— Тя няма да направи нищо, което да ни навреди — каза Ранд. — Пусни ме, трябва да тръгвам.

Без да обръща внимание на протеста й, той се присъедини към останалите и отново закрачиха по коридора. Ранд се обърна. Мин размаха юмрук след него и тропна сърдито с крак.

— Какво искаше да ти каже тази? — попита Мат.

— Нинив е част от това — отвърна Ранд, без да мисли, а после изгледа ядосано Мат, който остана с отворена уста. По лицето на приятеля му премина сянка на разбиране.

— Част от какво? — попита тихо Том. — Това момиче да не би да знае нещо?

— Разбира се, че е част от това — каза Мат кисело. — Част е от същия лош късмет, който ни преследва от Зимната нощ насам. Може за теб появата на Премъдрата тук да не е кой знае какво събитие, но аз лично по-скоро бих предпочел да си имам работа с Белите плащове.

— Тя е видяла Нинив, когато пристигнала — поясни Ранд. — Видяла я е, че говори с госпожа Алис, и е решила, че може да има нещо общо с нас. — Том го изгледа накриво, изсумтя и дръпна мустака си, но другите, изглежда, се задоволиха с обяснението му. Не обичаше да крие тайни от приятелите си, но тайната на Мин може би беше точно толкова опасна за самата нея, колкото техните за тях.

Перин спря пред една врата, поколеба се, после бавно отвори и влезе. Другите го последваха. Ранд влезе последен.

Беше същата стая, в която бяха вечеряли снощи. Моарейн и Нинив седяха една срещу друга край масата и нито една от двете не откъсваше очи от другата. Всички други столове бяха празни. Нинив беше стиснала плитката си и от време на време я подръпваше, както когато се ядосваше повече от обичайното със Селския съвет. Въпреки огъня в стаята изглеждаше ужасно студено и този студ вееше от двете жени.

— Е? — изсумтя Том. — И сега какво?

— След като всички вече са тук — обади се Лан, който стоеше до огнището с Егвийн, — може би ще ни кажеш как успя да ни намериш.

— Да. — Моарейн се наведе с любопитство напред. — Може би вече ще се съгласиш да поговорим, след като и момчетата са вече тук.

Нинив отпи глътка вино и каза:

— Нямаше накъде другаде да сте тръгнали освен към Бейрлон. За всеки случай обаче проследих следите ви.

— Намерила си следите ни? — възкликна Лан, за пръв път искрено изненадан, откакто Ранд го познаваше. — Изглежда, съм проявил небрежност.

— Оставили сте твърде малко следи, но аз мога да проследявам не по-зле от всеки мъж в Две реки, с изключение може би на Трам ал-Тор. Преди да умре, баща ми ме водеше на лов и ме учеше така, както би учил синовете си, които така и не му се родиха. — Тя изгледа Лан предизвикателно, но в отговор той само кимна.

— Щом си могла да проследиш следа, която аз съм се опитал да прикрия, значи те е научил добре. Малцина го могат, дори в Граничните земи.

Нинив наведе лице над чашата си. Очите на Ранд се разшириха. Тя се беше изчервила! Нинив никога не беше показвала признаци на смущение. Да се разсърди, да — нерядко показваше гняв, но никога смущение. Но сега определено на бузите й беше избила руменина.

— Може би сега — каза спокойно Моарейн — ще се съгласиш да отговориш на няколко мои въпроса. Аз отоворих на твоите достатъчно откровено.

— С цяла торба веселчунски приказки — възрази Нинив. — Единствените факти, доколкото знам, са, че от село бяха отвлечени четирима младежи, от една Айез Седай, Светлината знае по каква причина.

— Вече ти казахме, че това тук го пазим в тайна — сряза я Лан. — Трябва да се научиш да си държиш езика.

— Откъде накъде? — настоя Нинив. — Защо да съм длъжна да ви помагам да се криете или да криете кои сте всъщност? Аз дойдох, за да прибера Егвийн и момчетата в Емондово поле, а не за да ви помогна да ги отвлечете.

Том се намеси с укорителен тон.

— Ако искаш да ги видиш отново в селото един ден — както и себе си, впрочем — няма да е зле да си по-предпазлива. В Бейрлон има хора, които могат да я убият — той посочи с глава към Моарейн — заради това, което е. Него също. — Той посочи Лан. Дългите му мустаци и дебелите вежди изведнъж придобиха заплашителен вид.

Очите й се разшириха и за миг тя сякаш трепна, но после изправи решително гръб. Том продължи да я назидава със заплашително тих глас:

— Те ще нахлуят в този хан като смъртоносен рояк мравки само при някой слух, само някой да им прошепне. Толкова е силна омразата им и желанието им да убият или отвлекат някого като тях двамата. А момичето? А момчетата? А ти самата? Всички вие сте свързани с тях и това е повече от достатъчно за Белите плащове. Никак няма да ти хареса как разпитват, особено когато става дума за Бялата кула. Разпитвачите на Белите плащове смятат, че човек е виновен, още преди да започнат да го разпитват, а за такава вина имат само една присъда. Изобщо не ги интересува да установят истината. Те са убедени, че я знаят предварително. Единственото, към което се стремят с нажежените си железа и игли, е признанието. Най-добре ще е да запомниш, че някои тайни са твърде опасни за изказване на глас, дори когато си сигурна кой те слуша… Напоследък май прекалено често ми се налага да обяснявам това на някои хора.

— Добре казано, веселчуне — подкрепи го Лан. В очите на Стражника отново се появи характерният му преценяващ поглед. — Изненадан съм, че те виждам толкова загрижен.

Том сви рамене.

— Тук всички знаят, че и аз пристигнах с вас. Никак не ми харесва мисълта как някой Разпитвач ще се изправи пред мен с нажежено желязо и ще ме подкани да призная греховете си и да тръгна в Светлината.

— Това — намеси се рязко Нинив — е още една причина те да си тръгнат с мен. Колкото по-скоро се окажем по-далече от вас и по-близо до Емондово поле, толкова по-добре.

— Не можем — обади се Ранд и усети облекчение, когато и останалите се намесиха и заговориха едновременно. Така на Нинив се наложи да поглежда към всички, без да забива поглед само в него. Тя, разбира се, не щадеше никого. Но той беше заговорил пръв и всички изведнъж млъкнаха, втренчени в него. Дори Моарейн се облегна на стола си и го загледа. За него представляваше истинско усилие да срещне спокойно очите на Премъдрата. — Ако ние се върнем в Емондово поле, тролоците също ще се върнат. Те… те преследват нас. Не знам защо, но е така. Може би ще го разберем едва в Тар Валон. Може би едва там ще разберем как да сложим край на това. Това е единственият начин.

Нинив вдигна ръце.

— Говориш точно като Трам. Той излезе пред селското събрание и се опита да убеди всички в това. Вече се беше опитал да го направи пред Селския съвет. Светлината знае как вашата… госпожа Алис — тя вложи цял товар горчив укор в това име — е успяла да го накара да повярва. У него, поне обикновено, има капчица разум, за разлика от повечето мъже. Във всеки случай, обикновено Селският съвет е една камара глупаци, но виж, за такова нещо не са чак толкова глупави, нито някой друг в селото. Всички се съгласиха, че трябва да бъдете намерени. Трам също искаше да тръгне да ви търси, но още не се е оправил. Изглежда, глупостта ви е по каследство.

Мат се закашля и изломоти:

— А баща ми? Той какво каза?

— Той се бои, че ще започнеш да опитваш глупавите си номера на хората извън Две реки и ще ти счупят някъде главата. Изглежда, от това го е повече страх, отколкото от… вашата госпожа Алис. Но впрочем и той никога не е бил много по-умен от теб.

Мат не беше сигурен как да й отговори, нито дали изобщо да отговаря.

— А… — почна колебливо Перин — Искам да кажа, такова… майстор Люхан също не е останал доволен от това, че съм напуснал, нали?

— А ти да не си очаквал нещо друго? — Нинив поклати презрително глава и изгледа Егвийн. — Може би не трябваше да се изненадвам от телешкия идиотизъм на вас тримата, но все си мислех, че някои други са по-разсъдливи.

Егвийн почти се беше скрила зад гърба на Перин.

— Оставих бележка — промълви тя плахо и придърпа качулката на пелерината си сякаш се боеше да не се види разплетената й коса. — В нея обясних всичко.