— И господин Люхан го е хванало яд само за това? — Ранд го изгледа недоверчиво.

— Не точно. — Мат поклати глава. — Виждаш ли, нацапах две от неговите кучета с тесто, че да побелеят. После ги пуснах до къщата на Даг. Откъде да знам, че ще побегнат обратно към дома си? Какво съм виновен? Ако госпожа Люхан не беше им отворила веднага вратата, нямаше да влязат. Не че съм искал нарочно къщата им да се оплеска с тесто. — Той се изкикоти. — И тя взела, че изгонила с метлата стария Люхан заедно с кучетата.

Ранд присви очи и се засмя.

— На твое място щеше да ме е повече страх от Алзбет Люхан, отколкото от ковача. Тя е не по-малко яка от него, пък и нравът й е много по-лют. Все пак, ако минаваш по-бързо покрай него, може и да не те забележи.

Изразът на Мат показа, че не смята шегата на Ранд за особено сполучлива.

Когато обаче пак минаха покрай мъжете, на Мат не му се наложи да бърза. Шестимата бяха събрали столовете си в кръг. Трам говореше тихо, останалите се бяха навели и го слушаха с такова внимание, че нямаше да им направи впечатление дори и в помещението да нахлуеше стадо овци. На Ранд му се дощя да се приближи и да подслуша какво си говорят, но Мат го дръпна за ръкава и го изгледа с толкова убийствен поглед, че той само въздъхна и го последва навън към каруцата.

При последното слизане в мазето завариха на горното стъпало поднос, отрупан с ухаещи меденки. Имаше и две халби и кана, пълна с топъл сайдер. Оставиха буретата на рафта и започнаха да лапат.

— А сега за веселчуна… — почна Ранд и отри трохите от устата си.

По стъпалата изтрополяха стъпки — беше Евин Фингар. Пухкавото му лице беше грейнало от нетърпение да им донесе новината.

— Дошли са странници! — После се сети нещо и изгледа Мат накриво. — Ония кучета призраци така и не ги видях, но разбрах, че някой е оплескал кучетата на майстор Люхан с тесто. Чух и че госпожа Люхан се е сетила кой може да е направил тази беля.

Годините, разделящи Ранд и Мат от Евин, който бе едва на четиринадесет, бяха повече от достатъчно, за да отрежат набързо приказките на хлапака. Но този път и двамата се спогледаха изненадано, след което заговориха в един глас.

— Къде са дошли? В селото ли? — попита Ранд. — Не в горите?

— Наметалото му черно ли е? — добави Мат. — Може ли да се види лицето му?

Евин изгледа нерешително първо единия, после другия, но Мат пристъпи заплашително към него и той заговори бързо.

— Разбира се, че му видях лицето. А наметалото му е зелено. Или може би сиво. Променя се. Сякаш се слива с цвета на всяко нещо, до което застане. Някой път не можеш да го забележиш, дори и да гледаш право в него, ако не се помръдне. А нейното е синьо, като небето, и десет пъти по-разкошно от най-празничната дреха, която съм виждал. И освен това е десет пъти по-красива от всяка жена, която съм виждал. Явно, че е някоя знатна дама, като в приказките.

— Какви ги приказваш? — възкликна Ранд.

— А бе аз щях да ти кажа — промърмори Мат, — но ти ме хвана да ти помагам — Той млъкна за миг, отвори очи и изгледа сърдито Евин. — Пристигнаха снощи — продължи Мат. — И взеха стаи тук, в хана. Видях ги когато дойдоха. А пък конете им, Ранд. Никога не съм виждал толкова високи и стройни коне. Сякаш могат да препускат цяла вечност, без да спират. Струва ми се, че той работи за нея.

— На служба е — намеси се Евин. — В приказките се казва „на служба“…

Мат продължи все едно че Евин не беше се обадил.

— Тъй или иначе, той я слуша. Изпълнява всичко, което тя каже. Само дето няма вид на ратай. Може би е войник. А как само носи меча си, сякаш направо е част от него, като ръка или крак. Пред него охранниците на търговците приличат на палета. А пък нея да видиш само, Ранд! Такава като нея не може и да си представи човек. Сякаш е излязла от някоя приказка на веселчун. Тя е като… като… — Младежът млъкна за миг и изгледа Евин кисело. — …като знатна дама — завърши той описанието си с въздишка.

— Но кои са те? — попита Ранд.

С изключение на търговците, които изкупуваха табак и вълна веднъж годишно, и на амбуланти, в Две реки никога не идваха чужденци — или почти никога. При това повечето търговци и амбуланти идваха по тези места от много време насам, така че всъщност можеше и да не се броят за странници. Просто външни хора. Е, преди пет години в Емордово поле бе пристигнал един истински чужденец, който търсеше убежище заради някаква неприятност, сполетяла го в Бейрлон, но не се задържа дълго.

— Какво ли търсят тук?

— Какво търсят тук ли? — възкликна Мат. — Изобщо не ме интересува какво търсят. Странници, Ранд, при това такива странници, за каквито не си и сънувал. Представяш ли си!

Ранд зяпна, после затвори уста, без да каже нищо. Ездачът с черното наметало така го беше изнервил, че се чувстваше като котка, подгонена от пес. Просто това, че по едно и също време около селото се бяха появили цели трима странници, му се струваше някакво ужасно съвпадение. Трима, ако този с променящото цвета си наметало не ставаше понякога черен.

— Тя се казва Моарейн — поясни Евин. — Чух го от него. Моарейн, така я нарича той. Лейди Моарейн. А той е Лан. Премъдрата може и да не я харесва, но на мен ми допада.

— Защо мислиш, че Нинив не я харесва? — попита Ранд.

— Тази заран тя попита Премъдрата за посоките — отвърна Евин. — И я нарече „дете мое“. — Ранд и Мат подсвирнаха едновременно през зъби, но Евин побърза да им обясни: — Лейди Моарейн не знаеше, че тя е Премъдрата. После, като разбра, й се извини. Наистина. След което я запита за някои билки, както и кой кой е в Емондово поле, при това със същото уважение като всяка друга жена в селото — дори с по-голямо, отколкото някои. Тя непрекъснато разпитва — на каква възраст са хората, откога живеят тука и… ох, не знам какво още. Все едно, Нинив й се сопна. А после, щом лейди Моарейн се отдалечи, Нинив я изгледа така, сякаш… е, погледът й никак не беше дружелюбен. Сигурен съм.

— Е? — каза Ранд. — Всички знаем какъв е нравът на Нинив. Когато Кен Буйе я нарече дете миналата година, тя го халоса с тоягата си по главата, а той е член на Селския съвет, при това е достатъчно стар, за да й бъде дядо. Тя кипва от какво ли не и докато се обърне, ядът й е минал.

— За мен и това е прекалено дълго — промърмори Евин.

— Не ме интересува кого халосва Нинив — изкикоти се Мат. — Стига да не съм аз. Ей, това ще е най-добрият Бел Тин за всички времена. Веселчун, лейди… може ли човек да мечтае за нещо повече? Даже няма нужда от фойерверки.

— Веселчун ли? — възкликна Евин.

— Хайде, Ранд — продължи Мат, без да обръща внимание на хлапака. — Свършихме си работата. Да идем да го видим.

Той се заизкачва по стъпалата, а Евин се затече след него и извика:

— Наистина ли е дошъл веселчун, Мат? Да не излезе като кучетата призраци? Или онази история с жабите?

Ранд се поспря да загаси фенера и побърза след двамата. В общото помещение Роуан. Хърн и Самел Крейв се бяха присъединили към останалите край огъня — беше се събрал целият Селски съвет. В момента говореше Бран ал-Вийр. Обикновено мощен, сега гласът му звучеше толкова стаено, че извън кръга столове се чуваше само глухо мърморене. Кметът подчертаваше всяка своя фраза, като удряше с показалец по дланта на другата си ръка и оглеждаше всеки поред.

Това, че мъжете едва ли не се бяха наблъскали един до друг, беше твърде красноречиво. Каквото и да обсъждаха в момента, то беше предназначено само за Селския съвет, поне засега. Нямаше да останат никак доволни, ако Ранд се опиташе да подслуша. Макар и с голямо нежелание, той се измъкна от стаята. Все пак оставаше веселчунът. А и странниците.

Бела и каруцата ги нямаше отвън. Някой от двамата коняри на хана, Хю или Тад, ги беше прибрал в конюшнята. Мат и Евин стояха и се гледаха сърдито на няколко крачки пред портата на хана.

— Казвам ти го за последно — викна Мат. — Не ти правя никакви номера. Наистина има веселчун. А сега изчезвай. Ранд, би ли казал на тази тъпа кратуна, че не го лъжа, та да ме остави на мира?