Настъпи мъртва тишина. Хората от Две реки умееха да се противопоставят, когато ги нападнат, но насилието никак не им беше присъщо. Кен Буйе, Били Конгар и Коплинови останаха отпред сами. Били също се заоглежда, сякаш и на него му се искаше да се разкара.

Хари се поколеба при липсата на поддръжка, но бързо се окопити.

— Махай се! — извика той отново. Дарл го подкрепи, а също и Били, макар и по-слабо. Хари хвърли ядосан поглед към останалите. Повечето мъже в тълпата отбягваха да то погледнат в очите.

Внезапно от сенките се появиха Бран ал-Вийр и Харал Люхан и застанаха между Айез Седай и мъжете. В едната си ръка кметът държеше дървения чук, с който набиваше чепове в буретата.

— Да не би някой от вас да смята да подпали хана ми? — попита той тихо.

Двамата Коплинови отстъпиха крачка назад, а Кен Буйе се дръпна от тях. Били Конгар се покри сред тълпата.

— Не-не — отвърна бързо Дарл. — Не сме казвали такова нещо, Бран… ааа, кмете.

Бран кимна.

— Тогава да не би да чух, че заплашвате да посегнете на гостите ми в хана?

— Тя е Айез Седай — почна разгневеният Хари, но думите му секнаха, когато Харал Люхан се размърда.

Ковачът само разкърши рамене и протегна яките си ръце над главата, стисна мощните си юмруци така, че кокалчетата на пръстите му изпукаха, но Хари го изгледа така, сякаш онзи беше размахал юмрука си под носа му. Ковачът скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Прощавай, Хари. Не исках да те прекъсвам. Можеш да продължиш. Та какво казваше?

Но Хари, чиито рамене се свиха, сякаш искаше да потъне в земята, изглежда, нямаше какво повече да добави.

— Изненадан съм от вас — изръмжа Бран. — Пает ал-Каар, твоето момче снощи си счупи крака, но днес го видях, че ходи — благодарение на нея. Евард Кандвин, ти лежеше по корем с разсечен гръб, като риба за кормене, докато тя не положи ръцете си върху раната ти. Сега всичко това сякаш се е случило преди цял месец, и ако не се лъжа, белегът ти едва си личи. А ти, Кен? — Покривчията понечи да се скрие в тълпата, но се спря неловко, прикован от погледа на Бран. — Бих се изненадал да видя който и да е от Селския съвет тук, но теб най-много от всички останали. Ръката ти така и щеше да си виси безполезна, цялата в рани и отоци, ако не беше тя. Като нямаш капчица благодарност, срам поне нямаш ли?

Кен неволно вдигна дясната си ръка, след което погледна ядосано настрани.

— Не мога да отрека какво направи тя за нас — промърмори той и в гласа му наистина се долавяше срам. — Че ми помогна, помогна ми, както и на мнозина други — продължи той умолително. — Но тя е Айез Седай, Бран. Ако тролоците не са дошли заради нея, защо все пак дойдоха? Не искаме да си имаме работа с Айез Седай тук, в Две реки. Нека да си държат наприятностите по-далече от нас.

Неколцина мъже, скупчили се на безопасно разстояние, извикаха:

— Не искаме неприятностите, дето ги носят Айез Седай! Изгонете я! Махнете я оттук! Защо дойдоха ония, ако не заради нея?

Лицето на Бран се сбърчи, но преди да успее да отвори уста, Моарейн изведнъж замахна с резбованата с лозови листи тояжка над главата си и я завъртя с две ръце. Ранд ахна и изумлението му се сля с това на останалите селяни, защото от двата края на тоягата лумна съскащ пламък и се закова във въздуха въпреки въртенето на пръчката. Дори Бран и Харал отстъпиха уплашено. Моарайн протегна ръце напред и тоягата застана успоредно на земята, но бледият пламък продължи да излиза от нея, по-ярък от факлите. Мъжете боязливо отстъпиха назад и вдигнаха ръце да се защитят от ослепителния блясък.

— Нима това остана от кръвта на Аемон? — Гласът на Айез Седай беше тих, но въпреки това надмогна всички звуци наоколо. — Дребни хорица, скимтящи за правото си да се крият в дупките си като зайци? Забравили сте кои сте вие, забравили сте какви сте били, но все се надявах, че някаква нищожна частица е останала, че все е останало нещо в кръвта и в костите. Някаква трошица, която да ви превърне в стомана за дългата нощ, която иде.

Никой не проговори.

— Да сме забравили кои сме? — попита най-сетне Бран. — Та ние сме такива, каквито винаги сме били. Честни стопани, овчари и занаятчии. Народът на Две реки.

— На юг — рече Моарейн. — На юг тече река, която вие наричате Бялата река. Но далеч на изток хората все още я наричат с вярното й име. Манедерендрелле. На Древния език това ще рече „Води от Планината-отечество“. Буйни води, които някога са текли през земя на храброст и хубост. Преди две хиляди години Манедерендрелле е текла покрай планински град, толкова великолепен, че пред него каменоделците на Огиер зяпвали от удивление. С ферми и села била осеяна тази земя, и това, което днес наричате Западния лес също, а и отвъд него. И целият този народ наричал себе си народът на Планината-отечество, народът на Манедерен.

— Кралят им се казвал Аемон ал Каар ал Торин — продължи тя, — Аемон, син на Каар, син на Торин, а Елдрийн ай Еллан ай Карлан била неговата кралица. Аемон, мъж толкова неустрашим, че най-голямата похвала за храброст, която всеки можел да изрече, дори враговете му, била, че човек има сърце като на Аемон. Елдрийн била толкова красива, че казвали, че цветята разцъфтявали само за да я накарат да се усмихне. Храброст, хубост, мъдрост и любов, които дори смъртта не можела да покори. Плачете, ако имате сърце, за тяхната загуба, за това, че дори споменът за тях е изгубен. Плачете, че е изгубена тяхната кръв.

Тя замлъкна, но никой не проговори. Както и всички останали, Ранд беше погълнат от магията на жената. Тя отново заговори:

— Почти два века Тролокските войни опустошавали света нашир и длъж и където и да избухвали сражения, знамето на Червения орел на Манедерен било сред първите редици на ратниците. Мъжете на Манедерен били като трън за нозете на Тъмния и като остър шип за ръцете му. Пейте за Манедерен, която нивга не ще коленичи пред Сянката. Пейте за Манедерен, меча, който нивга няма да се скърши.

— Те били далече, мъжете на Манедерен, далече в полето Бекаар, наречено Полето на кръвта, когато ги стигнала вестта, че тролокската армия е тръгнала срещу отечеството им. Твърде далече били, за да могат да сторят нещо друго, освен да стоят и да чакат вестта за гибелта на земята си, защото силите на Тъмния означавали краят им. Означавали да загине мощният дъб, като бъдат пресечени коренищата му. Но те били мъже на Планината-отечество.

— И те не се поколебали. Не помислили за разстоянието, което ги деляло. Тръгнали веднага, от полето на своята победа, все още покрити с прах, пот и кръв. Ден и нощ вървели в поход, защото били видели ужаса, който оставяла тролокската армия след себе си, и нито един ратник не могъл да заспи при мисълта за това, което можели да сторят на Манедерен. Придвижвали се така, сякаш нозе те им били крилати, по-далече и по-бързо, отколкото приятелите им могли да се надяват и враговете им могли да се страхуват. Всеки ден от този техен поход може да се възпее в песни. Когато армиите на Тъмния се изсипали в земите на Манедерен, мъжете на Планината-отечество застанали пред тях, а зад гърба им течала Тарендрелле.

Чак сега неколцина от селяните нададоха плахи възгласи, но Моарейн продължи, сякаш не беше ги чула.

— Ордата, която се възправила срещу мъжете на Манедерен, можела да съкруши и най-смелото сърце. Небето почерняло от гарвани. Земята почерняла от тролоци. Тролоци и техните човешки съюзници. Тролоци и Мраколюбци, десет по десет хиляди, и Властелини на ужаса начело на всички тях. Нощем огньовете им били повече от звездите в небето, а зората разкривала веещото се над главите им знаме на Баал-замон. Баал-замон, Сърцето на мрака. Едно от древните имена на Бащата на лъжите. Тъмния не ще да е бил освободен от затвора си в Шайол Гул, защото в противен случай всички сили на човечеството, струпани на едно място, нямало да могат да му устоят, но тук била струпана неговата сила, толкова зло, че затъмнящото светлината знаме всявало мраз в душите на хората, възправили се срещу него.