Когато настъпи вечерта, потокът в следващото градче започна да изтънява. Малцината, които разполагаха с пари, влязоха в хана, макар там да се разгоря свада дали да ги пуснат. Други започнаха да търсят удобни плетове или ниви, в които не лаеха кучета. Когато съвсем се смрачи, двамата с Мат останаха сами. Мат поиска да намерят някоя купа сено, но Ранд настоя да продължат напред.

— Докато все още виждаме пътя — каза той. — Колкото по-напред стигнем, преди да спрем, толкова по-далеко ще сме. — „Ако изобщо те преследват. Защо трябва да те преследват сега, щом като през цялото време те пресрещаха?“

Но този аргумент убеди Мат. Озъртайки се често през рамо, той ускори крачка. Ранд трябваше да се затича, за да се изравни с него.

Мракът се сгъсти. Приливът на сила, обзел Мат, бързо заглъхна и той отново започна да се оплаква. Прасците на Ранд се бяха стегнали в болезнени възли. Започна да си повтаря наум, че е вървял и много повече, но колкото и да си го повтаряше, не можеше да си повярва. Стисна зъби, потисна болката в схванатите си мускули и не се спря.

Забелязаха светлините на някакво село и Мат простена:

— Не можем ли да спрем вече? Или трябва да намерим хан и да окачим табела за Мраколюбците? Или за Чезнещ.

— След селото — отвърна му Ранд, загледан към светлините. Отдалече, в тъмното, можеше да го вземе за Емондово поле. „Какво ли ни чака там?“ — Още една миля, и край.

— Край! Не мога повече и един разтег!

Краката на Ранд горяха като огън, но той се насили да направи една крачка, после втора. Втората не беше по-лесна, но той продължи, стъпка по стъпка. Преди да измине десет крачки, чу залитащия след него Мат, който сумтеше под нос. Помисли си, че ще е по-добре да не чуе какво точно мърмори.

Вече беше доста тъмно и селските улици бяха празни, въпреки че в повечето къщи светеше не един прозорец. Ханът сред селото беше ярко осветен, обкръжен от златист ореол светлина, която изтласкваше мрака наоколо. От сградата отекваше музика и смях, приглушени от дебелите стени. Табелата над вратата проскърцваше под напора на вятъра. Пред хана бе спряла каруца и някакъв човек оглеждаше впряга. Други двама стояха от другия край на хана, до самия ръб на осветения кръг.

Ранд спря сред сенките до една тъмна къща. Беше твърде изморен, за да търси обиколен път по страничните улички. Една минута отдих нямаше да им навреди. Само минута. Само докато хората се махнат. Мат се подпря на стената и въздъхна благодарно.

Нещо около двамата мъже, застанали на границата на мрака, притесни Ранд. Не можеше да го определи, но забеляза, че мъжът край каруцата изпитва същото. Той придърпа каишката, която оглеждаше, после започна заниманието си с конските такъми отначало. През цялото време държеше главата си сведена, с очи приковани към това, което вършеше, без да поглежда към двамата. Все едно че изобщо не ти забелязваше — само дето движенията му бяха някак сковани и беше навел глава, само и само да не погледне към тях.

Единият от двамата представляваше само черен силует, докато другият изпъкваше повече на светлината, с гръб към Ранд. При все това си личеше, че разговорът, който водят, никак не го радва. Той размахваше недоволно ръце и от време на време кимаше на думите на другия. Ранд не чуваше разговора им, но оставаше с впечатлението, че през цялото време говори човекът, скрит в сенките; изнервеният мъж просто го слушаше, кимаше и махаше притеснено с ръце.

По едно време онзи, който бе обвит от мрака, се обърна и си тръгна, а изнервеният му събеседник закрачи към светлината. Въпреки нощния хлад триеше челото си с дългата престилка на кръста си, сякаш беше плувнал в пот.

Настръхнал, Ранд изгледа силуета, който се скри в нощта. Не разбираше защо, но притеснението му бе предизвикано тъкмо от него — сякаш нещо се промъкваше, готово да скочи отгоре му. Бързо разтърси глава и разтри ръцете си. „Почваш да си въобразяваш глупости като Мат.“

Но в този момент силуетът се плъзна по ръба на светлото петно на улицата, изсипващо се от един прозорец — на самата му граница — и кожата на Ранд отново настръхна. Табелата на хана продължаваше да се люшка на вятъра, „скръц-скръц-скръц“, а тъмният плащ не помръдваше.

— Чезнещ — прошепна той и Мат подскочи, сякаш му беше изкрещял в ухото.

— Какво?!

Той запуши с длан устата на приятеля си.

— Тихо. — Тъмната фигура се изгуби сред сенките. „Къде?“ — Отиде си. Така мисля. Надявам се. — Той свали ръката си и Мат си пое дъх.

На вратата на хана изнервеният мъж спря да оглади престилката си, очевидно съвземайки се, преди да влезе.

— Странни приятели си имаш, Раймън Холдвин — внезапно проговори човекът до каруцата. Гласът беше старчески, но силен. Говорещият се изправи, клатейки глава. — Странни приятели за един ханджия, в тази тъмница.

Изнервеният мъж подскочи и се огледа, сякаш до този момент изобщо не беше забелязал каруцата, окопити се и отвърна рязко:

— Какво искаш да кажеш, Алмен Бънт?

— Само това, което казах, Холдвин. Странни приятели. Тоя не ще да е тукашен, нали? Много странен народ минава оттук в последно време. Много, много странен.

— Ама и ти ги приказваш едни. — Холдвин погледна накриво човека до каруцата. — Познавам много хора, дори от Кемлин. Не като тебе, дето си се заровил сам в скапаната си ферма. — Той замълча, след което продължи, явно решил, че трябва да се доизясни. Той е от Четиримата крале. Търси двама крадци. Младежи. Откраднали му меч със знака на чаплата.

Ранд затаи дъх и погледна към Мат. Приятелят му беше опрял гръб в стената и се взираше в тъмнината. Очите му бяха толкова ококорени, че в тях сякаш беше останало само бялото. На Ранд също му се искаше да се взре в нощта — Получовекът можеше да е навсякъде, — но погледът му отново се върна на двамата говорещи мъже.

— Меч със знака на чаплата! — възкликна Бънт. — Не е чудно, че си го търси.

Холдвин кимна.

— Да, а и тях също. Моят човек е богат и… търговец е де, а тия двамата са забъркали една каша с хората, които работят за него. Разправяли разни дивашки приказки и изпоплашили народа. Сигурно са Мраколюбци и следовници на Логаин.

— Мраколюбци и следовници на Лъжедракона? Ама и ти май разправяш дивашки приказки. Това ще да е доста много за двама младоци. Не ми ли каза, че били младежи? — В гласа на Бънт се долавяше нотка на присмех, но ханджията, изглежда, не я долови.

— Да. Нямат и двайсет години. Дава награда… сто златни крони… за двамата. — Холдвин се поколеба, след което добави: — Лукав език имали тия двамата. Светлината знае какви ще ги приказват, само да изпокарат хората. А били опасни, макар да нямали вид на такива. Коварни. Гледай да стоиш настрана от тях, ако ти се стори, че си ги видял. Двама млади мъже, единият с меч, и все се озъртали. Нищо де, моят… моят приятел ще ги спипа.

— Говориш така, сякаш знаеш къде да ги търсиш.

— Ще ги позная веднага щом ги видя — заяви уверено Холдвин. — Само не се опитвай да ги хванеш сам. Няма защо да си докарва човек беля на главата. Ела веднага и ми кажи, ако ги видиш. Моят… моят приятел ще се оправя с тях. Сто крони за двамата, но ги иска и двамата наведнъж.

— Сто крони за двамата — замисли се Бънт. — А колко ще даде за този меч, дето толкова му е притрябвал?

Изведнъж Холдвин се усети, че старият му се подиграва.

— Не знам защо ти го разправям всичко това — сопна му се той.

— Ти май още не си се отказал от глупавото си намерение, както виждам.

— Не е толкоз глупаво — отвърна кротко Бънт. — Може и да не се появи друг Лъжедракон, преди да умра — Светлината да го изгори дано! — а и съм твърде стар, че да гълтам праха на търговците на път за Кемлин. Трябва да тръгна сега, че да стигна до Кемлин рано заранта.

— Сам? — Гласът на ханджията трепна язвително. — Човек никога не знае какво ще срещне в тая тъмница, Алмен Бънт. Сам на пътя, в такава нощ. И да ти чуе някой писъците, никой няма да свали мандалото на вратата си, за да ти помогне. Не и в такива времена, Бънт. Дори да е най-близкият ти съсед.