Ила се примири, но Перин забеляза, че не се извини. Вместо това тя изгледа тъжно Илиас и поклати глава, след което изтупа длани и се зае да примъква лъжици и глинени паници от един червен сандък, окачен отстрани на фургона.

Рен отново се извърна към Илиас.

— Стари ми приятелю, колко пъти трябва да ти обяснявам, че не се опитваме да обръщаме никого във вярата си? Когато хората по селата проявят любопитство как живеем, отговаряме на въпросите им. Най-често ни разпитват младите, и наистина, понякога някои от тях тръгват с нас по пътя, но всички го правят по собствена воля.

— Опитай се да кажеш това на някоя фермерска жена, която току-що е разбрала, че синът или щерка й е тръгнала с вас — отвърна сърдито Илиас. — Затова по-големите градове дори не ви дават да вдигнете стан наблизо. Селата се примиряват с вас, защото им оправяте съдовете, но градовете нямат нужда от това и не искат да уговаряте младежите им да бягат.

— Не мога да кажа какво не позволяват градовете. — Търпението на Рен изглеждаше неизтощимо. Него сякаш нищо не можеше да го ядоса. — В градовете, разбира се, винаги се намират жестоки хора. Тъй или иначе, не мисля, че песента може да бъде намерена в някой град.

— Не исках да ви обидя, Търсачо — заговори бавно Перин. — Но… Вижте, не че търся повод за насилие. Не помня да съм се борил с някого от години, освен по състезания на някой празник. Но ако някой ме удари, струва ми се, че ще отвърна на удара му. Ако не го направя, само ще го окуража да си мисли, че може да ме удря всеки път, когато му хрумне. Някои хора си мислят, че могат да се възползват от другите, и ако не им дадеш да разберат, че не могат, те просто ще досаждат на всеки, когото смятат за по-слаб от себе си.

— Някои хора — въздъхна тежко Ейрам — просто не могат да се отърват от простите си инстинкти. — Докато го изговаряше, го измери с поглед, който подсказваше, че съвсем няма предвид кавгаджиите, за които говореше Перин.

— Бих се обзаложил, че и ти самият не си — отвърна му Перин и лицето на Ейрам се стегна по начин, който нямаше нищо общо с Пътя на листото.

— Струва ми се много интересно — намеси се Егвийн, след като изгледа гневно приятеля си — да срещна човек, който не смята, че мускулите могат да решат всеки проблем.

Самочувствието на Ейрам се възвърна, той се изправи и каза:

— Позволи ми да ти покажа нашия бивак. Ей там танцуваме.

— Виж, това би ми харесало — отвърна тя с усмивка.

— Но вечерята е готова, Ейрам — обади се Ила.

— Ще хапна при мама — отвърна Ейрам през рамо и хвана Егвийн за ръка. — Двамата ще хапнем при мама. — И той хвърли победоносна усмивка към Перин. Егвийн се затича със смях след него.

Перин понечи да ги последва, но спря. Едва ли приятелката му щеше да пострада, след като таборът следваше Пътя на листото, както беше казал Рен. Той се обърна към Рен и Ила и каза:

— Съжалявам. Аз съм ваш гост и не биваше да…

— Не говори глупости — успокои го Ила. — Вината беше негова, не твоя. Седни спокойно и се нахрани.

— Ейрам е труден момък — добави тъжно Рен. — Иначе е добро момче, но понякога си мисля, че намира Пътя на листото за труден. С някои е така. Моят огън е и ваш. Заповядайте.

Перин бавно приседна. Чувстваше се неловко.

— Какво става с тези от вас, които не могат да следват Пътя? — попита той.

Рен и Ила се спогледаха загрижено, после Рен му отвърна:

— Напускат ни. Изгубените се заселват по селата.

Ила се загледа натам, накъдето се бе затичал внукът й.

— Изгубените не са щастливи. — Старицата въздъхна, но когато им поднесе паниците и лъжиците, лицето й отново се беше смирило.

Перин заби поглед в земята и всички замълчаха, докато Ила пълнеше паниците с гъста зеленчукова супа и им ги подаваше заедно с комати топъл и пухкав хляб. Не проговориха и докато се хранеха. Супата беше превъзходна и Перин изяде цели три паници. Илиас, забеляза той с усмивка, излапа четири.

След вечерята Рен напълни лулата си, а Илиас извади своята и я натъпка с табака от мазната кожена кесия на Махди. След като паленето, тъпченето и повторното припалване на лулите приключи, двамата се отпуснаха в блажено мълчание. Ила извади кълбо прежда и се залови да плете. Слънцето леко припламваше над върховете на дърветата на запад. Таборът се приготвяше да посрещне нощта, но суматохата не стихна, само се промени. Музикантите, които свиреха, когато тримата влязоха в стана, бяха заменени от други и още повече хора затанцуваха край светлините на огньовете, а сенките им се замятаха по фургоните. Някъде сред табора се надигна хор от мъжки гласове. Перин се отпусна на земята и скоро се унесе в дрямка.

След малко Рен се обади:

— Срещал ли си някой от Туатан, Илиас, откакто се видяхме миналата пролет?

— Не — отвърна Илиас, стиснал лулата със зъби. — Нали знаеш, че не обичам да се събирам с хора.

Рен се изкикоти.

— Особено с хора, които живеят живот съвсем различен от твоя, а? Не, стари ми приятелю, не се тревожи. Отдавна, преди много години съм изгубил надежда, че ще последваш Пътя. Но откакто се срещнахме за последен път, чух една история, която сигурно ще те заинтригува. На мен ми се стори много интересна, а след това я чувах отново и отново, всеки път, когато се срещахме с други от Народа.

— Слушам те.

— Тази история започва преди две години, с един от нашите табори, който прекосил пустинята откъм северния път.

Очите на Перин се отвориха.

— Пустинята ли? Айилската пустиня? Те са прекосили Айилската пустиня?

— Някои хора могат да навлязат в Айилската пустиня, без никой да ги притесни — каза Илиас. — Веселчуни, амбуланти, ако са честни. Туатан прекосяват пустинята непрекъснато. Търговци от Кайриен, преди Дървото и Айилската война.

— Народът на Айил ни отбягва — вметна тъжно Рен. — Макар мнозина от нашите да са се опитвали да разговарят с тях. Наблюдават ни от разстояние, но няма да се приближат до нас, нито биха ни позволили да се приближим до тях. Понякога съм се чудил дали те не знаят песента, макар да ми се струва, че едва ли е възможно. Нали знаете, хората на Айил не пеят. Не е ли странно това? Освен бойни песни и панихидите им за убитите. Чувал съм ги да пеят над телата на убитите си, както и да оплакват тези, които са убили. Тази тяхна песен може да накара и камъните да заплачат. — Ила, която се беше заслушала, кимна в знак на съгласие, без да спира да плете.

Перин бързо започна да премисля. Досега му се струваше, че Калайджиите би трябвало непрекъснато да се боят, при всичките тези приказки за бягането от чуждата жестокост, но никой, който се страхува, не би и помислил да прекоси Айилската пустиня. Според това, което беше чувал, никой, който има ум в главата си, не би се опитал да прекоси Пустинята.

— Ако това е някаква история за песен… — почна Илиас, но Рен поклати глава.

— Не, приятелю. И аз не съм сигурен за какво е точно. — Той насочи цялото си внимание към Перин. — Младите Айил често пътуват до Погибелта. Някои от младите им хора тръгват сами, като си мислят, че са призвани да убият Тъмния. Повечето тръгват на малки групи. Да избиват тролоци. — Рен тъжно поклати глава и продължи мрачния си разказ. — Преди две години един наш табор, който прекосявал пустинята на около сто мили от Погибелта, се натъкнал на една от тези групи.

— Млади жени — намеси се Ила, не по-малко тъжно от съпруга си. — Почти момичета.

Перин ахна от изненада. Илиас се усмихна кисело.

— Момичетата Айил не са длъжни да гледат къща или да готвят, ако не искат, момко. Тези, които предпочитат да станат воини, се присъединяват към едик от бойните им кланове, Фар Дарейз Май, Деви на копието, и се сражават редом с мъжете.

Перин поклати глава и Илиас се изсмя.

Рен отново подхвана разказа си. Гласът му бе изпълнен със смут и неприязън.

— Всички млади жени били избити с изключение на една, но и тя вече умирала. Допълзяла до фургоните. Станало ясно, че разбирала, че са Туатан. Омразата й надмогвала болката, но тя носела толкова важно за нея послание, че трябвало да го предаде някому преди да умре, дори и тези някои да са били нашите хора. Мъжете тръгнали да видят дали не могат да помогнат на някоя от останалите — кръвта й била оставила следи по пясъка, — но всички били мъртви, а редом с тях — тройно повече мъртви тролоци.