— На вашите заповеди, милейди — отвърна й със смях Гавин и се поклони, пародирайки елегантния жест на Галад. Елейн се намръщи и погледна замислено Ранд.

— А сега трябва бързо да те измъкнем оттук.

— Галад винаги постъпва по най-правилния начин — обясни Гавин. — Дори когато не бива да го прави. В този случай, след като е намерил непознат човек в градините, правилната постъпка е да уведоми дворцовата стража. Което подозирам, че прави точно в този момент.

— Значи е време да се прехвърля през стената — каза Ранд. „Незабелязан, няма що! Да бях си сложил и знак на челото!“ Той се обърна към стената, но Елейн го хвана за ръката.

— Не мога да те пусна с тия ръце, толкова грижи ми създадоха! Има една малка вратичка от другия край на градината, обрасла е и никой освен мен не си спомня за нея…

Изведнъж се чу тропане на ботуши.

— Твърде късно — промърмори Гавин.

Елейн изръмжа люта ругатня и Ранд затвори очи. Беше я чул от устата на един от конярите в „Кралски благослов“ и тогава му се стори невероятно груба. Миг след това щерката-наследница отново изглеждаше хладнокръвна и самоуверена.

Гавин и Елейн изобщо не изглеждаха притеснени, но той не можеше да си наложи същото равнодушие и когато кралските стражи се появиха, замръзна на мястото си.

Елейн и Гавин скочиха с разперени ръце между него и стражите, за да го защитят. Той остана мирен, вдигнал ръце встрани, без дори да му хрумне да посегне към меча си.

Докато тропотът на ботушите все още изпълваше въздуха, един от войниците, със златен пискюл на рамото, показващ, че е началник на отделението, извика:

— Милейди, милорд, залегнете бързо!

— Как смеете да насочвате гола стомана срещу мен, Таланвор? — викна Елаин. — За това провинение Гарет Брин ще ви прати да чистите торта в конюшните редом с последния редник, и то ако имате късмет!

Войниците се спогледаха смутено и някои от тях неохотно свалиха опънатите си лъкове. Едва тогава Елейн отпусна ръце все едно че ги беше вдигнала просто защото така й харесваше. Гавин се поколеба, но последва примера й. Ранд можеше да преброи колко от лъковете не бяха снишени. Мускулите на стомаха му се стегнаха, сякаш можеха да спрат някоя стрела от двадесет крачки разстояние.

Мъжът с офицерския пискюл изглеждаше най-смутен от всички.

— Милейди, простете ми, но лорд Галадедрид ни съобщи, че някакъв мръсен селянин се е промъкнал в кралските градини въоръжен и заплашва милейди Елейн и милорд Гавин. — Очите му се приковаха в Ранд и гласът му стана по-твърд. — Ако милейди и милорд благоволят да отстъпят встрани, ще отведа този злодей в тъмницата. Бъркотията в града напоследък е много голяма.

— Много се съмнявам, че Галад ви е съобщил такова нещо — заяви Елейн. — Галад не лъже.

— Понякога ми се ще да излъже — промълви тихо Гавин на ухото на Ранд. — Поне веднъж. Така животът с него би станал по-лесен.

— Този човек е мои гост — продължи Елейн. — И той е под моя закрила. Можете да се оттеглите, Таланвор.

— Съжалявам, но това е невъзможно, милейди. Както милейди знае, кралицата, вашата почитаема майка, е издала заповеди, отнасящи се за всеки, който стъпи на територията на двореца без позволението на нейно величество, а нейно величество вече е уведомена за този нарушител. — В гласа на Таланвор се долавяше нещо повече от удовлетворение. Ранд предположи, че на офицера му се е налагало неведнъж да се подчинява на заповеди на Елейн, които не му харесват; но този път нямаше да го стори, защото имаше съвършени доводи.

Елейн изгледа Таланвор продължително; за пръв път, изглежда, й се случваше да губи.

Ранд зададе с поглед мълчалив въпрос към Гавин и той го разбра.

— Тъмница — промълви принцът. Ранд пребледня, но младежът продължи забързано. — Само за няколко дни, няма да ти направят нищо. Ще те разпита Гарет Брин, капитан-генералът, лично, но ще те освободят веднага след като се увери, че не си имал лоши намерения. — Той замълча, но по очите му пролича, че крие някаква мисъл. — Надявам се, че си ни казал истината, Ранд ал-Тор от Две реки.

— Ще заведете и трима ни при нашата майка — внезапно обяви Елейн.

На лицето на Гавин разцъфна усмивка.

— Милейди, аз… — почна притеснено Таланвор.

— Или ще заведете и трима ни в килия — каза Елейн. — Ще останем заедно. Или може би ще се разпоредиш някой да сложи ръка на моята персона? — Усмихна се победоносно и ако се съдеше по начина, по който Таланвор се огледа, сякаш търсеше помощ от околните дървета, той също смяташе, че принцесата е победила. „Какво е победила? Как?“

— На мама в момента й показват Логаин — промълви тихо Гавин, сякаш беше прочел мислите на Ранд. — Но дори и да не беше заета, Таланвор не би се осмелил да се яви пред нея с Елейн и мен, все едно че ние сме под стража. Характерът на мама понякога е малко… особен.

Ранд помнеше много добре какво му беше разказал господин Джил за кралица Мургейз. „Малко особен ли?“

Още един войник в червена униформа се появи на бегом по пътеката, закова и отдаде чест. Заговори тихо на Таланвор и след думите му на лицето на Таланвор отново се изписа задоволство.

— Кралицата — обяви Таланвор — ми заповядва незабавно да заведа нарушителя при нея. Кралицата също така повелява милейди Елейн и милорд Гавин да се явят при нея. Също незабавно.

Гавин се смръщи, а Елейн преглътна с мъка. Все още запазваше невъзмутимото си изражение, но започна старателно да отърсва треските от дрехите си. Но освен че махна няколко парченца, от усилията й нямаше голяма полза.

— Ще благоволите ли, милейди? — подкани я лукаво Таланвор. — Милорд?

Войниците оформиха каре около тях и закрачиха по плочестата пътека с Таланвор начело. Гавин и Елейн вървяха от двете страни на Ранд и изглеждаха потънали в неприятни мисли. Войниците вече бяха прибрали мечовете в ножниците и стрелите в колчаните, но бяха не по-малко нащрек, отколкото докато ги пазеха с извадени оръжия. Следяха Ранд така, сякаш очакваха всеки момент да измъкне меча си и да се опита да си пробйе път към свободата.

„Да се опитам? Не бих опитал нищо. Незабелязан! Ха!“

Докато наблюдаваше зорко следящите го войници, той изведнъж забеляза градината. Нещата ставаха едно след друго и всяко ново изумление заливаше като вълна предишното, и всичко, което го обкръжаваше, се завихряше като в мъгла. Едва сега той наистина забеляза зелената трева, която преди малко съвсем леко беше погъделичкала дъното на съзпанието му. „Зелена!“ Стотици отсенки на зеленото. Дърветата и храстите — зелени и разцъфнали, с буйни листа и напъпил плод. Тучни лозници, виещи се над стволовете и образуващи зелен свод над пътеката. Навсякъде цветя. Безброй цветя, обсипали със стотиците си цветове градината, като килим от цветна дъга. Някои познаваше — светлозлатистите слънцегрейчета и алените, с бледорозови венчелистчета звездини, пурпурната Емондова слава, рози във всякакви цветове, от най-чистото бяло до тъмно, много тъмночервено — но други му бяха непознати, с толкова разкошни цветове и окраска, че се зачуди дали са истински.

— Зелено е — прошепна той. — Зелено. — Войниците наоколо засумтяха. Таланвор ги погледна гневно през рамо и те млъкнаха.

— Това е работа на Елайда — каза разсеяно Гавин.

— Не е редно — обади се Елейн. — Тя ме попита дали не искам да избера някоя от околните ферми, за която да направи същото, докато всички нивя наоколо са посърнали, но дори и това не е редно — да имаме разцъфнали цветя, докато в същото време има хора, които нямат какво да ядат. — Тя си пое дълбоко дъх и възвърна царствената си осанка. — А ти се съвземи — подхвърли живо момичето на Ранд. — Говори ясно, когато те питат, а когато не те питат, мълчи. И следи какво правя. Всичко ще свърши добре.

Ранд съжали, че не може да сподели нейната увереност. Щеше да му е по-лесно, ако поне и Гавин я споделяше. Докато Таланвор ги вкарваше в двореца, той отново хвърли поглед през рамо към градината, към цялата тази пищна зеленина, увенчана с цветя, цветове, сътворени за една кралица от ръката на една Айез Седай. В дълбоки води беше нагазил, а бряг наоколо не се виждаше.