Мат отново го дръпна. Лицето му беше напрегнато и бледо.

— Хайде — промърмори Мат. — Хайде. — Той гледаше към селото, сякаш подозираше, че там се крие нещо. — Хайде. Все още не можем да спираме.

Ранд въздъхна. Все още не бяха много далече от Бели мост. Ако мърдраалът можеше да мине през стените на Бели мост, без да го забележат, значи за него нямаше да представлява никаква трудност да претърси това малко село. Остави се Мат да го повлече извън селото, докато покритите със слама покриви не останаха далече зад тях.

Пренощуваха под няколко храста, на които все още се вееха старите, изсъхнали листа. Напълниха коремите си със студена вода от близкия поток и легнаха на земята, увити в наметалата си, без огън. Огънят можеше да бъде видян. По-добре да спят на студено.

Обременен със спомените си, Ранд се събуждаше често и всеки път виждаше как Мат мърмори и се мята насън. Той самият не сънуваше, но не спеше добре. „Никога вече няма да видиш родния дом.“

Това бе първата нощ от многото, които прекараха, стопляни само от наметалата си. Не беше и първото им ядене, състоящо се само от студена вода. Имаха пари за няколко вечери в хан, но за легло през нощта им трябваха много повече. Всичко извън Две реки струваше много по-скъпо, и още по-скъпо от тази страна на Аринел, отколкото в Бейрлон. Парите, които им бяха останали, ги пазеха за краен случай.

Един следобед Ранд спомена за камата с рубина на дръжката дали да не я продадат, и Мат го изгледа сърдито.

— Защо толкова държиш да я продадеш? В края на краищата аз си я намерих. Никога ли не си помислял, че мога да искам да си я запазя? Поне за известно време. Ако толкова държиш да продадеш нещо, продай глупавия си меч!

Ранд опипа с длан дръжката със знака на чаплата.

— Този меч ми го даде баща ми. Беше негов. Не бих те помолил да продадеш нещо, което ти го е дал баща ти. Кръв и пепел, Мат, толкова ли държиш да ходиш гладен? Все едно, дори и да намерим някой, който да го купи, колко ще ни донесе един меч? Какво би дал един фермер за този меч? А рубинът би ни осигурил достатъчно средства, за да ни возят по целия път до Кемлин в каляска. Може би чак до Тар Валон. Ще се храним по няколко пъти на ден в хан и ще спим в кревати. Може би все пак не държиш толкова да обиколиш половината свят пеша и да спиш на голата земя?

Мат присви неловко рамене и заби поглед в земята.

— На кого бих могъл да я продам, Ранд? Един фермер би могъл да ни плати с пилета. Не можеш да купиш каляска с пилета. А и дори да я покажа в някое село, сигурно ще си помислят, че сме я откраднали. Светлината знае какво ще ни сполети тогава.

Ранд кимна неохотно.

— Прав си. Съжалявам. Не исках да те карам насила. Просто съм гладен и краката ме болят.

— Моите също. — Двамата отново закрачиха по пътя, още поунило отпреди. Вятърът се надигна и хвърли облаци прах в лицата им. — Прав си. — Мат се закашля.

Виж, фермите им предлагаха от време на време храна и подслон през нощта. Една купа сено беше почти толкова топла, колкото стая с огън, поне в сравнение с това да лежиш под голите трънаци. Понякога Мат пробваше ловкостта си в крадене на яйца, а веднъж дори се опита да издои една крава, оставена без надзор на полето. Но повечето ферми имаха кучета, а кучетата бяха бдителни. Едно бягане на две мили с озверели песове по петите беше твърде голяма цена за няколко яйца.

Не че особено му харесваше, но Ранд предпочиташе да се приближат до някоя ферма открито, посред бял ден. Въпреки това от време на време стопаните насъскваха кучетата си, без да ги оставят да кажат и дума, тъй като слуховете, пък и трудните времена, бяха изнервили стопаните и ги бяха направили подозрителни към всякакви непознати, но често един час сечене на дърва или вадене на вода от кладенеца им осигуряваше храна и постеля, дори тази постеля да се изразяваше в пръсната в обора слама. Но час-два сечене на дърва означаваха час-два бавене в полза на мърдраала. Понякога Ранд се замисляше какво ли разстояние може да преодолее един мърдраал за час. Не можеше да реши дали е по-лошо да губят време, или да вървят гладни, но тревогите на Мат не се свеждаха само до празния корем или вървенето.

— Добре де, какво знаем ние за тях? — попита го настоятелно Мат един следобед, докато чистеха обора в една малка ферма.

— О, Светлина, Мат, а те какво знаят за нас? — Ранд кихна. Работеха съблечени до кръста, по телата им бяха полепнали пот и слама, а около тях се беше вдигнал сламен прахоляк. — Това, което знам, е че ще ни предложат печено агнешко и истинско легло за спане.

Мат зарови вилата си в сламата и торта и изгледа накриво фермера, идещ към тях откъм задния край на обора с ведро в едната ръка и столчето си за доене в другата. Мършав старец с огрубяла кожа и рядка сива коса. Поспря се, забелязал как го изгледа Мат, после бързо излезе от обора.

— Намислил е нещо, казвам ти — рече Мат. — Виж само как избягва погледа ми. Защо са толкова приятелски настроени към двама странници, които никога не са виждали? Кажи ми де.

— Жена му каза, че сме й напомняли за внуците им. Ще престанеш ли да се притесняваш? Това, от което трябва да се притесняваме, се намира зад нас. Надявам се.

— Намислил е нещо — промърмори Мат.

Когато свършиха работата си, те се умиха в коритото пред обора и отидоха до къщата. Фермерът ги пресрещна на вратата — беше се облегнал прекалено небрежно на дебелата си тояга. Зад него жена му беше стиснала престилката си и надничаше през рамото му, хапейки устни. Ранд въздъхна — май двамата с Мат вече не им напомняха за внуците им.

— Синовете ни ще дойдат на гости довечера — каза старецът. — И четиримата. Бях забравил. И четиримата ще дойдат. Големи момци. Силни. Всеки момент ще дойдат, кажи-речи вече са дошли. Боя се, че няма да се намери легло за вас, както ви обещахме.

Жената зад него припряно им подаде вързоп.

— Ето. Хляб, сирене, малко туршия и агнешко. Ще ви стигне горе-долу за две яденета. — Сбръчканото й лице ги умоляваше да бъдат така добри да си тръгнат веднага.

Ранд взе вързопа.

— Благодаря ви. Разбирам. Хайде, Мат.

Можеше да бъде и по-лошо. Преди три дни бяха насъскали кучетата си срещу тях още докато работеха. Едва смогнаха да грабнат вещите си и да хукнат. Кучетата, фермерът и двамата му синове, размахали тояги, ги гониха чак до Кемлинския път и още половин миля по него. При това фермерът беше понесъл тежък лък с опната стрела на тетивата.

— И да не се връщате, ей! — беше им извикал зад гърба. — Не знам какво крояхте, но не искам и да виждам повече шавливите ви очи!

Мат беше понечил да се върне, бръкнал под сетрето си, но Ранд го беше задърпал.

— Ти луд ли си? — Мат го изгледа тъпо, но поне продължи да тича.

Понякога Ранд се чудеше дали изобщо си струва да спират по фермите. Колкото повече напредваха, толкова по-подозрителен ставаше Мат към непознатите им домакини и по-трудно го прикриваше. И все по-малко се стараеше. Храната ставаше все по-оскъдна за една и съща работа, а понякога не им предлагаха дори и обора за преспиване. Но след това пред Ранд се появи разрешение на всички техни проблеми, или поне така му се стори, когато се озоваха във фермата на Гринуел.

Господин Гринуел и съпругата му имаха девет деца, най-голямото от които — дъщеря, около година по-млада от Ранд и Мат. Господин Гринуел беше здрав мъж и при многобройната му челяд сигурно нямаше нужда от допълнителна помощ, но ги огледа от главата до петите, прецени ги по прашните им дрехи и ботуши и изглежда, реши, че винаги може да се намери някаква работа за още два чифта мъжки ръце. Госпожа Гринуел каза, че ако искат да седнат да вечерят на тяхната маса, няма да ги пусне с тези мръсни дрехи. Тя щяла да ги изпере, а някои от старите дрехи на мъжа й щели да им станат, колкото за работа. Усмихна им се, докато казваше всичко това, и за миг напомни на Ранд за госпожа ал-Вийр, макар косата и да беше светлоруса; досега не беше виждал коса с такъв цвят. Дори Мат като че ли престана да бъде толкова напрегнат, щом усмивката й го докосна. Виж, най-голямата им дъщеря беше друга работа.