Ранд се повъртя из дупката, която си беше отворил, докато не се намести удобно. Сеното проникна през дрехите му, но той вече се беше научил да не му обръща внимание. Опита се да преброи наум купите сено, в които беше преспал, откакто напуснаха Бели мост. На героите от сказанията никога не им се налагаше да преспиват в купи сено, нито под плетове. Но вече никак не му беше лесно да се прави на герой от някоя приказка, дори и за малко.

— Ранд? — обади се тихо Мат. — Смяташ ли, че ще стигнем?

— До Тар Валон? Много е далече, но…

— До Кемлин. Смяташ ли, че ще се справим до Кемлин?

Ранд вдигна глава, но в бърлогата им беше съвсем тъмно: можеше да разбере къде е Мат само по гласа му.

— Господин Кинч каза след два дни. Утре или вдругиден трябва да стигнем.

— Стига да не се окаже, че на пътя ни чакат стотина Мраколюбци или един-двама Чезнещи. — Последва тишина, после Мат добави: — Мисля, че сме последните оцелели, Ранд. — Гласът му звучеше изплашено. — Сега сме само двамата. Само ние.

Ранд поклати глава. Знаеше, че Мат няма да може да го види в мрака, но го направи по-скоро заради себе си.

— Заспивай, Мат — въздъхна Ранд уморено. Но самият той остана буден дълго време, преди сънят да натежи на клепачите му. „Само ние двамата.“

Събуди го кукуригане на петел и той пролази навън в предутринния здрач, отръсквайки сеното от дрехите си. Няколко сламки се бяха наврели във врата му и го бодяха. Той свали палтото си и измъкна ризата от гащите си, за да ги извади. Тъкмо когато провираше едната си ръка зад врата, а другата намъкваше отдолу, забеляза хората.

Слънцето все още не беше се издигнало, но по пътя вече се стичаше поток от пътници, поединично и по двойки, тътреха се към Кемлин, кой с торби и вързопи на гърба, кой без нищо освен тояга за подпиране, други съвсем без нищо. Повечето бяха млади мъже, но тук и там се мяркаше по някое момиче, а и по-възрастни. Всички до един имаха вид на хора, които са пътували дълго. Някои бяха забили очи в краката си и бяха присвили уморено рамене, колкото и да беше рано; други бяха вперили поглед неясно към какво, някъде в далечината, напред към още неизгрялото слънце.

Мат се изтъркули от купата и се зачеса енергично. Спря се само колкото да пристегне шала около главата си; вълненото парче тази заран засенчваше по-малко очите му.

— Смяташ ли, че ще намерим нещо за ядене днес?

Стомахът на Ранд изкъркори съчувствено.

— Ще помислим за това, като излезем на пътя — отвърна Ранд. Оправи набързо дрехите си и изрови багажа от купата.

Мат също забеляза вървящите по пътя хора, намръщи се и спря, докато Ранд прескачаше плета. Млад мъж, не по-голям от тях, ги погледна, докато минаваше по пътя. Дрехите му бяха прашни, както и навитото одеяло на гърба му.

— За къде сте тръгнали? — подвикна му Мат.

— Ами за Кемлин, за къде другаде, да го видим Дракона — извика им през рамо непознатият, без да се спира. Вдигна вежди и добави: — Също като вас. — Младежът се засмя и продължи, очите му жадно шареха по пътя напред.

През този ден Мат зададе същия въпрос още няколко пъти и единствените хора, които не му дадоха повече или по-малко същия отговор, бяха местни селяци. Те, ако изобщо отговаряха, се изплюваха през зъби и извръщаха отвратено глави. Извръщаха се, но същевременно се озъртаха предпазливо. Към всички пътници гледаха по един и същи начин — подозрително. На лицата им беше изписано, че човек, ако не внимава, може да си изпати от толкова непознати.

Толкова чужденци явно им бяха дошли до гуша. Толкова много народ се беше изсипал по пътя, че когато селските каруци и фургони се появиха, още щом слънцето изгря на хоризонта, дори и обичайното им мудно движение трябваше да се забави още повече. Никой не беше в настроение да ги качи. По-скоро ги оглеждаха с кисела гримаса или ругаеха, че ги бавят.

Търговските фургони се изтъркулваха през човешката гмеж по пътя без особени затруднения, въпреки размаханите юмруци, независимо дали отиваха за Кемлин, или в обратна посока. Когато се появи първият търговски керван, Ранд отстъпи встрани от пътя, но продължи да върви.

Единственото предупреждение, което получи, беше чергилото, което изплющя край ухото му, когато първият фургон издрънча покрай него. Камшикът на втория кочияш плесна над главата му и той залитна и се строполи край пътя. Докато падаше, срещна очите на кочияша, злобно присвити над стиснатата в крива гримаса уста.

— Светлината да те ослепи дано! — извика Мат след фургона. — Не можеш да… — Някакъв охранник с тежка ризница го закачи с дръжката на копието си и го събори върху Ранд.

— Махай се от пътя, мръсен Мраколюбец! — изръмжа охранникът, без да забавя крачка.

След тази случка двамата се държаха по-настрана от фургоните. А те определено бяха много. Тропотът и трясъкът на един едва заглъхваше, след което се чуваше приближаването на друг. Охранници и кочияши, всички гледаха на пътниците, поели към Кемлин, като на мръсна кал по пътя.

Веднъж един от камшиците перна Ранд с края си. Той посегна с ръка към плитката рана точно над веждата си и му призля, като си помисли, че за малко щеше да му извади окото. Кочияшът му се изхили самодоволно. Ранд задържа Мат, който се канеше да опъне лъка си.

— Остави го — изохка той и кимна към яздещите край фургоните охранници. Някои от тях им се смееха, други гледаха сърдито лъка в ръцете на Мат. — Ще ни пребият. И то ако имаме късмет.

Мат изръмжа недоволно, но свали лъка.

На два пъти преминаха ескадрони на кралската гвардия, червените ленти на върховете на пиките им се развяха. Някои селяни ги поздравяваха и искаха да направят нещо с чужденците и гвардейците винаги се спираха и изслушваха търпеливо оплакванията им. Към обед Ранд също се поспря, за да чуе за какво си говорят.

Зад тънките решетки на шлема устните на гвардейския капитан бяха стиснати в плътна линия.

— Ако някой от тях открадне нещо или стъпи на вашата земя — изръмжа той към един длъгнест селянин, който се въсеше, облегнат на стобора си — ще го изправя пред съдия, но докато вървят по пътя на кралицата, те не престъпват никой закон.

— Но те са плъзнали навсякъде — възрази селянинът. — Кой ги знае откъде са и какви са. Всички тия приказки за Дракона…

— О, Светлина, човече! Тук при вас са само шепа. Стените на Кемлин гъмжат от тях и с всеки ден прииждат нови. — Капитанът се навъси още повече, когато забеляза Ранд и Мат, застанали край пътя. — Ей, вие двамата, движете се, или ще ви задържа, че пречите на движението.

Гласът му не беше много по-рязък спрямо тях, отколкото към фермера, но въпреки това те закрачиха напред. Очите на капитана ги проследиха за известно време; Ранд ги усещаше с гърба си. Подозираше, че на гвардейците не им е останало много търпение заради пороя от чужденци и че не изпитват никаква симпатия към някой огладнял скитник в повече. Реши този път да спре Мат, ако му хрумне да открадне яйца от нечий полог.

При все това във всички тези фургони и хора по пътя имаше нещо хубаво, особено при толкова млади хора, запътили се към Кемлин. За които и да е Мраколюбци, тръгнали да ги спипат, щеше да е все едно да хванат два гълъба от цяло ято. Щом мърдраалът в Зимната нощ не знаеше кого точно търси, на тукашния му колега щеше да му е още по-трудно.

Не им бяха останали почти никакви пари, във всеки случай бяха недостатъчно за едно ядене при високите цени около Кемлин. Не можеха и да свирят. Гоуд беше разбрал за флейтата, както и за жонглирането. Не можеше да се каже какво бе научил Баал-замон от него преди края му — ако това, което беше видял Ранд, наистина означаваше края му — или какво беше предадено на другите Мраколюбци.

Ранд погледна със съжаление към една ферма. Някакъв мъж пазеше край оградата с две кучета, които ръмжаха и дърпаха каишките. Мъжът имаше такъв вид, сякаш чакаше и най-малкия повод да ги пусне. Не всяка ферма се пазеше така, но никой вече не предлагаше работа за пътници.

Докато слънцето залезе, двамата с Мат минаха през още села. Селяните стърчаха край пътя на групи, говореха си и следяха изпод вежди мощния човешки поток, който се изливаше покрай тях. Израженията им не бяха по-приятелски, отколкото тези на фермерите, на кочияшите на търговските фургони или на гвардейците на кралицата. Всички тия чужденци, тръгнали да видят Лъжедракона. Глупаци, които нямаха ум в главата, та да седнат на задниците си. Там, където им е мястото. Може и да са следовници на Лъжедракона. Може и да са Мраколюбци. Ако изобщо имаше някаква разлика между едните и другите.