Кочияшите на каретите изгледаха с любопитство Том от високите си капри, но явно достойнството на службата не им позволяваше да викнат след него. Без да има никаква представа къде точно отиват, Ранд тръгна по улицата, която минаваше успоредно на речния бряг и се спускаше под моста.

— Трябва на всяка цена да намерим Моарейн и останалите — каза той. — И колкото се може по-скоро. Трябваше да се сетим да подменим наметалото на Том.

Том изведнъж разтърси рамене и закова на място.

— Някой ханджия би могъл да ни каже дали са тук, или са минали през града. Ханджиите знаят всички новини и клюки. Ако не са тук… — Той погледна Ранд и Мат. — Ако не са тук, трябва да си поговорим. — На Ранд и Мат им се наложи да побързат, за да не изостанат.

В центъра на града имаше голям площад, застлан с камъни, изтрити от поколения пешеходци и колелета на каруци. Странноприемници обграждаха площада, а също и магазини, все високи сгради от червени тухли, с табели на входа, носещи същите имена като онези, които Ранд беше прочел на вратите на каретите на кея. Том нахълта в един от хановете, сякаш го беше избрал напосоки. Клатената от вятъра табела над вратата представяше олюляващ се мъж с вързоп на гърба от едната страна, и същия мъж, положил глава на възглавница от другаа, а надписът отдолу гласеше: „Отдих за пътника“.

Дневната се оказа празна, с изключение на самия ханджия, който точеше ейл от едно буре, и двама мъже с груби дрехи на пристанищни работници, които бяха забили унили погледи в халбите си седяха на една маса в дъното на помещението. Само ханджията вдигна глава да ги погледне, когато влязоха. Висока до рамото стена разделяше на две цялото пространство от дъното до входа, с маси и запалени от двете страни камини. Ранд разсеяно си помисли дали всички ханджии по света са шишкави и плешиви.

Потривайки енергично ръце, Том заговори ханджията за лошото време през тази късна зима и поръча греяно вино с пипер, след което тихо добави:

— Има ли къде да седнем с двамата ми приятели, за да можем да си говорим насаме?

Ханджията кимна към ниската стена.

— От другата страна е най-доброто, което мога да ви предложа, освен ако не решите да наемете стая. Разделил съм го така заради моряците, дето идват от реката. Все става така, че половината екипажи не понасят другата половина. Не ми се ще да ми разнебитят имота, като се сбият, затова ги държа отделени. — Той през цялото време оглеждаше наметалото на Том и след като свърши, килна глава и го изгледа пресметливо: — Ще останете ли? От доста време не се е мяркал веселчун тъдява. Хората ще платят добри пари за нещо, което би отвлякло за малко ума им от грижите. Готов съм дори да отстъпя от цената за стаята и храната ви.

„Незабелязани“ — помисли си унило Ранд.

— Вие сте твърде щедър — отвърна Том с поклон. — Може и да се възползвам от предложението ви. Но засега искаме само малко спокойствие.

— Ей сега ще ви приготвя виното. Тук един веселчун може да изкара добри пари.

Всички маси от другата страна на стената се оказаха празни, но Том избра онази, която се намираше точно по средата на помещението.

— Така никой няма да може да ни подслушва, без да го забележим — обясни той на младежите. — Чухте ли го оня? Щял да свали от цената. Само да седя тук, и ще му удвоя клиентелата. Всеки честен ханджия в такъв случай би предложил на един веселчун безплатна стая, храна, че и нещо отгоре.

Незастланата с покривка маса далеч не изглеждаше чиста, а подът не беше помитан от дни, ако не и от месеци. Ранд направи кисела гримаса. Господин ал-Вийр не би оставил хана си в такова състояние.

— Тук сме само заради информацията. Нали се разбрахме?

— Но защо точно тук? — настоя Мат. — Минахме и покрай други ханове, които ми се сториха много по-чисти.

— Право от моста — обясни Том — тръгва Кемлинският път. Всеки, който мине по моста, минава през този площад, освен ако не дойде по реката, а ние знаем, че вашите приятели не са могли да дойдат по нея. Ако тук не знаят нещо за тях, значи никой не знае. Оставете ме аз да говоря. Това трябва да се направи внимателно.

В този момент се появи ханджията с три нащърбени калаени халби. Дебелият мъж отри мръсната маса с още по-мръсна кърпа, стовари халбите и прибра парите на Том.

— Ако останете, няма да плащате за пиенето. Виното ми е добро.

Усмивката на Том едва докосна устните му.

— Ще си помисля, добри стопанино. Какви са новините тъдява? Отдавна не сме чували нищо.

— Какви ли? Ами че големи. Големи новини.

Ханджията преметна кърпата през рамо, издърпа свободния стол, седна, въздъхна дълбоко и им заразправя колко хубаво било да може човек да си почине. И продължи да им се оплаква с подробности от краката си, от шипове и бодежи, колко дълго му се налагало да стои прав и в какво си киснел краката всяка вечер, докато Том не намекна още веднъж за новините, след което „добрият стопанин“ — казваше се Бартим — смени темата, без дори да се спира.

Новините се оказаха точно толкова големи, колкото беше заявил. Логаин, Лъжедракона, бил пленен след едно голямо сражение край Лугард, докато се опитвал да прехвърли войските си от Геалдан към Тийр. Пророчествата, нали разбирате? Том кимна и той продължи. Пътищата на юг били претъпкани с хора, тези, които имали късмет да се спасят, нарамили кой каквото може на гръб. Хиляди души бягали в различни посоки.

— Никой — ухили се кисело Бартим — не е поддържал Логаин, разбира се. Е, поне сега няма да се намери ни един, който да си го признае. Само бежанци, търсят убежище, където да преживеят някак, докато отминат бедите.

В пленяването на Логаин, разбира се, участвали Айез Седай. Като спомена това, Бартим се изплю на пода и после отново се изхрачи, след като им обясни, че водели Лъжедракона към Тар Валон. Той, Бартим, бил свестен човек, и ако питали него, Айез Седай можели преспокойно да си отидат в Погибелта, откъдето са дошли, и да си вземат целия Тар Валон с тях. Ако зависело от него, той нямало да се приближи до някоя Айез Седай и на хиляда мили разстояние. Разбира се, те спирали по пътя си във всяко село и град, за да покажат Логаин на хората, поне така разправяли. За да покажат на хората, че Лъжедракона е пленен и че светът отново е читав. Виж, това той много искал да го види, дори за целта да трябвало да се приближи до Айез Седай. За малко сам щял да тръгне за Кемлин.

— Ще го заведат там да го покажат на кралица Мургейз. — Ханджията докосна с пръст челото си в знак на почит. — Никога не съм виждал кралицата. Човек би трябвало да си види кралицата, не мислите ли?

Логаин можел да прави „неща“ и начинът, по който завъртя очи и езикът му се плъзна по устните, показа красноречиво за какви „неща“ става дума. Той бил виждал последния Лъжедракон, преди две години, когато го превеждали през района, но това бил само някакъв обикновен тип, който си въобразил, че може да стане крал. Тогава нямало нужда от намесата на Айез Седай. Войниците го карали окован в един фургон с решетки. Бил някакъв начумерен тип, който стенел в клетката, докато хората го замеряли с камъни и го ръгали с тояги. Много го ръгали и войниците изобщо не се намесвали да го защитят, стига озверелите хора да не го убият. Така било най-добре, за да се уверят хората, че не е нищо особено. Той не можел да прави „неща“. Но виж, тоя Логаин бил друга работа.

Ранд го слушаше с жив интерес. Когато Падан Фейн донесе вестта за Лъжедракона в Емондово поле — за мъж, който наистина владеел Единствената сила, това се беше превърнало в най-голямата новина, дошла в Две реки от години. Какво се беше случило по-нататък, той не знаеше, но това събитие беше толкова голямо, че хората щяха да говорят за него с години и да го разказват на внуците си. Бартим сигурно щеше да разказва на своите, че сам той е видял Логаин, независимо дали наистина го беше видял. Никой обаче нямаше и да си помисли, че случилото се с няколко селянчета от Две реки си струва изобщо да се обсъжда, освен самите обитатели на Две реки.