Докато сваляше кипящата вода от куката, вратата се разтърси от тежък удар.

— Трябва да е някой от съседите — промълви той колебливо. — Сигурно господин Доутри е дошъл да поиска нещо на заем…

Но фермата на Доутри, най-близкият им съсед, беше на цял час път оттук, дори денем, а и Орен Доутри, колкото и безсрамен да беше в просенето да му заемат какво ли не, едва ли щеше да напусне дома си в такава тъмнина.

Трам спокойно постави пълните паници на масата, после пак така спокойно хвана дръжката на меча…

И в този момент вратата се отвори с трясък, трески и парчета от счупената брава се попиляха по пода.

Нечий силует изпълни рамката, по-голям от най-големия човек, който Ранд беше виждал, силует в черна ризница до коленете, с шипове на китките, на лактите и на раменете. Едната му ръка стискаше тежък, подобен на коса меч; другата беше присвита пред очите му, сякаш да го предпази от светлината в стаята.

Ранд усети странен прилив на облекчение. Какъвто и да беше неканеният гост, нямаше нищо общо с ездача с черния плащ. После забеляза овнешките рога на главата му, които опираха в горния праг, и косматата зурла на мястото на устата и носа, изкрещя ужасен и без изобщо да мисли, запокити котлето с врящата вода към главата на получовека.

Съществото изрева — ревът му бе изпълнен отчасти с човешка болка, отчасти с животинско ръмжене. И в същия миг, в който котлето се стовари в главата му, мечът на Трам блесна. Ревът на чудовището изведнъж премина в глухо гъргорене и туловището му се срина назад. Преди да рухне съвсем, друго чудовище се опита да се провре покрай него. Ранд зърна втора уродлива глава, увенчана с остри като шипове рога, преди Трам отново да удари, и ето че две огромни туловища задръстиха рамката на вратата. В този миг младежът се опомни и си даде сметка, че баща му вика нещо.

— Бягай, момко! Скрий се в гората! — Телата на сразените получовеци потръпнаха, когато отзад се появиха нови и ги задърпаха, за да си отворят път. Трам се наведе и напъна с рамо тежката маса. — Прекалено много са, за да ги задържим! Бягай отзад! Бягай! Бързо! Ще те настигна!

Още докато се извръщаше, Ранд усети срам, че се подчинява толкова бързо на подканата му. Искаше му се да остане и да помогне на баща си, макар да не знаеше как, но в същото време страхът го стискаше за гърлото и краката му затичаха сами. Понесе се към задната част на къщата толкова бързо, колкото не беше тичал никога. Последваха го тропот и крясъци откъм предната врата.

Ръцете му хванаха резето — и в същия миг очите му се заковаха на бравата, която никога досега не беше заключвана. Но Трам токущо я беше заключил! Ранд пусна резето и изтича до един от прозорците. Дръпна пердето и отвори дървените кепенци. Пълната луна смътно проблясваше през реещите се облаци и из двора на фермата се движеха дрипави сенки.

„Сенки — каза си той наум. — Само сенки.“ Задната врата изскърца — някой или нещо отвън се опитваше да я отвори. Устата му пресъхна. Последвалият трясък разтърси вратата и го накара да побърза. Той се плъзна през разтворения прозорец и приклекна до зида на къщата. Отвътре се чу трясък.

Въпреки страха се надигна и надникна вътре. В тъмното не можеше да различи много, но и това, което видя, му беше достатъчно. Вратата се беше килнала встрани и из стаята пристъпваха сенчести фигури, говореха си с ниски, гърлени гласове. Ранд не разбираше нищо от говора им: езикът им изглеждаше груб, непригоден за човек. Разсеяни лунни лъчи проблясваха по остриета на топори, копия и обсипани с шипове боздугани. По пода скърцаха ботуши и заедно с тях се долавяше ритмично потропване, като от копита.

— Те са отзад! — извика младежът. Думите му прозвучаха като грак. — Аз съм навън! Бягай, татко! — И затича с всичка сила по-далече от къщата.

Откъм задната стая отекнаха груби, дрезгави гласове на същия странен език. Нещо тежко тупна на земята зад него. Предположи, че някой се е хвърлил през прозореца към него, вместо да излезе обратно през вратата, но не се обърна да провери дали е познал. Като лисица, подгонена от кучета, се понесе сред бледите лунни петна, уж че тича към гората, после изведнъж се хвърли по корем и се изтъркули към обора и неговите дебели сенки. Нещо се стовари върху раменете му и той замахна назад да го отблъсне, без да знае дали нещото се опитва да го нападне, или да избяга, докато не проумя, че се е блъснал в подпряната до стената дръжка за мотика, която Трам наскоро беше издялал.

„Идиот!“ За миг остана легнал на място и се опита да си поеме дъх. „Глупав идиот, като някой от Коплинови.“ Най-после пропълзя покрай задната стена на обора, влачейки със себе си дръжката на мотиката. Не беше кой знае какво, но все пак по-добре от нищо. Предпазливо надникна иззад ъгъла към двора и къщата.

От съществото, което беше скочило след него, нямаше и следа. Можеше да е навсякъде. Сигурно го дебнеше. Можеше всеки момент да скочи върху него.

Вляво от него, откъм кошарата, се чу изплашеното блеене на овцете. Стадото се беше скупчило на входа и се опитваше да се измъкне на свобода. Зад осветените предни прозорци на къщата се мяркаха сенчести силуети, ехтеше дрънчене на стомана в стомана. Изведнъж един от прозорците избухна във взрив от счупено стъкло и трески и Трам скочи през него, стиснал меча в ръката си. Но вместо да се затича към гората, хукна към задната част на къщата, без да обръща внимание на чудовищните твари, които се изнизаха след него през прозорците и предната врата.

Ранд зяпна недоумяващо. Защо баща му не се опитваше да избяга? После осъзна. За последен път Трам беше чул гласа му откъм задната страна на къщата.

— Татко! — извика той. — Аз съм тук!

Трам се извърна в движение, но не побягна към Ранд, а косо, по-далече от него.

— Бягай, момко! — извика той през рамо. — Скрий се! — Дузина туловища се втурнаха след него. От дрезгавите им викове и животинския вой въздухът се разтрепера.

Ранд отново се отдръпна в сенките на обора. Тук не можеха да го забележат от къщата, ако някой все още беше останал вътре. Беше в безопасност — поне засега. Но не и Трам. Трам, който се опитваше да привлече вниманието на тварите към себе си. Ръцете на Ранд здраво стиснаха дръжката на мотиката. Дръжка на мотика! Да се изправи срещу някое от тези същества с тази дръжка, щеше да е все едно да си играе на бой с дървени тояжки с Перин. Но не можеше да остави Трам самичък.

„Ако стъпвам все едно че преследвам заек — помисли той, — няма нито да ме чуят, нито да ме видят.“ Зловещите им крясъци отново отекнаха в тъмнината и той преглътна. „Като глутница изгладнели вълци.“ Безшумно се отдръпна от обора и тръгна към гората, стиснал дръжката толкова здраво, че чак ръцете го заболяха.

В първия миг, когато се оказа сред дърветата, малко се поуспокои. Дърветата го прикриваха от странните същества, които бяха нападнали фермата. Но когато започна да се провира по-навътре в леса, сенките, хвърляни от луната, се раздвижиха и започна да му се струва, че горският мрак наоколо също променя очертанията си и се раздвижва. Дървесата се извисяваха зловещо над него. Клоните им се пресягаха да го сграбчат. Дали наистина бяха само дървета и клони? Стори му се, че почти дочува ръмжащия им кикот, спотайван в гърлата им, докато го дебнеха и очакваха сам да им влезе в лапите. Воят на преследвачите на Трам вече не изпълваше нощта, но в настъпилата тишина Ранд потръпваше при всеки порив на вятъра, блъскащ клон върху клон. Сниши се, още и още, и запристъпва все по-бавно. Не смееше дори да диша, за да не го чуят.

Изведнъж нечия ръка стисна устата му отзад и желязна прегръдка го стегна през кръста. Той панически посегна назад, мъчейки се да хване нападателя си.

— Няма нужда да ми чупиш врата, момко — чу се дрезгавият шепот на баща му.

Обля го вълна на облекчение, мускулите му омекнаха. Баща му го пусна и каза тихо:

— Нямаше да го направя, ако си бях помислил колко си пораснал за последните няколко години. — Очите му непрекъснато шареха, зорко следейки обгръщащия ги мрак. — Но трябваше да съм сигурен, че няма да извикаш. Някои тролоци имат слух като кучета. Ако не и по-добър.