— Това пък какво ще рече? — сряза го Бран.

Кен ги изгледа кисело.

— Нямам какво толкова добро да кажа за Нинив ал-Мийра. Знаете го. Първо на първо, тя е прекалено млада за… Както и да е. Женският кръг май се опъва на Селския съвет и не дава дори да говорим за техните работи, въпреки че се месят в нашите, когато им скимне, ще рече почти винаги, или поне…

— Кен — прекъсна го Трам. — Какви ги дрънкаш?

— Не дрънкам, ал-Тор. Попитай само Премъдрата кога ще свърши тази зима и тя веднага ще те подмине. Може би чува, че зимата никога няма да свърши. Може би зимата просто ще продължи, докато Колелото се завърти и този Век свърши. На това какво ще кажеш?

— А може би овцете ще полетят? — отвърна Трам.

Бран вдигна ръце с досада.

— Светлината да ме пази от глупци. Ти, Кен, си член на Селския съвет, а ми ги говориш все едно че си някой от Коплинови. Слушай ме сега добре. Имаме си достатъчно други грижи и без…

— Хайде, Ранд, докато са се разприказвали — прошепна нечий глас. — Давай, докато не са те хванали на работа.

Ранд се озърна и се засмя. Мат Каутон се беше приближил крадешком до каруцата, за да не го забележат Трам, Бран и Кен, и лукаво му намигаше.

— С Дав спипахме един дърт язовец. Много е кисел, че го измъкнахме от дупката му. Сега ще го пуснем в Моравата да видим как момичетата ще се разбягат.

Ранд се усмихна още по-широко. Това, което му предлагаха, не му се струваше толкова смешно, колкото щеше да е преди година две, но Мат сякаш изобщо не порастваше. Погледна крадешком към мъжете и прошепна на приятеля си:

— Обещах да разтоваря сайдера. Ще се видим след това.

Мат извъртя очи към небето.

— Да тътриш бурета! По-скоро бих седнал да играя на камъчета с малката си сестра. Е, мога да ти предложа и някои по-интересни неща от язовец. Онази вече видях… няма да повярваш какво видях!

За миг дъхът на Ранд секна.

— Да не е един конник? — попита той многозначително. — Мъж в черно наметало, на черен кон? И наметалото му не помръдва на вятъра?

Мат преглътна, усмивката му изстина.

— Ама и ти ли си го видял? Аз пък мислех, че съм единственият. Не ми се смей, Ранд, но тоя страшно ме изплаши.

— Хич не ти се смея. И мен ме изплаши. Мога да се закълна, че ме мразеше и че искаше да ме убие.

Ранд потръпна. До този ден никога не му беше хрумвало, че някой би искал да го убие, ама наистина да иска да го убие. Такова нещо изобщо не се случваше в Две реки. Да се посбият с юмруци, да, или пък да се сборичкат, но никога не беше се случвало убийство.

— Не знам за омразата, Ранд, но беше доста страшен. Нищо не направи, само си седеше на коня и ме гледаше, аз бях край селото, но през целия си живот не съм се плашил толкова. Е, погледнах настрана, само за миг — не беше никак лесно, трябва да ти кажа — и когато пак погледнах към него, беше изчезнал. Кръв и пепел! Три дни минаха и все не преставам да мисля за него. Непрекъснато се озъртам през рамо. — Мат понечи да се засмее, но гласът му прозвуча като грак. — Странно до какво може да те доведе едно изплашване. Започваш да си въобразяваш какво ли не. Всъщност си помислих — само за минутка, нали разбираш, че може да е Тъмния. — Той отново се опита да се засмее, но този път от гърлото му не излезе и звук.

Ранд пое дълбоко дъх и по-скоро за да си го припомни, отколкото по някаква друга причина, издекламира наизуст.

— Тъмния и всички Отстъпници са вързани в Шайол Гул, отвъд Погибелта, вързани са от Създателя по време на самото Сътворение, и са вързани там до края на времето. Ръката на Създателя закриля света, а Светлината огрява всички нас. — Отново вдиша дълбоко и продължи. — Освен това, ако Пастира на нощта се е освободил, какво ще прави тук в Две реки? Да гледа някакви селски момчета?

— Не знам. Но със сигурност знам, че беше… зъл. Не ми се смей. Мога да се закълна в това. Да не би пък да е бил Дракона?

— Говориш също като Кен — промърмори Ранд.

— Майка ми винаги казва, че Отстъпниците ще дойдат да ме вземат, ако не се държа прилично. Ако изобщо съм виждал някой, който да прилича на Ишамаел или на Агинор, това е онзи.

— Всички майки плашат децата си с Отстъпниците — отвърна сухо Ранд. — Защо не стигнеш и до Сенчестия, щом си я подкарал така?

Мат го изгледа сърдито.

— Никога не съм се плашил толкова и не ме е срам да си го призная.

— Аз също. Баща ми смята, че ми се е привидяло.

Мат кимна отчаяно и се облегна на колелото на каруцата.

— И моят. Казах на Дав, а също и на Елам Доутри. Оттогава те дебнат като ястреби, но така и не са видели нищо. Сега Елам си мисли, че се опитвам да ги преметна. Дав смята, че може да е някой от Таренов сал — крадец на овце или кокошкар. Кокошкар! — Той замълча обидено.

— Може наистина да е някой крадец на овце — рече Ранд. Опита се да си го представи, но беше все едно да поставиш вълк на мястото на котарак пред миша дупка.

— Каквото и да е, никак не ми хареса как ме гледаше. А май че и на теб, ако мога да съдя по това как подскочи. Трябва все пак да кажем на някой.

— Вече сме го направили, Мат, и двамата, и не ни повярваха. Можеш ли да си представиш как ще убедиш майстор ал-Вийр за съществуването на този човек, без да го е видял сам? Веднага ще ни отпрати при Нинив да види дали не сме се поболели.

— Но сега сме двама. Никой не би повярвал, че и двамата сме си го измислили.

Ранд енергично се зачеса по темето и се зачуди какво да каже. Мат се беше превърнал в нарицателно име в Емондово поле. Малцина в селото бяха пожалени от пакостите му. Името му веднага се появяваше на устата им всеки път, когато нечия тел се скъсаше и прането се изсипеше в калта, или когато отвързаното седло изхвърляше някой селянин на пътя. Дори не беше нужно Мат да се върти наоколо. Поддръжката на Мат беше нещо по-лошо, отколкото липсата на каквато и да е подкрепа.

След минута размисъл Ранд каза:

— Баща ти ще си помисли, че ти си ме въвлякъл в тази работа, а пък моят…

Той надзърна над каруцата към разговарящите мъже и погледът му срещна очите на баща му. Кметът продължаваше да поучава Кен, който го слушаше нацупен.

— Добро утро, Матрим — поздрави ведро Трам и сложи ръка върху една от бъчвите. — Виждам, че си дошъл да помогнеш на Ранд да разтовари сайдера. Добър момък си ти.

Още щом чу първата дума, Мат заотстъпва.

— Добро утро и на вас, господин ал-Тор. И на вас, господин ал Вийр Господин Буйе, добро утро. Дано Светлината да ви освети. Татко ми ме прати да…

— Не се съмнявам, Мат — прекъсна го Трам. — И не се съмнявам също така, че като оправен момък си се справил вече със задачата. Е, колкото по-скоро двамата с Ранд пренесете сайдера в мазето на ал-Вийр, толкова по-скоро ще можете да видите веселчуна.

— Веселчун! — възкликна Мат.

— Кога ще пристигне? — попита Ранд.

През целия си живот беше виждал само двама веселчуни, а за единия беше толкова малък, че го гледа седнал на раменете на Трам. Да дойде истински веселчун на самия Бел Тин, с арфата си, с флейтата и разказите си, и всичко останало… Емондово поле щеше да говори за това поне десет години след Празника, дори и да нямаше фойерверки.

— Глупости — изръмжа Кен.

Трам се облегна на ритлата на каруцата.

— Да, веселчун, и при това вече е тук. Според господин ал-Вийр в момента е в хана.

— Че дойде посред нощ, дума да няма. — Ханджията недоволно поклати глава. — Тропа на портата, докато не разбуди цялото ми семейство. Да не беше празникът, щях да му кажа сам да си разпрегне коня и да спи в конюшнята с него, какво като е веселчун. Представяте ли си, да ми дойде посред нощ!

Ранд зяпна учуден. Никой не пътуваше нощем, не и в такова време, камо ли пък сам. Покривчията отново изръмжа нещо под носа си, но толкова тихо, че Ранд едва успя да долови една-две думи. „Луд човек“ и „ненормално“.

— Нали не е облечен в черен плащ? — изведнъж се обади Мат.

Коремът на Бран се разтресе от смях.