Из коридорите беше пълно с дворцови слуги в червени ливреи със снежнобели яки и ръкавици, забързани да изпълнят задълженията си. Щом видеха войниците, обкръжили Елейн и Гавин, и Ранд по средата, те се спираха и ги изглеждаха зяпнали.

И сред цялото това слисано слугинско войнство един сив котарак се разхождаше безгрижно из коридора, промушвайки се през заковалите се на място придворни лакеи. Тази необичайна поява на котката сред разкоша на двореца слиса Ранд. В Бейрлон беше имал достатъчно време да се увери, че и в най-нищожното дюкянче във всеки ъгъл се крие котка. Но откакто влезе в двореца, този котарак беше единственото същество от този вид, което беше забелязал.

— Да не би да имате плъхове? — попита той невярващо. „Няма място без плъхове.“

— Елайда не понася плъховете — промърмори разсеяно Гавин. Той крачеше намръщено по коридора, явно представяйки си предстоящата среща с кралицата. — При нас никога няма плъхове.

— Замълчете. — Гласът на Елейн беше рязък, но също така разсеян като на брат й. — Мъча се да мисля.

Ранд изгледа котарака през рамо. Беше хубаво да разбере, че в палата се срещат и по-обикновени неща.

Маршрутът, по който ги водеше Таланвор, завиваше толкова често, че Ранд скоро загуби представа за посоката. Накрая младият офицер спря пред висока двойна врата от тъмно лъскаво дърво, не толкова величествена, колкото някои други, покрай които бяха минали, но също така с изящно издялани върху нея редици лъвове, чийто най-малък детайл беше изкусно изработен. От двете страни на вратата стояха мирно двама слуги в ливреи.

— Добре, че поне не е Тронната зала — засмя се колебливо Гавин. — Не съм чувал майка да се е разпореждала да отсекат нечия глава оттук. — Гласът му обаче прозвуча така, сякаш допускаше този път да има прецедент.

Таланвор посегна да вземе меча на Ранд, но Елейн пристъпи пред него и не позволи.

— Той е мой гост, а според обичая и закона гостите на кралската фамилия могат да влизат въоръжени дори в присъствието на майка ми. Или може би ти възразяваш на думата ми, че е мой гост?

Таланвор се поколеба, но след това кимна.

— Много добре, милейди. — Тя погледна Ранд усмихнато, но усмивката й се задържа само за миг. — Първо отделение да ме последва — изкомандва Таланвор. — Съобщете, че лейди Елейн и лорд Гавин са пристигнали по заповед на нейно величество — каза той на пазачите пред вратата. — А също и гвардейски лейтенант Таланвор, по заповед на нейно величество, със задържания нарушител.

Елейн погледна ядосано Таланвор, но вратите вече се бяха разтворили и един ясен глас обяви имената на пристигналите.

Елейн пристъпи през разтворените врати и даде знак на Ранд да я следва неотстъпно. Гавин изправи рамене и закрачи встрани от сестра си, на една точно отмерена крачка зад принцесата. Ранд го последва не толкова уверено, стараеше се да стъпва в крак с Гавин, от другата й страна. Таланвор се задържа плътно до Ранд. След тях влязоха още десет стражи и вратите тихо се затвориха.

Изведнъж Елейн спря и направи дълбок реверанс, покланяйки се от кръста, и остана така, разперила полата си с две ръце. Ранд пристъпи нерешително, след което припряно се озърна и започна да подражава на жестовете на Гавин и останалите мъже — прегъна дясно коляно, склони глава и се наведе напред, докато кокалчетата на пръстите на дясната му ръка не докоснаха мраморните плочи на пода; лявата бе положена на дръжката на меча. Гавин, който не носеше меч, положи по същия начин ръка върху камата си.

Ранд тъкмо се поздравяваше наум, че е изпълнил поклона както трябва, когато забеляза, че Таланвор го гледа гневно зад маската на шлема си. Нещо друго ли трябваше да направи? Изведнъж се ядоса, че Таланвор очаква от него да знае как да постъпи, след като никой не му беше казал. Ядоса се и от това, че се беше побоял от стражите. Та той не беше направил нищо, заради което да се страхува. Разбираше, че Таланвор не е виновен за страха си, но въпреки това му се ядоса.

Всички останаха в тази поза замръзнали, сякаш очакваха да настъпи пролетното размразяване. Той самият не разбираше какво точно чакат, но използва тази възможност, за да огледа помещението. Таланвор се навъси още повече, но Ранд не му обърна внимание.

Вдясно от кралицата, която седеше на позлатен трон, стоеше набит мъж с грубовато лице, гологлав, в червена униформа на крал ската гвардия, с четири златни пискюла на рамото на плаща и широки златни ивици по бялото на ръкавиците. Косата на слепоочията му беше побеляла, но той изглеждаше силен и непоклатим като скала. Това трябваше да е капитан-генерал Гарет Брин. Отляво, малко зад трона, на ниско столче седеше жена, облечена в тъмнозелена коприна, и плетеше нещо от кълбо тъмна, почти черна вълна. Отначало плетенето накара Ранд да си помисли, че е старица, но когато я погледна повторно, реши, че е невъзможно да определи възрастта й. Млада ли беше, или стара, не можеше да се разбере. Вниманието й изглеждаше напълно погълнато от куките и преждата, сякаш до нея, само на ръка разстояние, не седеше самата кралица. Изглеждаше обаятелна жена, изключително спокойна, и все пак в тази нейна съсредоточеност се долавяше нещо ужасяващо. В помещението не се чуваше никакъв звук освен потракването на нейните куки.

Ранд се мъчеше да обхване с погледа си всичко, но очите му все се връщаха към жената с венче от изкусно сплетени рози на челото. Розата — корона на Андор. Върху копринената й рокля на червени и бели ивици лежеше дълъг червен шарф, по който маршируваше Белият лъв на Андор, а когато лявата й длан докосна ръката на капитан-генерала, проблесна пръстен с формата на Великата змия, захапала опашката си. Но не разкошното й облекло, нито накита, нито дори короната привличаха отново и неотвратимо очите на Ранд: самата жена беше тази, от която не можеше да ги откъсне.

Мургейз имаше хубостта на дъщеря си, узряла и омекотена от възрастта. Лицето и фигурата й, самото й присъствие изпълваше залата като светлина, засенчваща другите двама край нея. Ако тази жена беше вдовица в Емондово поле, пред прага на портата й щеше да се вие дълга опашка от ухажори, дори да беше лоша готвачка и най-ленивата стопанка в Две реки. Той забеляза, че го гледа изпитателно, и моментално сведе глава, уплашен да не прочете мислите му. „О, Светлина, как можеш да си представяш кралицата като селска жена! Глупак такъв!“

— Можете да се изправите — промълви Мургейз със звучен и топъл глас, стократно надвишаващ увереността на Елейн, че околните трябва да й се покоряват.

Ранд се изправи заедно с останалите.

— Майко… — почна Елейн, но Мургейз я прекъсна.

— Изглежда, си се катерила по дървета, дъще. — Елейн отчопли парче кора, закачило се на роклята й, и след като не намери къде да го остави, го стисна в ръката си. — Всъщност — продължи спокойно Мургейз — склонна съм да допусна, че пряко моята повеля все пак си успяла да погледнеш този Логаин. Гавин, имах по-добро мнение за теб. Ти трябва да се научиш не само да се подчиняваш на сестра си, но същевременно да уравновесяваш нейните действия, за да я предпазиш от нещастие. — Очите на кралицата се стрелнаха към набития мъж вдясно от нея, но Брин остана невъзмутим, сякаш не беше забелязал нищо, макар Ранд да беше убеден, че очите му забелязват всичко. — Това, Гавин, е в не по-малка степен задължение на Първия принц, отколкото да предвожда войските на Андор. Може би, ако бъдеш натоварен повече с обучение, ще ти остава по-малко време да позволяващ на сестра си да те въвлича в неприятности. Ще помоля капитан-генерала да не ти липсват занимания, докато пътувате на север.

Гавин помръдна, сякаш се канеше да възрази, но вместо това се поклони примирено.

— На вашите заповеди, майко.

Елейн направи отегчена гримаса.

— Майко, Гавин не може да ме предпази от неприятности, ако не е с мен. Тъкмо по тази причина той напусна покоите си. Няма нищо опасно в това човек да погледне Логаин. Почти всички хора в града го видяха от много по-отблизо, отколкото ние.