Скоро двамата се озоваха пред отвор в обвитата в диви лози стена — някога тук беше имало порта, но сега бяха останали само кулите, издигащи се високо в черното небе.

Мат се поколеба пред отвора, но Ранд прошепна:

— Смяташ ли, че вътре е по-безопасно, отколкото навън?

Той самият не забави сивушкото и след миг Мат го последва извън Шадар Логот, като се мъчеше да обхване едновременно с поглед всичко пред себе си. Ранд тихо въздъхна. Устните му бяха пресъхнали. „Ще се справим. Светлината да ни е на помощ, ще се справим.“

Изведнъж зад тях изникна бясно препускащият Том, който им извика в движение:

— Бягайте, глупаци такива!

Миг след това се чуха виковете и трополенето на преследващите го тролоци.

Ранд отново заби пети и Облак се понесе след скопеца на веселчуна. „Какво ще стане, като стигнем до реката без Моарейн? О, Светлина, какво ли е станало с Егвийн!“

Перин спря коня сред сенките, вгледа се тревожно в отвора в стената пред себе си и опипа с палец острието на секирата. Изходът от рухналия град изглеждаше чист, но той стоеше тук неподвижен от пет минути и продължаваше да го оглежда. Вятърът разроши къдравата му коса и развя наметалото му, но той го придърпа около раменете си, без дори да усеща какво прави.

Знаеше, че Мат и почти всички хора в Емондово поле го смятаха за малко муден в мисленето. Отчасти това се дължеше на ръста му и на старанието му да бъде внимателен с хората — непрекъснато се боеше, че от невнимание може да счупи нещо или да нарани някого, защото беше много по-едър от момчетата, с които беше отраснал — но освен това той наистина предпочиташе да обмисли нещата докрай преди да предприеме нещо. Бързото и непредпазливо мислене неведнъж беше натапяло Мат във вряла вода, а обикновено покрай него напъхваше и Ранд, и самия Перин в казана.

Гърлото му се стегна. „О, Светлина, престани да си мислиш глупости.“ Постара се отново да подреди мислите си. Спасението се криеше единствено във внимателното обмисляне.

Някога пред тази порта трябва да беше имало площад с огромен фонтан по средата. Част от фонтана все още личеше — куп изпочупени статуи сред голям кръгъл басейн, а и откритото пространство около него не беше пострадало много от времето. За да стигне до портата, трябваше да измине почти стотина разтега, като прикритие от следящите го погледи щеше да му бъде само нощта. Тази мисъл също не беше от най-приятните. Спомняше си много добре ужаса от невидимите преследвачи.

Той се замисли за роговете, които беше чул от вътрешността на града преди малко. За малко щеше да се върне назад, помислил, че може би някой от останалите е заловен, но съобрази, че ако са хванати, сам няма да може да се справи. „Не и срещу… колко каза Лан, че са… стотина тролоци и четирима Чезнещи. Моарейн Седай каза да продължим към реката.“

Отново насочи вниманието си към портата. Обмислянето му не доведе до кой знае какъв резултат, но поне успя да вземе решение. Излезе с коня си от дълбоките сенки и се озова на откритото, малко по-светло пространство.

Когато го стори, от другата страна на площада изчаткаха копитата на друг кон и спряха. Той също спря и ръката му напипа секирата. Оръжието обаче не го успокои много. Ако онази тъмна фигура се окажеше Чезнещ…

— Ранд? — чу се слаб, колеблив глас.

Младежът въздъхна облекчено.

— Перин съм, Егвийн — отвърна й той също така тихо. Въпреки това му се стори, чо гласът му прозвуча прекалено високо.

Двата коня се събраха край фонтана.

— Виждал ли си някой от останалите? — запитаха се едновременно и двамата и си отговориха с тръскане на главите.

— Ще се оправят — промърмори Егвийн и потупа врата на Бела.

— Нали?

— Моарейн Седай и Лан ще се погрижат за тях — отвърна Перин. — Двамата ще се погрижат за всички ни, щом стигнем реката.

— Поне се надяваше, че ще стане така.

Изпита огромно облекчение, след като подминаха портата, колкото и тролоци да се криеха из горите наоколо. Или Чезнещи. Помъчи се да не мисли за това. Голите клони не можеха да скрият водещата ги напред червена звезда, а и вече се бяха измъкнали от Мордет, който го беше изплашил много повече от кръвожадните тролоци.

Скоро щяха да стигнат до реката и да се съберат с Моарейн, а тя на свой ред щеше да ги измъкне от преследващите ги чудовища. Вярваше в това, защото имаше нужда от тази вяра. Вятърът блъскаше клоните. Някъде сред мрака изпищя сова и двамата с Егвийн долепиха конете си плътно един до друг, сякаш да се сгушат на топло. Бяха съвсем сами.

Някъде зад гърба им отново прозвуча тролокски рог, на бързи, призивни ревове, подканяйки преследвачите им да бързат. Да бързат. После зад тях се чу гърлено получовешко ръмжене, прекъсвано от протяжния вой на рога. Ръмженето се усили, щом преследвачите им надушиха човешката миризма.

Перин извика „Давай!“ и подкара коня си в галоп. Егвийн го последва и двамата пришпориха конете, без да ги е грижа за шума, който вдигаха, нито за клоните, които ги шибаха през лицата и гърдите.

Докато препускаха през дърветата, водени по-скоро от инстинкта си, отколкото от призрачната звездна светлина, Бела започна да изостава. Перин погледна назад. Егвийн подритваше кобилата и я шибаше с юздите, но нищо не помагаше. Ако се съдеше по виковете, тролоците ги приближаваха доста бързо.

— Побързай! — извика момъкът. Вече можеше да различи мрачните силуети на тролоците, промъкващи се зад тях между дърветата. Зурлестите същества се зъбеха и врещяха, вледенявайки кръвта в жилите им. Той стисна дръжката на секирата и отново я подкани:

— Побързай, Егвийн! Бързо!

Изведнъж конят му изцвили и той започна да пада, изсули се от седлото, а конят се срина под него. Ръцете му се изпънаха напред, за да се хванат за нещо, и той полетя с главата надолу в ледената вода. Беше се озовал на ръба на стръмния бряг на Аринел.

По-скоро усети, отколкото чу нов плясък, и реши, че Егвийн е повторила примера му. Изпръхтя и изплю погълнатата вода. Не беше никак лесно да се задържи на повърхността. Дрехите и наметалото му бяха подгизнали, ботушите му се бяха напълнили с вода. Огледа се за Егвийн, но видя само лунния блясък, развълнуван от бръснещия вятър.

— Егвийн? Егвийн?

Едно копие профуча точно пред него и плисна вода в очите му. Чуха се нови плясъци. Гърлените гласове на тролоците гневно зареваха край речния бряг и той се отказа да я вика повече.

Течението го повлече, но ехтящите ревове го следваха по брега, без да изостават. Той разкопча наметалото си и заплува тромаво към отсрещния бряг. Надяваше се, че там поне няма тролоци.

Плуваше, както се беше научил у дома, във вировете и езерцата на Водния лес. Пенеше водата с ръце, риташе с крака и гледаше да държи главата си над водата. Не беше никак лесно. Дори и без наметалото дрехите и ботушите му тежаха почти колкото него самия. А и секирата го дърпаше и заплашваше да го извърти, дори да го завлече към дъното. Неведнъж се поколеба дали да не хвърли и нея. Но всеки път си представяше как ще излезе на другия бряг и ще завари там нови дебнещи го тролоци. Секирата едва ли щеше да му помогне много срещу половин дузина чудовища — едва ли и срещу едно, но все пак беше за предпочитане пред две голи ръце.

След известно време вече не беше сигурен дали ръцете му изобщо ще успеят да вдигнат брадвата. Истинска мъка беше дори да ги движи и с всяко следващо замахване лицето му все по-трудно се подаваше над водата. „Един работен ден в ковачницата не може и да се сравни с това“ — помисли си той изтощен. В този момент изриталият назад крак се опря в нещо. Едва след като изрита отново, разбра какво е. Дъното. Беше стигнал до плиткото. Беше преплувал реката.

Премръзнал, уморен и сам, той се закатери по речния бряг, за да намери някакъв подслон.

Ранд потупа Облак по врата и му зашепна успокоително. Конят наведе глава и нозете му затанцуваха припряно. Тролоците бяха изостанали — поне така изглеждаше, — но Облак усещаше вонята им с ноздрите си. Мат яздеше край него с лък в ръка и погледът му предпазливо обхождаше мрака пред тях, докато Ранд и Том заничаха през клоните да не изгубят от очи пътеводната червена звезда. Не беше никак трудно да я държат в полезрението си, въпреки изпречващите се над главите им клони, поне докато препускаха право към нея. Но после срещу тях се появиха нови тролоци и те свиха настрани, а двете групи чудовища се събраха в една и хукнаха след тях. Тролоците успяха да издържат на надпреварата с конете, но само на стотина крачки, след което най-сетне се отказаха от гонитбата и воят зад гърбовете им замря. Но в същото време, след всичките извъртания и завои, бяха изгубили звездата.