При първите тонове на „Запя петелът“, неколцината посетители вдигнаха глави от чашите си. Дори двамата бабаити, опрели рамене на стената, приседнаха за малко. Всички заръкопляскаха, даже побойниците, и после отново, когато шарените топки на Мат се запремятаха в ръцете му. Навън отново прогърмя. Дъждът още не идваше, но напрежението от предстоящата буря беше ясно доловимо.

Мълвата бързо се разнесе и докато се стъмни, ханът вече бе препълнен с мъже, които се смееха и говореха толкова високо, че самият Ранд едва чуваше какво свири. Само гръмотевичният тътен надмогваше шума в помещението. В прозорците проблясваха светкавици и във временните затишия той смътно долавяше ромона на дъжда по покрива. Мъжете, които продължаваха да прииждат, оставяха мокри следи по пода.

Щом спреше, сред пушека в залата се надигаха гласове — всеки искаше да чуе някоя песен. Доста от заглавията не можеше да разпознае, въпреки че щом започнеха да тананикат, в повечето случаи се сещаше за песента. Беше му се случвало вече и по други места. „Веселият Хаим“ тук беше известна като „Шегата на Реа“, а в едно село преди това я знаеха като „Цветовете на слънцето“. Някои от имената си бяха същите; други се сменяха на всеки десет мили път, а междувременно беше научил и някои нови. „Пияният амбулант“ беше нова, макар на някои места да я наричаха „Калайджия в кухнята“. „Излезли двама крале на лов“ я знаеха като „Тичат два коня“ и под още няколко названия. Изсвирваше онези, които знаеше, и мъжете тропаха по масите за още.

Други пък подвикваха на Мат да покаже още фокуси с топките. Понякога ставаше и бой между онези, които искаха да чуят още песни, и другите, които предпочитаха да погледат жонглиране. Веднъж дори блесна нож, една жена изпищя — един от мъжете се срути от масата с окървавено лице, но Джак и Стром, двамата биячи, скочиха бързо и без да се церемонят, изхвърлиха всички участници в побоя на улицата. Така се оправяха с всяка дандания в заведението. След което гръмките приказки и смях избухваха отново, сякаш не беше станало нищо особено.

Ръцете на посетителите бяха доста шавливи, когато някоя от прислужничките се окажеше недостатъчно предпазлива. Неведнъж на Джак и Стром се налагаше да отървават някоя от жените, макар в тези случаи да не си даваха много зор. Хейк, който крещеше и гълчеше пострадалата жена, се държеше така, сякаш тя сама си е виновна, и разплаканите очи и смутените извинения показваха, че тя приема безропотно това положение. Жените скачаха пъргаво всеки път, когато Хейк се навъсеше, дори и да не гледаше точно към тях. Ранд не можеше да се начуди как изобщо се примиряват с това.

По едно време Хейк погледна към Ранд и Мат и се ухили. След малко Ранд си даде сметка, че Хейк не се усмихва точно на тях; усмивката цъфваше на лицето му всеки път, когато очите му се плъзнеха по ножницата на меча със знака на чаплата. Веднъж, когато Ранд постави инкрустираната със злато и сребро флейта до себе си на пейката, тя също привлече усмивката на домакина.

Следващия път, когато трябваше да си сменят местата с Мат отпред на платформата, той се наведе и прошепна в ухото на приятеля си:

— Хейк ще се опита да ни ограби.

Мат кимна, сякаш това не беше никаква новост.

— Довечера трябва да залостим вратата.

— Да залостим вратата? Джак и Стром могат да разбият всяка врата само с юмруци. Давай да изчезваме оттук.

— Чакай поне да се нахраним. Много съм гладен. Тук не могат да ни направят нищо — добави Мат. Посетителите се развикаха да продължат изпълненията. Хейк ги гледаше гневно. — Впрочем да не искаш да спим отвън в такава нощ? — Поредният гръм оглуши всичко наоколо и за миг светлината навън стана по-ярка, отколкото лампите в помещението.

— Искам просто да се измъкнем преди да са ни счупили главите — каза Ранд, но Мат вече се беше дръпнал назад да се отпусне на пейката. Ранд въздъхна и подхвана „Пътя за Дън Арен.“ Повечето, изглежда, особено харесваха тази песен. Беше я свирил вече четири пъти, но продължаваха да я искат.

Проблемът беше, че в случая Мат бе прав. Той самият беше много изгладнял. А и не виждаше как Хейк би могъл да им създаде неприятности при тази претъпкана зала, в която хората продължаваха да прииждат. На мястото на всеки, който си излизаше сам или биваше изхвърлен от Джак и Стром, се появяваха нови двама. Всички викаха, че искат жонглиране или да чуят някоя песен, но най-много ги интересуваше пиенето и ако могат да ощипят някоя от прислужничките. Един от мъжете обаче се отличаваше твърде много сред останалите.

Открояваше се във всяко отношение. Търговците очевидно отбягваха запуснатия хан. Доколкото Ранд можеше да прецени, за тях тук дори не можеше да се намери свястна стая. Клиентите до един бяха с груби дрехи, хора, прекарали целия си живот в тежка работа под слънце и вятър. Но този човек беше с гладка, нежна плът, ръцете му не бяха мазолести, беше облечен в кадифено палто и наметнат на раменете му тъмнозелен кадифен плащ, бродиран със сини копринени ширити. Цялото му облекло беше скъпо и елегантно. Обувките му — меки чизми, а не груби ботуши — изобщо не бяха предназначени за кал и прах.

Този човек се появи, когато навън беше станало съвсем тъмно. Отърси дъжда от плаща си и се огледа, стиснал неодобрително устни. Погледът му бързо обгърна цялата зала и той сякаш се канеше да си тръгне, когато изведнъж вниманието му бе приковано от нещо, което Ранд така и не разбра какво е, и мъжът седна на една току-що опразнена от Джак и Стром маса. Една от прислужничките пристъпи до него и постави на масата му чаша с вино, която той отмести и повече не докосна. Прислужницата побърза да се дръпне от масата му, въпреки че мъжът нито я докосна, нито дори извърна очи към нея. Очевидно нещо в него я караше да се чувства неловко. Другите, на които се случваше да се доближат до него, също го забелязваха.

Въпреки кроткия му поглед всеки път, щом отвън спреше някой фургон и кочияшът, влязъл в хана, понечеше да седне на някой от свободните столове на масата му, достатъчно беше да го погледне и веднага си търсеше друго свободно място. Седеше така, сякаш в шумното и претъпкано помещение нямаше никой друг освен него самия — а също така Ранд и Мат. След което започна да ги наблюдава — сплел окичените си със златни пръстени пръсти. Гледаше ги с усмивка, сякаш изпитваше задоволство, че ги е разпознал.

Ранд спомена това на Мат, докато отново си сменяха местата, а Мат кимна разбиращо.

— И аз го забелязах. Кой ли е? Не мога да се отърва от чувството, че го познавам.

Същата мисъл беше преминала и в съзнанието на Ранд, човъркаше го, но той така и не можеше да си спомни. В същото време беше съвсем сигурен, че никога досега не е виждал това лице.

След като минаха поне два часа, доколкото Ранд можеше да прецени, той прибра флейтата в калъфа и двамата с Мат започнаха да прибират вещите си. Когато заслизаха от платформата, Хейк се затича към тях с лице, изкривено от гняв.

— Време е да хапнем — изпревари го Ранд. — А не искаме да ни откраднат нещо. Ще поръчаш ли на готвачката? — Хейк се поколеба, все още ядосан, мъчейки се да не издава алчния си поглед, който непрекъснато се спираше на меча. Ранд небрежно сложи ръка на дръжката му. — Ако не, можеш и да се опиташ да ни изхвърлиш. — Съзнателно натърти на „опиташ“, а после добави: — Остава още цяла нощ да свирим. Трябва наистина да се подкрепим добре, ако ще продължаваме, за да задържим тази тълпа да си харчи парите в хана ти. Колко смяташ, че ще остане пълна залата, ако вземем че припаднем от глад?

Очите на Хейк се плъзнаха из залата, претъпкана с пияни мъже, готови да изхарчат и последните пари от джобовете си, после той се обърна и викна към кухнята:

— Дайте им ядене! — След което изръмжа: — И да не ми се мотаете цяла нощ. Чакам ви тук, да свирите и играете, докато не напусне и последният.

Неколцина от посетителите се развикаха, че искат още музика и жонглиране, и Хейк трътра към тях да ги успокои. Мъжът с кадифения плащ беше сред тях. Ранд подкани Мат да го последва.