Скокливец се приземи леко и отскочи от мъжа, когото бе убил. Кръв беше оплискала козината му — неговата собствена и чужда. На мястото на едното му око зееше дупка. Здравото око срещна за миг погледа на Перин. „Бягай, братко!“ Извъртя се, за да скочи отново, да се зарее за последен път, но едно копие го прикова към земята. Второ острие прониза ребрата му. Той изрита, за да прекърши коловете, които го задържаха. „Да се зарея.“

Болка изпълни Перин и той закрещя. Безсловесен крясък, в който имаше нещо вълче. Без да мисли, скочи напред и продължи да крещи. Всяка мисъл го бе напуснала. Конниците се бяха струпали твърде на гъсто, за да могат да използват копията си. Секирата беше като перце в ръцете му — огромен вълчи зъб от стомана. Нещо се стовари в главата му и той се срути, без да разбира дали умира Скокливец, или самият той.

„…да се зарея като орлите.“

Охкайки, Перин отвори очи. Главата го болеше, но не можеше да си спомни защо. Примигна и се огледа. Егвийн беше коленичила до него и го гледаше. Намираха се в някаква квадратна шатра, голяма колкото стая, с груба постелка за под. Лоените светилници в четирите ъгъла на шатрата излъчваха ярка светлина.

— Благодаря на Светлината, Перин — въздъхна тя. — Страхувах се, че са те убили.

Вместо да й отговори, той се загледа в сивокосия мъж, седнал на единствения стол насред шатрата. Сивооко старческо лице, лице, което странно се връзваше в ума му с бялата къса рицарска дреха, извезана със златни нишки, която носеше мъжът, и с лъскавата черна ризница, навлечена върху снежнобялата му долна дреха. Лицето бе добродушно, кротко и изпълнено с достойнство, нещо в него допълваше елегантната суровост на обзавеждането в шатрата. Маса и сгъваемо легло, стойка за умивалник с бял леген и кана, един дървен сандък, гравиран с прости геометрични шарки. Дървените части бяха излъскани до мека патина, а металът блестеше, но не прекалено ярко, и нямаше нищо, което да бие на очи. Всичко в тази шатра имаше вид на майсторска работа, но само човек, който беше виждал майсторска изработка, като майстор Люхан или майсторът на шкафове Айдаер, можеше да го оцени.

Мъжът намръщено гледаше две малки купчинки на масата пред себе си. Перин разпозна съдържанието на собствените си джобове и джобния си нож. Там беше сребърната монета, която му беше дала Моарейн. Свил устни, мъжът вдигна секирата на Перин, после ги погледна.

Перин понечи да се изправи. Остра болка, сковала раменете и крайниците му, го накара да се олюлее. Едва сега разбра, че е вързан — за ръцете и краката. Очите му се обърнаха към Егвийн. Тя сви рамене безпомощно и се изви така, че да може да види гърба й. Няколко връзки бяха увили китките и глезените й и се впиваха в плътта й. Късо въже минаваше през връзките около китките и глезените, така, че ако се опиташе да стане, щеше да може само да се свие на колене.

Перин зяпна. Това, че ги бяха вързали, беше достатъчно изненадващо, но пък връзките по тях бяха достатъчни, за да задържат и коне. „За какви ни взимат?“

Сивокосият мъж ги изгледа замислено, като майстор ал-Вийр, когато се опитваше да разреши някакъв труден проблем. Продължаваше да държи брадвата му.

Завесата на входа на шатрата се дръпна и вътре пристъпи един висок мъж. Лицето му беше издължено и изпито, а очите му бяха толкова хлътнали, че сякаш гледаха от пещери. Никакъв излишък на плът нямаше по него, никаква тлъстина.

Перин успя да зърне за миг нощния мрак навън, лагерни огньове и двама стражи с бели плащове на входа на шатрата, а после завесата се върна на мястото си. Новодошлият се изпъна, втренчил поглед напред. Бронята на гърдите му блестеше като сребро на фона на снежнобелия му плащ.

— Милорд-капитан. — Гласът му беше също така твърд като позата му, почтителен, но някак си плосък и безизразен. Сивокосият му махна небрежно.

— Свободно, чедо Биар. Готов ли е отчетът за загубите от това… стълкновение?

— Девет души убити, милорд-капитан, и двадесет и трима ранени, седем от които сериозно. Но всички могат да яздят. Тридесет коне трябва да бъдат отписани. Разкъсани сухожилия! — Последното го подчерта, сякаш това, което беше сполетяло конете, беше по-лошо от загиналите и ранени мъже. — Много от резервните коне са се пръснали. Можем да ги потърсим призори, милорд-капитан, но при тези вълци, които са ги подгонили, ще ни трябват дни, за да намерим всичките. Мъжете, които трябваше да се погрижат за тях, са определени за нощно дежурство, докато стигнем до Кемлин.

— Не разполагаме с дни, чедо Биар — отвърна спокойно сивокосият. — Тръгваме при изгрев слънце. Трябва да пристигнем в Кемлин навреме.

— Както заповядате, милорд-капитан. — Сивокосият хвърли поглед към Перин и Егвийн, след което отново извърна глава встрани.

— И какво имаме да представим срещу това освен тези двама хлапаци?

Биар пое дълбоко дъх и отвърна колебливо:

— Един вълк от тази глутница. Кожата му е одрана, милорд-капитан. От нея може да стане чудесна постелка за шатрата на милорд-капитана.

„Скокливец!“ Без дори да разбира какво прави, Перин изръмжа и се помъчи да се освободи. Въжетата се впиха в кожата му — китките му станаха хлъзгави от кръв, — но не поддадоха.

Едва сега Биар погледна към пленниците. Лицето му беше безизразно като гласа му, но в хлътналите му очи гореше жестока светлина, като пламъците в очите на Баал-замон. Биар ги мразеше, сякаш му бяха врагове от дълги години, а не двама младежи, които дори не беше виждал преди тази нощ.

Устните на Перин се изкривиха в предизвикателна усмивка, когато си представи как зъбите му се впиват в гърлото на този човек.

Внезапно усмивката му замръзна и той разтърси глава. „Моите зъби? Аз съм човек, а не вълк! О, Светлина, трябва да има някакъв край на всичко това!“ Но въпреки това погледът му срещна очите на Биар. Омраза за омраза.

— Не ме интересуват постелките ви от вълча кожа, чедо Биар. — Укорът в гласа на лорд-капитана прозвуча учтиво, но гърбът на Биар отново се изпъна. — Трябваше да ми докладвате какво сме постигнали тази нощ. И дали сме постигнали нещо.

— По моя преценка глутницата, която ни нападна, включва поне петдесет звяра, ако не и повече, милорд-капитан. От тях сме убили двадесет, може би тридесет. Сметнах, че не си струва риска да загубим повече коне, за да издирим и ви представим всички трупове на избитите зверове. Утре заранта ще наредя да ги съберат и да ги изгорим. Тези, които все още не са извлечени в тъмнината. Освен тези двамата в тъмното се криеха поне още дузина. Смятам, че сме се справили поне с четирима или петима, но едва ли ще намерим телата им, като се има предвид склонността на Мраколюбците да изнасят мъртвите си, за да скрият своите загуби. Всичко това прилича на предварително замислена засада, но това повдига въпроса за…

Докато мъжът с изпитото лице продължаваше да докладва, Перин се помъчи да долови Илиас и вълците… но не намери нищо. Сякаш никога не беше могъл да усеща вълчите умове. „Или са загинали, или са ме изоставили.“ Прииска му се да се разсмее, с горчив смях. Най-сетне беше станало това, което бе желал, но на скъпа цена.

Сивокосият се разсмя вместо него, с гръмък, осъдителен кикот, от който на двете бузи на Биар избиха червени петна.

— Значи така, чедо Биар, според вас сме били нападнати от планирана засада, от над петдесет вълка и не по-малко от половин отряд Мраколюбци? Да? Може би ако участвате в малко повече акции…

— Но, милорд-капитан Борнхалд…

— Аз лично бих казал не повече от шест до осем вълка, дете Биар, и вероятно не е имало други хора освен тия двамата. Вие проявявате искрено усърдие, но ви липсва опит извън стените на градовете. Друго е, когато разнасяш Светлината, когато улиците и къщите са далече зад теб. Вълците умеят да създадат впечатлението, че са повече, отколкото всъщност са, особено нощем — а и някои хора също. Шест или осем, струва ми се. — Биар се изчерви още повече. — Освен това подозирам, че са се оказали тук по същата причина, ло която и ние. Заради единствената вода на един ден езда наоколо. Това е много по-просто обяснение, отколкото да подозирате шпиони и предатели сред Чедата, а най-простото обяснение обикновено се оказва най-вярното. Ще го научиш с опита.