— Смятам, че е натам — каза Мат и посочи надясно. — Накрая завихме на север, така че изток трябва да е натам.

— Ето я — извика рязко Том и посочи през преплетените клони вляво, точно към червената звезда. Мат изсумтя нещо под нос.

С периферното си зрение Ранд мерна някакво безшумно движение и иззад едно от дърветата изскочи тролок, размахал примка. Ранд заби пети в хълбоците на коня и той се понесе напред тъкмо в мига, в който зад първата от сенките изникнаха още две. Една от примките се плесна в гърба на Ранд и го накара да потръпне.

Една стрела излетя и прониза едно от звероподобните същества точно между очите, след което Мат се спусна край него и конете им се втурнаха през дърветата. Разбра, че препускат към реката, но не беше сигурен дали това ще ги спаси. Тролоците тропаха след тях, толкова близо, че всеки момент можеха да се пресегнат и да сграбчат опашките на конете им. Ако ги достигнеха още само с половин стъпка, примките им щяха да ги закачат и да ги издърпат от седлата.

Ранд се наведе съвсем ниско към врата на сивушкото, за да добави още малко разстояние между собствения си врат и застрашително люлеещите се примки. Изведнъж се зачуди къде ли беше изчезнал Том. Дали веселчунът не беше решил, че е по-добре да се измъква сам?

Внезапно скопецът на Том изтопурка в нощта зад тримата тролоци. На чудовищата им остана време само колкото да се извърнат изненадани, когато ръцете на веселчуна замахнаха първо назад, а след това напред. Стомана просветна на лунната светлина. Един от тролоците залитна напред, завъртя се и се срина на земята. Вторият рухна на колене, запищя и протегна двете си ръце към гърба. Третият изръмжа, оголвайки острите си зъби, но след като спътниците му рухнаха, се извъртя и потъна в горския мрак. Ръката на Том отново изплющя като камшик след него, тролокът изврещя, после виковете му заглъхнаха в далечината.

Ранд и Мат дръпнаха юздите и зяпнаха веселчуна.

— Отидоха ми най-добрите ножове — промърмори Том, но не си направи труда да слезе и да си ги прибере. — Онзи ще доведе други. Надявам се, че реката не е далече. Надявам се… — Без да довърши на какво друго се надява, той се понесе в галоп и двамата младежи го последваха.

Скоро стигнаха ниския речен бряг. Дърветата растяха до самата черна вода, чиято осветена от луната повърхност леко се вълнуваше от студения вятър. Ранд изобщо не можеше да види отсрещния бряг. Мисълта, че ще трябва да я прекосят на сал в тази тъмница, изобщо не му харесваше, но оставането им тук — още по-малко. „Ако се наложи, ще я преплувам.“

Някъде далече изрева тролокски рог, остър, пронизителен и призоваващ. Беше първият зов на рог, откакто бяха напуснали руините. Ранд се зачуди дали не означава, че някой от спътниците им е заловен.

— Няма смисъл да стърчим тук цяла нощ — каза Том. — Да избираме посока. Нагоре или надолу?

— Но Моарейн и останалите могат да са и нагоре, и надолу — възрази Мат. — Която посока и да изберем, можем да се отдалечим още повече от тях.

— Че можем, можем. — Том сръга скопеца си и го подкара покрай брега. — Че можем, можем. — Ранд погледна Мат, който сви рамене и двамата тръгнаха след него.

Известно време не са забелязваше никаква промяна. Брегът по някои места ставаше по-стръмен, на други по-полегат, но нощта, вятърът и речната вода си бяха все едни и същи, черни и студени. Тролоци нямаше. Това беше единствената разлика, която Ранд с радост отбеляза.

След което забеляза някаква светлинка напред, съвсем мъничка ярка точица. Докато яздеха към нея, прецени, че светлината е високо над реката, сякаш е окачена на някое дърво. Том ускори ход и започна да си тананика нещо под носа.

Най-сетне успяха да различат източника на светлината. Фенер, закачен на върха на една от мачтите на голяма търговска ладия, привързана за нощувка в малко заливче. Ладията, дълга поне осемдесет стъпки, леко се поклащаше от течението, изпъвайки въжетата, с които беше привързана. По палубата не се забелязваше никакъв човек.

— Виж ти — промълви Том и слезе от коня си. — По-добро е от сала на Айез Седай, нали? — Той стоеше приведен, опрял ръце на бедрата си, и задоволството му си личеше дори сред мрака. — Този съд не изглежда да е предназначен за превоз на коне, но като се има предвид опасността, пред която е изправен и за която ще ги предупредим, капитанът му би трябвало да прояви благоразумие. Само ме оставете аз да поговоря с него. И свалете одеялата и седлата, за всеки случай.

Ранд слезе от коня и започна да развързва вещите си.

— Нали не смяташ да тръгваме без останалите?

На Том не му остана време да му отвърне какво точно смята. Сред оголеното от дървета пространство сякаш от нищото изникнаха два тролока, виещи и размахващи примките си, и след тях още четири. Конете се вдигнаха на задните си крака и изцвилиха. Викове в далечината им подсказаха, че се приближават още.

— На ладията! — извика Том. — Бързо! Оставете всичко! Бягайте! Събуждайте се, глупаци! Тролоци!

Ранд дръпна одеялото и дисагите и бързо последва веселчуна. Прехвърли вещите си през борда, скочи след тях и блъсна някакъв човек, който явно току-що се беше събудил. Мъжът изпъшка и падна, Ранд се стовари отгоре му — и в същия миг един прът с кука се заби в перилото до тях. Из цялата ладия се разнесоха викове, по дъските на палубата затопуркаха крака.

Две космати ръце се хванаха за перилото до пръта и над тях се надигна козя глава. Загубил равновесие, залитайки, Ранд все пак успя да измъкне меча си и замахна. Тролокът изпищя и се дръпна.

По цялата палуба тичаха хора, викаха и сечаха със секири задържащите въжета. Ладията трепна и се понесе по течението. При носа трима мъже се боричкаха с един тролок. Профуча копие, изсвистяха стрели. Човекът, когото Ранд беше съборил, запълзя по палубата на четири крака и вдигна ръце за пощада:

— Милост! — извика той. — Вземи каквото искаш, цялата ладия вземи, само ме пощади!

Изведнъж нещо удари Ранд в гърба и го събори на палубата. Мечът се плъзна по дъските далеч от протегнатата му ръка. Отворил широко уста, мъчейки се да си поеме дъх, той задрапа с пръсти да го достигне. Мускулите му се отзоваха болезнено бавно. Гърчеше се като охлюв. Човекът, който беше поискал да го пощадят, изгледа изплашено меча и се шмугна в сенките.

Примрял от болка, Ранд успя да се озърне през рамо и разбра, че късметът му е на изчерпване. Един тролок с вълча муцуна се беше подпрял на парапета и се взираше в него. Ранд се мъчеше отчаяно да се добере до дръжката на меча, да се изправи и да побегне, но ръцете и краката му не искаха да му се подчинят. Гърдите му сякаш бяха стегнати в железни скоби. В очите му заиграха сребристи петна. Огледа се панически накъде да побегне, Нямаше накъде.

— Не!

Изведнъж ладията рязко се килна, звярът се изпусна от перилата и пльосна във водата.

Олюлявайки се, Ранд се изправи и вдигна меча си, като за пръв път го стисна с две ръце, както го беше учил Лан, макар да нямаше вече срещу кого да го използва. Пространството черна вода между брега и ладията се увеличаваше бързо. Виковете на тролоците по брега заглъхнаха назад.

Някакъв плещест брадат мъж, облечен в дълго до коленете палто, изтопурка по палубата и изкрещя:

— Гелб! Нещастник такъв! Къде си се скатал, Гелб! — Говореше много бързо, думите му просто се сливаха и Ранд едва го разбираше. — Не мож’ се криеш от мене на собствения ми кораб. Бързо ми доведете Гелб тука!

Един от членовете на екипажа се появи с фенер в ръка, други двамина изтикаха напред някакъв дългонос мъж с изпито лице. Ранд разпозна в него човека, който му беше предложил да вземе цялата ладия. Очичките на мъжа заиграха във всички посоки, отбягвайки погледа на якия мъж.

— Не трябваше ли да си на вахта, Гелб? — попита якият.

Гелб изглеждаше искрено изненадан.

— Ама аз бях. Само че ей този ме стресна. — Гелб посочи Ранд. — Аз си стоях на пост, точно както ми каза, когато тоз’ скочи и ме перна с един кривак. — Той опипа отока по лицето си, смръщи се от болка и изгледа Ранд кръвнишки. — Щях да го надвия, ама дойдоха тролоците. Той е в съюз с тях, капитане. Мраколюбец. Съюзник на тролоците.