Тя кимна, макар и с нежелание, но все пак се съгласи. Перин за миг се зачуди защо това не ставаше, когато се опитваше да я накара да продължи да язди вместо него. Пое си дълбоко дъх и тръгна предпазливо към източника на пушека.

Не беше се скитал толкова много из горите около Емондово поле, колкото Ранд и Мат, но и той нерядко беше ловувал зайци. Притичваше внимателно от дърво до дърво, почти без да издава шум, с изключение на някой и друг настъпен клон, който изпукваше под тежките му нозе. Скоро се озова зад един дебел дъбов ствол. Надникна. Пред него се виждаше бивак. Слаб мъж с лице, загрубяло от слънцето, се беше облегнал на един пън недалече от огъня.

Поне не беше тролок. Но беше най-странният човек, който Перин беше виждал през живота си. Преди всичко, цялото му облекло, изглежда, беше съшито от животински кожи, без да е свалена козината, чак до ботушите и странната плоска и кръгла шапка на главата му. Наметалото представляваше шантав юрган, съшит от заешка и катерича кожа; гащите му, изглежда, бяха скроени от кожи на кафяви и бели кози. Сбрана на тила му със суха животинска жила, прошарената му кафява коса се спускаше до кръста. Гъста брада растеше до гърдите му. На колана му висеше дълъг нож, почти колкото меч, а на един близък клон беше окачен лък.

Мъжът се беше изтегнал със затворени очи, явно спеше, но Перин не помръдна от скривалището си. Над огъня на непознатия бяха окачени три шиша и на всеки от тях беше набит по един заек, препечен до кафяво. От време на време от тях върху жаравата със съсък капваше мазнйна. Устата му се изпълни със слюнка.

— Докога ще си играем на криеница? — Мъжът отвори едното си око и се взря към скривалището на младежа. — По-добре ще е ти и приятелката ти да дойдете тук и да хапнете някой залък. От два дни не съм ви виждал да ядете кой знае какво.

Перин се поколеба, след което бавно се изправи, все още стиснал здраво дръжката на брадвата.

— Следите ме от два дни?

Мъжът се изсмя гърлено.

— Да, следя те. Както и онова хубаво момиченце. Разиграва те като див петел. Предимно ви слушам. От трима ви конят май е единственият, който не топурка толкова шумно, че да се чуе на няколко мили околовръст. Ще я поканиш ли все пак, или смяташ да изядеш целия заек сам?

Перин се ядоса. Знаеше, че не вдига много шум. Във Водния лес човек не можеше да се приближи достатъчно до някой заек, за да го удари с прашката, ако вдига много шум. Но миризмата на печеното заешко му напомни, че и Егвийн е гладна, да не говорим, че го чакаше да разбере дали не са надушили огън на тролоци.

Той пъхна дръжката на брадвата в кожената халка на колана си и извика:

— Егвийн! Всичко е наред! Наистина е заешко! — Подаде ръка и се представи малко по-спокойно: — Аз съм Перин. Перин Айбара.

Мъжът огледа ръката му, преди да я поеме неловко, сякаш не беше свикнал да се здрависва.

— На мен ми викат Илиас — каза той: — Илиас Мачира.

Перин ахна и за малко да изтърве ръката на Илиас. Очите на мъжа бяха жълти като злато. Някакъв смътен спомен прониза съзнанието на Перин. Единственото, което можа да съобрази в момента, беше, че очите на всички тролоци, които беше виждал, бяха почти катраненочерни.

Егвийн се появи, повела предпазливо Бела за юздите. Докато Перин я представяше на Илиас, очите й непрекъснато шареха към зайците над огъня и когато Илиас ги подкани да хапнат, тя охотно се зае да уважи поканата му. Перин се поколеба само минутка преди да се присъедини към гощавката.

Илиас изчака мълчаливо да се нахранят. Перин беше толкова гладен и късаше мръвките толкова горещи, че трябваше да ги подмята от ръка на ръка, докато изстинат достатъчно, за да ги хапне. Денят се стопи в преднощен здрач, след което безлунният мрак се схлупи над всичко около огъня, Тогава вече започнаха да се хранят по-бавно и Елиас най-сетне заговори.

— Какво търсите тук? Една къща няма на петдесет мили околовръст.

— Тръгнали сме за Кемлин — отвърна Егвийн. — Може би вие ще можете… — Веждите й се вдигнаха студено, когато Елиас отметна глава и се разсмя гърлено. Перин го зяпна, надигнал заешка кълка към устата си.

— Кемлин ли? — изхриптя Илиас през сълзи. — Посоката, която сте избрали, и по която вървите от два дни, ще ви отведе на стотина мили на север от Кемлин.

— Смятахме да питаме за посоката — опита се да ги защити Егвийн. — Просто досега не намерихме никакво село или ферма.

— Няма и да намерите — отвърна през смях Илиас. — Както сте тръгнали, можете да си вървите чак до Гръбнака на света, без да срещнете друг човек. Разбира се, ако успеете да изкачите Гръбнака — може да стане на някои места — можете да се натъкнете на хора в пустинята Айил, но там никак няма да ви хареса. Ще се изпечете денем, ще замръзвате нощем и ще умирате от жажда по всяко време. За самите айилци е трудно да намерят вода в пустинята, а пък и те никак не си падат по чужденци. Да, никак не си падат по чужденци. — Той отново избухна в бурен смях, като този път буквално се затъркаля по земята. — Ама съвсем не си падат! — Отново се задави от смях.

Перин се помръдна неловко на мястото си. „Дали не сме седнали да се храним с луд човек?“

Егвийн се намръщи, но изчака, докато смехът на Илиас позатихне, след което каза:

— Може би вие ще ни покажете пътя. Изглежда, вие знаете много повече от нас.

Илиас спря да се смее, намести кръглата си козинява шапка и я изгледа изнод смръщените си вежди.

— Не си падам много по хората — отвърна мъжът равнодушно. — Градовете са пълни с хора. Избягвам и селата, дори и фермите, освен ако нещо не ми потрябва. Селяните и фермерите не обичат приятелите ми. И на вас нямаше да помогна, ако не се скитахте наоколо съвсем безпомощни.

— Но поне можете да ни кажете накъде да тръгнем — настоя тя. — Ако ни насочите към най-близкото село, дори да е на петдесет мили, там сигурно ще ни покажат накъде е Кемлинския път.

— Стойте мирно — предупреди ги Илиас. — Приятелите ми идват.

Бела изведнъж изцвили от страх. В тъмната гора около тях изникнаха сенки. Бела се изправи на задните си крака и изцвили.

— Успокойте кобилата — каза Илиас. — Няма да я нападнат. Нито вас, ако стоите мирно.

В светлината на огъня пристъпиха четири вълка. Рунтави, високи до човешки кръст силуети, чиито челюсти можеха спокойно да скършат нечий крак. Сякаш хората изобщо ги нямаше, те се приближиха до огъня и налягаха. Светлината на огъня се отрази в очите на още вълци, които ги бяха обградили отвсякъде.

„Жълти очи“ — помисли си Перин. Като очите на Илиас. Това се беше мъчил да си спомни. Той огледа предпазливо обградилите го вълци и попипа дръжката на брадвата си.

— Аз не бих го направил — каза Илиас. — Ако си помислиш да им навредиш, ще престанат да се държат приятелски с вас.

Перин забеляза, че четирите вълка са вперили погледи в него. Кожата му настръхна. Той внимателно свали ръка от дръжката. Стори му се, че усеща как напрежението сред вълците спада. Ръката му трепереше. Егвийн се беше вцепенила. Един от вълците, с почти черна козина и малко по-бледо, сивкаво петно на муцуната, беше прилегнал толкова близо до нея, че почти я допираше.

Бела беше спряла да цвили. Стоеше трепереща и въртеше глава, мъчейки се да обхване с очите си всички вълци едновременно. От време на време подритваше назад, сякаш искаше да им покаже, че ако й се наложи, ще продаде скъпо живота си. Вълците сякаш не обръщаха никакво внимание нито на нея, нито на останалите. Бяха изплезили езици, отпуснати край огъня.

— Добре — каза Илиас. — Сега е по-добре.

— Те питомни ли са? — попита Егвийн плахо. — Да не са… домашни?

Илиас изсумтя.

— Вълците не могат да станат питомни, момиче, дори толкова, колкото хората. Те просто са мои приятели. Правим си дружина с тях, ловуваме заедно, говорим си. Просто като приятели. Така ли е, Пъструша? — Една вълчица, чиято козина преливаше в стотици оттенъци на сиво, тъмно и светло, извърна глава и го погледна.

— Вие разговаряте с тях? — ахна Перин.