Стражникът беше събудил всички с изключение на Моарейн и шъткаше при всеки неволен звук, за да не я обезпокоят. Въпреки това им позволи съвсем кратък престой в уютната пещера сред дърветата. Преди слънцето да се издигне на хоризонта, всички следи, че някой е спирал тук, бяха заличени и те вече яздеха към Бейрлон — бавно, за да пестят силите на конете. Очите на Айез Седай плуваха в тъмни кръгове, но тя седеше изправена и бодра на седлото.

Над реката зад тях продължаваше да тегце гъста мъгла, скриваща Две реки. Ранд яздеше и се взираше през рамо назад, надявайки се да мерне за последно поне Таренов сал, докато мъгливият бряг не се изгуби от очите му.

— Никога не съм си и помислял, че ще стигна толкова далече от къщи — каза той, когато дърветата около тях най-после скриха и мъглата, и реката под нея. — Помните ли колко далечен ни се струваше Стражеви хълм?

„Само преди два дена. Сякаш е минала цяла вечност.“

— Само след някой и друг месец ще се върнем — обади се Перин неуверено. — Помислете си само какво ще имаме да им разправяме.

— Дори тролоците не могат да ни преследват непрекъснато — намеси се Мат. — Да ме изгори дано, но не могат. — Той отрони тежка въздишка и присви рамене, като че ли не вярваше многомного на собствените си думи.

— Мъже! — изсумтя Егвийн край тях. — Тъкмо получихте приключението, за което дрънкахте непрекъснато, и вече заговорихте за вкъщи.

Държеше главата си изправена, но въпреки това Ранд долови трепет в гласа й сега, когато Две реки престанаха да се виждат зад тях.

Нито Моарейн, нито Лан се опитаха да им вдъхнат увереност, камо ли да ги успокоят, че ще се върнат в родния край. Той се опита да не мисли какво може да означава това. Макар да бе отпочинал, главата му беше пълна с достатъчно съмнения, за да си търси нови. Подрусвайки се на седлото, той се отдаде на приятни спомени — как подкарва стадото с Трам сред пасище с буйна трева, а над тях пеят чучулиги. Или как отиват до Емондово поле на Бел Тин, както си беше, с танците по Моравата, без никакви други грижи, освен да не сбърка стъпките на танца.

Пътуването им до Бейрлон отне почти цяла седмица. Лан сумтеше, че се придвижват мудно, но тъкмо той беше наложил скоростта и държеше останалите да я спазват. Но себе си и жребеца си Мандарб — беше им разяснил, че на Древния език името означава „Острие“ — той не щадеше толкова. Стражникът покриваше два пъти повече разстояние от тях, като галопираше напред, развял променящия цветовете си плащ на вятъра, за да разузнае какво има по пътя им, или се връщаше назад, за да огледа тила и да прикрие следите. Но всеки друг, който си позволеше да поязди малко по-бързо, отколкото обикновен раван, срязваше с остри думи да пази животното си или с хапливи забележки от рода на „А какво ще правиш, ако тролоците наистина се появят?“ Дори и Моарейн не бе пощадена от хапливия му език, когато позволяваше на бялата си кобила да го догони. Тя пък се казваше Алдийб: на Древния език „Западен вятър“ — вятърът, който носи пролетните дъждове.

Разузнаванията на Стражника никога не приключваха с вест за някакви следи от преследване или засада. Той разказваше само на Моарейн какво е видял и при това тихо, за да не го чуят, а Айез Седай съобщаваше на останалите онова, което преценеше, че трябва да знаят. Отначало Ранд гледаше назад през рамо не по-малко, отколкото напред. И явно не беше единственият, измъчван от опасения. Перин често опипваше дръжката на секирата си, а Мат в началото яздеше с изпъната тетива на лъка си. Но по земята зад тях нямаше тролоци и сенки с черни плащове, а на небето не се забелязваше никакъв драгхар. Постепенно Ранд започна да си мисли, че може би наистина са се измъкнали.

Местността не им предлагаше кой знае какво прикритие, дори в най-гъстата част на леса. На север от Тарен зимата се беше проточила не по-малко упорита, отколкото з Две реки. Рехави групички бор, ела и пирен и тук-там зеленикави храсти лавър осейваха иначе голата гора. Дори и старите дървета бяха без листа. Само редки туфи свежа зеленина се забелязваха сред високата, полегнала от снеговете кафява ланска трева. Тук също малкото покълнали растения се ограничаваха до щипеща коприва, магарешки бодил и смрадливец. По голата пръст се срещаха и преспи сняг под дебели сенчести стволове и край ниско сведените клони на вечнозелените дървета. И тук, както и в Две реки, не прелитаха птици, нямаше дори и гарвани.

Напредваха бавно, но съвсем не и мудно. Северния път — Ранд продължаваше да си мисли за него така, въпреки че пътят отвъд реката сигурно носеше друго име — продължаваше да се точи почти право на север, но по настояване на Лан техният маршрут криволичеше като змия през лесовете. Поредното село, ферма или какъвто и да било друг знак за човешко присъствие ги караше да заобикалят на мили разстояние, за да го отбегнат, въпреки че и те се срещаха твърде рядко. През целия първи ден Ранд не забеляза никакви следи от човешки живот в тези самотни гори освен пътя. Хрумна му, че дори когато беше стигнал до подножията на Мъгливите планини, не беше се намирал толкова далече от хора, колкото този ден.

Първата ферма, която забеляза — голяма квадратна постройка с виещ се от каменния комин пушек и висок плевник със стръмен, покрит със слама покрив, — го стресна.

— Че тя не е по-различна от нашите в село — рече Перин, взирайки се намръщено към далечните постройки. Из селския двор щъкаха хора, все още неразбрали за приближаването на пътниците.

— Разбира се, че е различна — възрази Мат. — Просто не сме достатъчно близо, за да го забележим.

— Казвам ти, че не е различна — настоя Перин.

— Не може да не е. В края на краищата сме на север от Тарен.

— Ей, вие двамата, млъкнете — изръмжа Лан. — Забравихте ли, че не искаме да ни видят? Хайде насам.

Той зави на запад, за да заобиколят фермата през дърветата.

Поглеждайки назад, Ранд реши, че Перин е прав. Фермата изглеждаше почти като всяка друга около Емондово поле. Някакво момченце вадеше вода от кладенеца, а по-големи хлапета се грижеха за овцете зад стобора. Имаше дори сушилня за табак. Но Мат също беше прав. „На север сме от Тарен. Би трябвало да е различно.“

Винаги спираха, докато небето все още беше светло, и избираха за отдих някое място в долчина и прикрито от вятъра, който рядко затихваше съвсем, а само сменяше посоката си. Огънят винаги беше малък и видим само на няколко метра от тях, и щом чаят се свареше, го гасяха и заравяха въглените в земята.

При първото им спиране, преди слънцето съвсем да се скрие, Лан се зае да учи момчетата как да боравят с оръжията си. Започна с лъка. След като проследи как Мат вкара три поредни стрели в чвор с размерите на човешка глава в изкорубения дънер на едно сухо дърво от сто крачки разстояние, той накара другите двама да покажат какво могат. Перин повтори постижението на Мат, а Ранд, съсредоточен в пламъка и празнотата, с лишеното от мисъл спокойствие, позволяващо лъкът му да се превърне в част от него, или по-скоро той да стане част от лъка, събра трите си стрели така, че върховете им почти се допираха. Мат го поздрави с потупване по рамото.

— Е, ако всички имахте лъкове — каза сухо Стражникът, когато момчетата започнаха да се подхилкват — и ако тролоците решат да не се приближават много до вас, могат и да ви послужат… — Подхилкванията им веднага секнаха. — Сега да видим какво мога да ви науча в случай, че все пак ви приближат.

Той показа малко на Перин как да си служи с секирата с широкото острие. Да вдигнеш секира срещу някой или нещо, което държи оръжие в ръцете си, не беше като да сечеш дървета или да я размахваш на игра. След като показа на ковашкия ратай няколко упражнения в блокиране, париране и удар, той се зае с Ранд и меча му. Не онова дивашко подскачане и размахване, което Ранд винаги си беше представял, когато си мислеше как би го използвал, а ловки движения, преливащи се едно в друго, почти като в танц.

— Не е достатъчно да размахваш меча — поясни Лан. — Въпреки че според някои това е важното. Умът трябва да се превърне в част от него, и то в по-голямата част. Освободи ума си, овчарю. Изпразни го от всякаква омраза или страх, от каквото и да е. Изгори ги и ги махни от ума си. Вие двамата също слушайте. Това ще ви послужи и със секирата, и с лъка, или с копие, с тояга, и дори с две голи ръце.