице беше изпито, сякаш не беше ял и спал от няколко дни, но Ранд можеше да се закълне… Парцаливият мъж също го забеляза и замръзна в полукрачка, без да обръща внимание на хората, които за малко щяха да го стъпчат. Последната сянка на съмнение в главата на Ранд се изпари.

— Господин Фейн! — извика той. — Ние мислехме, че сте…

Амбулантът се обърна и почти побягна, но Ранд се затича след него. Свиха в някаква уличка.

Изведнъж амбулантът спря. Висока ограда задънваше пътя му. Ранд също спря и подвикна:

— Господин Фейн? Какво има? Това съм аз, Ранд ал-Тор, от Емондово поле. Всички си мислехме, че тролоците са ви отвлекли.

Фейн рязко вдигна ръце и изхриптя:

— Недей! — Главата му непрекъснато се въртеше, сякаш се мъчеше да види всичко, което преминава по широката улица зад гърба на младежа. — Не споменавай… — гласът му премина в сподавен шепот — за тях. Тук в града са Белите плащове.

— Няма за какво да се обезпокоите — каза Ранд. — Елате с мен в „Елена и Лъва“. Отседнал съм там с моите приятели. Повечето от тях ги познавате. Ще се радват да ви видят. Всички си мислехме, че сте умрял.

— Умрял? — сряза го възмутен амбулантът. — Аз, Падан Фейн? Аз съм хитър и знам как да оцелявам… — Изведнъж лицето му се стегна. — Изгориха фургона ми, цялата ми стока. Нямаше никаква причина да го правят, нали? Не можах да намеря конете си. Онзи дебел дърт ханджия ги беше заключил в конюшнята! Трябваше да бягам, за да не ми прережат гърлото, и какво спечелих? Само това, че все още съм жив. Кажи ми, честно ли е? А кажи де?

— Конете ви са в безопасност в конюшнята на господин ал-Вийр. Винаги можете да си ги вземете. Ако дойдете с мен в хана, сигурен съм, че Моарейн ще ви помогне да се върнете в Две реки.

— А, не! Тя е… тя е Айез Седай, нали? — Той млъкна и нервно облиза устни. — Колко ще останете в този… как беше… „Елена и Лъва“?

— Тръгваме утре — отвърна Ранд. — Но какво общо има това с…

— Ти просто не знаеш — простена Фейн. — Хапваш си там и си спиш на топличко. А аз от онази нощ не съм спал и един миг. Ботушите ми се скъсаха от тичане, а какво трябваше да ям… — Лицето му се сгърчи. — Не искам да си имам работа с Айез Седай… но може би ще трябва. Май нямам избор, нали? Като помисля само как ще ме изгледа… Обещай ми, че няма да й казваш. Тя ме плаши. Няма смисъл да й казваш. Няма смисъл да знае, че съм жив. Трябва да ми обещаеш. Трябва!

— Обещавам — отвърна му Ранд, за да го успокои. — Но няма никаква причина да се плашите от нея. Елате с мен. Най-малкото, ще хапнете топла храна.

— Може би. Може би. — Фейн поглади замислено брадичката си. — Утре, казваш? Дотогава… Нали няма да забравиш обещанието си? Няма да й позволиш да…

— Няма да й позволя да ви причини нещо лошо — каза Ранд и се зачуди как би могъл да възпре една Айез Седай от това, което си науми да направи.

— Тя няма да ми направи нищо — каза Фейн. — Не, няма. Аз няма да й позволя. — И той се шмугна като светкавица покрай Ранд и се вля в тълпата.

— Господин Фейн! — извика Ранд и хукна след него. — Почакайте!

Затича се и се блъсна в някакъв минувач, събори го и двамата се сринаха в разкаляната улица.

— Защо не гледаш къде вървиш? — измърмори човекът под него и Ранд го погледна изненадано.

— Мат?

Мат седна, изгледа го ядосано и зачисти с ръце калта от наметалото си.

— Ти май наистина се превръщаш в градски човек. Спиш цял предобед и после почваш да блъскаш хората. — Приятелят му се изправи, огледа изкаляните си длани, промърмори и ги изтри в наметалото си. — Знаеш ли с кого се разминах?

— Падан Фейн — каза Ранд.

— Как позна?

— Току-що говорих с него, но той избяга.

— Значи тро… — Мат млъкна и се озърна предпазливо, но тълпата се точеше около тях, без дори да ги поглежда — Значи че са го хванали. Но защо ще бяга от теб?

— Не разбрах нищо, освен че се бои от… госпожа Алис. — Цялото това мерене на приказките не беше никак лесно. — Не иска тя да разбере, че е тук. Накара ме да му обещая, че няма да й кажа.

— Е, от моя страна тайната му е запазена — изсумтя Мат. — Аз също бих искал тя да не знае къде съм.

— Мат? — Хората край тях не им обръщаха никакво внимание, но въпреки това Ранд сниши глас и се наведе към него. — Мат, да си сънувал един кошмар снощи? За един мъж, дето уби плъх?

Мат го зяпна, без да мига.

— И ти ли? — отрони той най-сетне. — Перин също, предполагам. За малко да го попитам тази заран, но… Сигурно и той. Кръв и пепел! Някой май ни кара да сънуваме разни неща. Ранд, да знаеш колко ми се ще никой да не знае къде съм!

— Тази заран целият хан беше пълен с мъртви плъхове. — Вече не го беше толкова страх да го каже. — И на всички гръбнаците им са счупени. — Гласът му отекна в собствените му уши. Ако му прилошееше, може би трябваше да отиде при Моарейн. Изненада се, че дори мисълта за Единствената сила, използвана върху него, не го притесни.

Мат си пое дълбоко дъх, уви се в наметалото си и се огледа, сякаш преценяваше накъде да тръгнат.

— Какво става с нас, Ранд? Какво?

— Не знам. Ще ида да потърся съвет от Том. Дали да го кажа… на някой друг.

— Не! Не и на нея. Може би на него, но не и на нея.

Резкият му тон стресна Ранд.

— Значи вярваш на онзи? — Не беше нужно да пояснява кого има предвид под „онзи“. Гримасата по лицето на Мат му подсказа, че го е разбрал.

— Не — отвърна бавно Мат. — Въпрос на късмет, това е всичко. Ако приемем, че той е лъгал, тогава може би нищо няма да ни се случи. Може би. Но може би само неговата поява в сънищата ни е достатъчна за… Не знам. — Той млъкна и преглътна. — Ако не й кажем, може би ще сънуваме още нещо. Плъхове или не, но сънищага все пак са по-добре, отколкото… Помниш ли сала? Предлагам да си мълчим.

— Добре. — Ранд помнеше сала, и заплахата на Моарейн също, но това някак му се струваше минало. — Добре.

— Перин няма да й каже нищо, нали? — продължи Мат. — Трябва да се върнем при него. Ако той й каже, тя ще се досети и за нас. Может да си сигурен. Хайде. — Той енергично закрачи към хана, после се обърна и попита: — Какво ти е? Не си ли се наспал?

— Май съм се простудил — каза Ранд. Главата му думтеше като барабан.

— Ще изядеш една гореща пилешка супа и ще ти мине — каза Мат.

Запровираха се из претъпканите улици. Ранд полагаше усилие да върви след Мат и дори да вметва по някоя и друга дума от време на време, но наистина му беше лошо. Не беше изморен. Не му се спеше. Просто му се струваше, че се носи в безтегловност. След малко се усети, че разказва на Мат за разговора си с Мин.

— Значи кама с рубин? — каза Мат. — Това ми харесва. Но за окото не знам нищо. Сигурен ли си, че не си го е измислила? Според мен би трябвало да знае какво означава всичко това, ако наистина е прорицателка.