Стържещ звук зад гърба му го вледени до мозъка на костите. Ранд рязко се извъртя и за малко да се удари в преобърнатата маса.

Един от тролоците се изправяше. Вълчата му муцуна се беше озъбила под хлътналите очи. Плоски, безчувствени очи, някак прекалено човешки. Косматите му щръкнали уши помръдваха. Чудовището стъпи с острите си кози копита върху тялото на един от мъртвите си себеподобни. Същата черна ризница, с каквито бяха навлечени и останалите, се спускаше върху кожените му гамаши, в едната му ръка проблясваше огромен, извит като коса меч.

Съществото измърмори нещо, гърлено и остро, след което проговори по-разбираемо:

— Други заминава. Нарг остава. Нарг умно.

Думите му бяха изопачени и трудно разбираеми, излизаха от уста, която изобщо не беше предназначена за човешки говор. Тонът му, изглежда, целеше да го успокои, помисли си Ранд, но не можеше да откъсне поглед от жълтеникавите му зъби, дълги и остри, които проблясваха при всяка дума.

— Нарг знае някой някога връща. Нарг чака. Ти не трябва меч. Остави меч.

Докато тролокът не му проговори, Ранд не беше и усетил, че е стиснал меча на Трам с двете си ръце и го е насочил срещу огромното същество. Главата и раменете му се извисяваха над него. Гърдите и ръцете му бяха толкова големи, че дори майстор Люхан би изглеждал като джудже пред него.

— Нарг няма нарани. — Съществото пристъпи напред. — Ти остави меч. — Тъмните косми по ръцете му бяха дебели като животинска козина.

— Стой — извика Ранд и съжали, че гласът му не беше заповеден, а трепереше. — Защо го направихте? Защо?

— Вляа деег рогхда! — Ръмженето преля в зъбата усмивка. — Остави меч. Нарг няма нарани. Мърдраал иска тебе говори. — Проблясък на чувство премина по муцуната на чудовището. Страх. — Други връща, ти говори мърдраал. — То пристъпи още една крачка напред и огромната му ръка стисна дръжката на собствения му меч. — Ти остави меч.

Ранд облиза устни. Мърдраал! Тази нощ най-страшната от всички приказки, които беше чувал и чел, бе оживяла и навлязла в неговия свят. Ако наистина насам идваше Чезнещ, в сравнение с него тролоците щяха да избледнеят. Трябваше да се маха. Насила успя да се усмихне, трепереше.

— Добре. — Стискайки все още здраво меча, той отпусна ръце. — Ще говоря.

Вълчата ухилена муцуна отново се озъби и тролокът се хвърли върху него. Ранд не можеше и да си представи, че е възможно нещо толкова огромно да се движи така бързо. Отчаян, той вдигна отново меча. Чудовищното тяло се стовари върху него и го притисна към стената. Младежът изпъшка, всичкият въздух излезе от дробовете му. Помъчи се да си поеме дъх, докато падаха на пода. Момъкът панически се завъртя под смазващото го туловище, мъчейки се да се измъкне от стискащите го огромни ръце.

И изведнъж тролокът се сгърчи и замря. Наранен и натъртен, почти задушен от тежестта, която го притискаше, за миг Ранд остана легнал на пода. Не можеше да повярва. Но бързо успя да се съвземе, поне достатъчно бързо, за да се измъкне изпод тялото и да си поеме дъх. Туловището си го биваше. Окървавеното острие на меча на Трам беше щръкнало по средата на гърба на тролока. В края на краищата, беше успял да го вдигне навреме. Ръцете на Ранд бяха покрити с кръв, кръв се беше съсирила на тъмно петно по ризата му. Стомахът му се обърна и се наложи да преглътне, за да не повърне. Тялото му се разтресе, както не беше се разтърсвало и в мигове на най-голям страх, но този път от облекчение, че все още е жив.

„Другите се връщат“ — беше казал тролокът. Другите тролоци щяха да се върнат във фермата. И с тях — жив мърдраал, Чезнещ. В преданията се разказваше, че Чезнещите са двадесет стъпки високи и че яздят сенки вместо коне. Когато един Чезнещ се извърне, изчезва и никаква стена не може да го спре. Свършваше онова, за което беше дошъл, и веднага изчезваше.

Пъшкайки от усилие, той обърна тялото на тролока, за да измъкне меча — едва се сдържа да не избяга, когато видя отворените очи на чудовището да го гледат. Цял миг му беше нужен, докато осъзнае, че се взират в него с блясъка на смъртта.

Изтри ръцете си с някакъв скъсан парцал — до тази заран това все още беше една от ризите на баща му — и издърпа меча. Почисти и меча, след което с отвращение пусна парцала на пода. Нямаше време за чистене, помисли си той с горчив смях, едва сдържайки го зад стиснатите си зъби. Не проумяваше как изобщо ще успеят да почистят някога къщата достатъчно, за да може отново да се живее в нея. Ужасната смрад сигурно вече се беше просмукала навсякъде. Но нямаше време да мисли за това. Нямаше време за чистене. Сигурно вече нямаше време за нищо.

Беше сигурен, че ще забрави куп неща, които щяха да им потрябват, но Трам го очакваше, а тролоците щяха да се върнат всеки момент. Започна да събира тичешком всичко, за което се сетеше. Одеяла от стаите на втория етаж и чисти чаршафи за раните на Трам. Наметалата и палтата им. Водният мях, който носеше, когато изкарваше овцете на паша. Чиста риза. Не знаеше дали изобщо ще му остане време да се преоблече, но му се искаше при първа възможност да свали от себе си изцапаната със смрадлива кръв риза. Малките торбички с кора от върба и другите им билки се валяха в калния куп на пода — не можа да се насили да ги докосне.

Едно ведро с вода, което Трам беше донесъл, все още стоеше край огнището, като по чудо необърнато и пълно. С него напълни меха и припряно изми ръцете си с остатъка. След това бързо се заоглежда да мерне нещо необходимо, за което можеше да е забравил. Видя лъка си, прекършен точно по средата. Реши, че това, което е събрал, сигурно ще стигне, и бързо струпа всичко до вратата.

Последното, което изрови от руините по пода, преди да напусне къщата, беше фенер. Вътре все още имаше лой. Запали го с една от свещите и притвори кепенците на прозорците — отчасти заради вятъра, но най-вече за да не привличат вниманието — след което забърза навън, с фенера в едната ръка и меча в другата. Не беше сигурен какво ще завари в обора. Това, което беше видял вече в кошарата, никак не го обнадеждаваше. Но каруцата му трябваше, за да откара Трам в Емондово поле, а за каруцата му трябваше Бела.

Вратите на обора бяха зейнали и едната поскърцваше, люшкана на пантите си от вятъра. Бела и кравата ги нямаше. Ранд бързо отиде зад обора. Каруцата беше полегнала настрана, половината спици на колелата бяха строшени, единият ок също.

Отчаянието, което досега беше сдържал, го изпълни. Не беше сигурен, че ще успее да домъкне баща си до селото, дори Трам да склонеше да го носят. Болката от това можеше да убие Трам побързо дори от треската. И все пак това беше единствената останала възможност. Тук беше направил всичко, което беше по силите му. Но преди да се обърне и да тръгне към леса, очите му се спряха на прекършения прът на каруцата и той се сети какво може да направи.

Припряно започна да сече с меча втория ок. Със задоволство забеляза, че от дървото захвърчаха трески, и продължи да сече толкова бързо, колкото щеше да го направи със секира.

След като отсеченият ок падна на земята, той изумен погледна острието на меча. И най-наточената секира щеше да се изтъпи при такава сеч в толкова здраво дърво, но острието на меча продължаваше да блести дори ненащърбено. Той го докосна с пръст и охна. Мечът продължаваше да е остър като бръснач.

Но нямаше време за чудене. Духна фенера — нямаше защо на всичко отгоре да подпалва и обора, — вдигна двата пръта и затича да прибере нещата, които беше струпал на входа.

Товарът не беше много тежък, но беше обемист и му беше трудно да бърза, особено с прътовете, които се извъртаха, измъкваха се и току се забиваха в изораното поле. А когато стигна гората, стана още по-трудно, понеже се запречваха между дърветата.

Трам лежеше, където го беше оставил.

— Ти ли си, момчето ми? — изпъшка той. — Тревожех се за теб. Веселите сънища свършиха. Останаха кошмарите. — Мърморейки тихо, той отново се унесе в дрямка.

— Не бой се — отвърна му Ранд и загърна баща си със сетрето и наметалото му. — Сега ще те закарам при Нинив колкото може побързо. — Продължавайки да говори, по-скоро на себе си, за да си вдъхне малко сили и увереност, той смъкна кървавата си риза и се преоблече с чистата. Това го накара да се почувства все едно че се е изкъпал. — Скоро ще сме в селото, на безопасно, и Премъдрата ще оправи всичко. Ще видиш. Ще видиш, че всичко ще се оправи.