— Но тролоците са само… — Ранд внезапно млъкна. Не бяха само приказка. Не и след тази нощ. Ако питаха него, тези твари си бяха истински тролоци. — Сигурен ли си? — прошепна той. — Искам да кажа… за тролоците?

— Сигурен съм. Макар че какво ли ги е довело чак в Две реки… Не бях виждал ни един от тях до този момент, но съм разговарял с хора, които са ги виждали, тъй че знам едно-друго за тях. Може би достатъчно, за да оцелеем. Слушай ме внимателно. Те виждат много по-добре от хората в тъмнината, но светлината ги заслепява, поне временно. Може би това е единствената причина, поради която успяхме да им избягаме. Някои от тях могат да проследяват жертвата си по миризмата или шума, но казват, че са доста мързеливи. Ако успеем да се предпазим достатъчно дълго от лапите им, би трябвало да се откажат.

Това не успокои много Ранд.

— В преданията те мразят хората и служат на Тъмния.

— Ако изобщо нещо принадлежи на Пастира на нощните стада, момко, това са тролоците. Те убиват просто заради удоволствието от убийството, така поне са ми разправяли. Но не знам нищо повече, освен че не можеш да им вярваш, ако не са уплашени, а и тогава човек не бива да им се доверява прекалено.

Ранд потръпна. Не му се искаше да срещне някой, от когото се боят дори и тролоците.

— Смяташ ли, че още ни преследват?

— Може би. Може би не. Не ми изглеждат много умни. Подлъгах ги, че бягам към планините, и не беше особено трудно. — Трам опипа дясната си буза. — Все пак ще трябва да действаме все едно че са наоколо.

— Ти си ранен.

— Говори по-тихо. Само ме одраскаха. Все едно, сега нищо не може да се направи. Добре че поне времето като че ли се стопля. — Баща му се отпусна на гръб и въздъхна. — Май няма да е лошо да изкараме тази нощ навън.

В дълбините на съзнанието си Ранд си помисли с копнеж за дебелото сетре и наметалото. Дърветата преграждаха до голяма степен силния вятър, но това, което все пак се промъкваше в леса, режеше като заледен нож. Той колебливо докоска лицето на Трам и се намръщи.

— Но ти гориш! Трябва да те заведа при Нинив.

— Да почакаме малко, момчето ми.

— Нямаме време. В този мрак пътят ще е дълъг. — Момъкът се изправи и се опита да вдигне баща си. През стиснатите зъби на Трам се прокрадна глух стон и Ранд уплашено го пусна.

— Остави ме да си почина малко, момчето ми. Уморен съм.

Ранд ядно удари юмрук в бедрото си. В къщата имаше огън и топли завквки, цял казан вода и върбови кори, а той трябваше да изчака до заранта преди да впрегне Бела и да откара баща си в селото. Тук нямаше нито огън, нито одеяла, нито каруца, нито Бела. Всички тези неща бяха там, в къщата. Но ако не можеше да отнесе баща си при тях, сигурно щеше да може да донесе поне част от тях тук, при него. Ако тролоците си бяха отишли. Рано или късно трябваше да си тръгнат.

Погледна дръжката на мотиката в ръката си и я пусна на тревата. Вместо нея взе меча на Трам. Острието смътно проблесна под лунните лъчи. Дългата дръжка беше малко неудобна, тежестта на оръжието беше непривична. Замахна няколко пъти във въздуха, спря и въздъхна. Да го размахваш във въздуха беше лесно. Но ако се наложеше да го направи срещу някой тролок, най-вероятно щеше да предпочете да побегне и… „Престани! Така с нищо няма да си помогнеш!“

Момъкът се надигна и Трам го стисна за ръката.

— Къде отиваш?

— Трябва ни каруцата — отвърна тихо момчето. — И одеяла. — Сам се учуди колко лесно успя да се освободи от бащината си ръка. — Ти чакай тук, ще се върна.

— Внимавай — изпъшка Трам.

На лунната светлина не можеше да види лицето му, но усещаше очите му, впити в него.

— Ще внимавам.

„Ще внимавам като мишка, ровеща в ястребово гнездо“ — помисли си младежът.

Безшумно, като сянка, той се плъзна в мрака. Спомни си всичките игри на криеница, които беше играл като дете с приятелите си. Как се дебнеха един друг и се стараеха да пристъпват безшумно, за да не ги чуе другият, преди да сложиш ръката си на нечие рамо. Но незнайно защо, сегашното положение никак не му приличаше на онези детски игри.

Докато притичваше снишен от дърво до дърво, той се опита да състави някакъв план, но когато стигна до последните дървета, през главата му бяха минали вече десетина и ги беше отхвърлил до един. Всичко зависеше от това дали тролоците все още бяха тук, или си бяха отишли. Ако си бяха отишли, просто щеше да влезе в къщата и да вземе каквото му трябва. Но ако все още бяха тук… В такъв случай не можеше да направи нищо друго освен да се върне при Трам. Тази възможност никак не му харесваше, но ако го убиеха, изобщо нямаше да може да помогне на баща си.

Присви очи и се взря към постройките на фермата. Оборът и кошарата смътно се очертаваха под бледата луна. Но от предните прозорци на къщата се изливаше светлина, както и през отворената врата. „Дали тролоците се спотайват там и ме чакат?“

Той подскочи, стреснат от внезапния писък на сова, после пое дъх. Така нямаше да я докара доникъде. Легна по корем и запълзя, държейки неловко меча пред себе си. През целия път до задната част на кошарата изобщо не вдигаше глава и брадичката му се ровеше в земята.

Облегна се на каменния зид и се ослуша. Никакъв звук не нарушаваше нощната тишина. Внимателно се надигна и погледна. Из двора не се движеше нищо. Не се забелязваха никакви сенки през светлите прозорци на къщата, нито на прага. „Първо Бела и каруцата, или одеялата и другите неща?“ Светлината му подсказа решението. Оборът беше тъмен. Вътре можеше да го чака какво ли не и нямаше как да го забележи, преди да е станало прекалено късно. А иначе поне можеше да види какво има вътре в къщата.

Понечи отново да се сниши и изведнъж замръзна. Не се чуваше никакъв звук. Повечето овце може и да се бяха успокоили вече и да бяха потънали отново в сън, макар да не беше никак вероятно, но винаги по няколко от тях оставаха будни, дори и посред нощ, проблейваха, бутаха се в стените и шумяха. Едва сега очите му смътно различиха купищата овци, нападали по земята. Една от тях лежеше съвсем до него.

Пръстите му докоснаха рунтавата вълна, после напипаха влага. Овцата не помръдна. Той неволно изпъшка и се дръпна. „Убиват за удоволствие.“ Треперещ, той отри окървавената си ръка в пръстта.

Опита се да се убеди, че тролоците са приключили клането и са си отишли. Повтаряйки си това запълзя през двора, стараейки се да не се надига, като в същото време се мъчеше да оглежда всичко наоколо. Никога досега не беше му хрумвало, че ще му се случи да завиди на земния червей.

Пред самата къща легна плътно до стената, под един от счупените прозорци, и се заслуша. Тъпото туптене на кръвта в ушите му беше най-силният звук, който долавяше. Бавно се надигна и надникна вътре.

Гърнето с гозбата беше обърнато и разсипано в огнището. По пода се стелеха изпосечени и натрошени парчета дърво. Нито един от мебелите не беше останал здрав. Дори масата беше килната на една страна и два от краката й стърчаха прерязани наполовина. Всички чекмеджета бяха измъкнати и строшени. Всеки бюфет и килер беше отворен, някои от вратите висяха само на една панта. Всичко бе разхвърляно по пода, върху разнебитените мебели, и всичко беше покрито с белезникав прах — брашното и солта, ако можеше да се съди по съдраните чували, струпани край огнището. Четири сгърчени туловища бяха струпани на камара в единия край на стаята. Тролоци.

Ранд разпозна първия по овнешките рога. Въпреки различията им, другите бяха все като него — отблъскваща гмеж от човешки лица, изопачени от зурли, рога, пера и козина. Ръцете им, почти човешки, ги правеха да изглеждат още по-зловещи. Двама от убитите бяха с ботуши. На краката на другите видя копита. Гледаше, без да мига, докато очите не го заболяха. Никой от тролоците не помръдваше. Трябваше да са мъртви. А Трам го чакаше.

Изтича вътре през отворената врата и се задави от вонята. Обор, непочистван с месеци от изпражненията, беше първото, което му хрумна и което само донякъде можеше да се сравни с ужасната смрад в стаята. Мръсни петна загрозяваха стените. Мъчейки се да диша през устата, той бързо си запробива път през бъркотията по пода. В един от бюфетите намери кожен мях за вода.