— Наистина чудо — каза Моарейн. — И пролетта отново се върна.

— Чудо — повтори Агелмар и поклати глава. — Но… Моарейн Седай, хората ми разправят какво ли не за онова, което се случи в Клисурата. Че самата Светлина се въплътила и се сражавала на наша страна. Че самият Създател слязъл в Клисурата, за да нанесе удар върху Сянката. Но аз видях само един човек, Моарейн Седай. Най-обикновен мъж, и това, което направи той, е просто невъзможно, не може да бъде.

— Колелото тъче, както самото то пожелае, повелителю на Фал Дара.

— Както кажете, Моарейн Седай.

— А Падан Фейн? Пазят ли го добре? Трябва да поговоря с него, след като си отдъхна.

— Пазят го така, както наредихте, Айез Седай, и ту хленчи на пазачите си, ту се опитва да ги командва, но… Мир, Моарейн Седай, а с вас какво се случи в Погибелта? Намерихте ли Зеления човек? Виждам неговата ръка в зеленината, която избуя преди малко.

— Намерихме го — отвърна тя притеснено. — Зеления човек загина, лорд Агелмар, и Окото на света вече го няма. Няма вече да ви навестяват търсещи слава младежи.

Повелителят на Фал Дара се навъси и поклати глава.

— Загинал? Зеления човек? Но той не може да… Значи са ви победили? Но тези цветя, зеленината?

— Победихме, лорд Агелмар. Победихме и това, че земята се освободи от зимата, е доказателство, но много се опасявам, че последната битка все още предстои. — Ранд се размърда, но Айез Седай го изгледа осъдително и той се укроти. — Погибелта все още си стои на мястото и ковачниците на Такандар още коват под Шайол Гул. Все още има твърде много Получовеци и безчет тролоци. Не си въобразявайте, че е отпаднала необходимостта да бъдете бдителни по Граничните земи.

— Не съм си и помислял, Айез Седай — отвърна той настръхнал.

Моарейн даде знак на Лоиал да постави златната ракла пред нозете й и след като той го стори, я отвори и извади рога.

— Рогът на Валийр — обяви тя и Агелмар зяпна. Ранд си помисли, че е готов да падне на колене.

— С това, Моарейн Седай, вече няма значение колко Получовеци и тролоци са останали. След като древните герои бъдат вдигнати от гробовете им, ще тръгнем в поход към Изпепелените земи и ще сринем Шайол Гул.

— НЕ! — Агелмар зяпна от изненада, но Моарейн продължи спокойно. — Не ти го показах, за да ти се подиграя, а за да знаеш, че каквито и битки да ни предстоят, нашата мощ няма да отстъпва на тази на Сянката. Мястото му не е тук. Рогът трябва да бъде отнесен в Иллиан. Тъкмо там, ако ни застрашат нови битки, той трябва да вдигне на крак силите на Светлината. Ще те помоля да осигуриш ескорт от най-добрите си воини, за да стигне до Иллиан в безопасност. Все още има Мраколюбци, както и Получовеци и тролоци, и тези, които се вдигнат под зова на Рога, ще последват онзи, в чиито ръце е той. Трябва да стигне до Иллиан.

— Ще направя така, както казвате, Айез Седай. — Но когато раклата се затвори, повелителят на Фал Дара имаше вид на човек, комуто е отказано за сетен път да види Светлината.

Седем дни по-късно камбаните из Фал Дара продължаваха да кънтят. Хората се бяха завърнали от Фал Моран и тържествата продължаваха денонощно, възгласите и песните се смесваха със звъна на камбаните.

Ранд беше на една дълга тераса, която гледаше към личните градини на Агелмар, зелени и обрасли с цветя — но той самият не гледаше към тях. Пролетта в Шиенар беше по-прохладна, отколкото беше свикнал, но въпреки това по голите му гърди и рамене блестяха капчици пот, докато размахваше меча със знака на чаплата, всеки следващ замах — по-съвършен от предишния и все пак някак далечен, докато се носеше сред покрова на празнотата. И дори и тук и сега се чудеше колко ли по-голям щеше да бъде възторгът из града, ако бяха научили за знамето, което Моарейн държеше скрито.

— Добре, овчарю. — Облегнат на перилата, със скръстени на гърдите ръце, Стражникът го наблюдаваше с критичен поглед. — Добре се справяш, но не напирай толкова. Не можеш да станеш майстор на меча само за няколко седмици.

Празнотата изчезна като спукан мехур.

— Не държа толкова да бъда майстор на меча.

— Този меч е предназначен за майстори, овчарю.

— Държа само баща ми да се гордее с мен. — Ръцете му стиснаха покритата с кожа дръжка. „Искам само Трам да си остане мой баща.“ Той плъзна меча в ножницата. — Все едно, не разполагам с няколко седмици.

— Значи не си променил намерението си?

— А ти би ли го променил? — Лицето на Лан си остана невъзмутимо. — Нали не би се опитал да ме спреш? Нито Моарейн Седай?

— Можеш да постъпиш така, както сам пожелаеш, овчарю, или както Шарката те заплете. — Стражникът се изправи. — Сега те оставям.

Ранд се извърна да погледне оттеглящия се Лан и видя на входа Егвийн.

— За какво намерение става дума, Ранд?

Той изведнъж усети хлад и грабна сетрето и наметалото си.

— Заминавам, Егвийн.

— Къде?

— Някъде. Още не знам. — Не искаше да среща очите й, но не можа да се въздържи и я погледна. Беше накичила падащата по раменете й коса с червени рози. Беше увила плътно около тялото новата си пелерина, тъмносиня и избродирана по ръба с тънка ивица бели цветя. Цветята не бяха по-бледи от бузите й; очите й бяха големи и тъмни. — Надалеч.

— Сигурна съм, че Моарейн Седай няма да ти разреши да си тръгнеш току-така. След… след онова, което направи, заслужаваш някаква награда.

— Моарейн изобщо не се интересува от мен, жив ли съм, или не. Направих, каквото тя поиска от мен, и с това се свърши. Дори не ми говори, когато отида при нея. Не че толкова съм се опитвал да се приближа до нея, но тя просто ме избягва. Изобщо не я интересува дали ще си замина, а и на мен ми е все едно дали се интересува, или не.

— Моарейн все още не се е възстановила, достатъчно, Ранд. — Егвийн се поколеба. — Аз трябва да замина в Тар Валон за обучението си. Нинив също идва с мен. Мат също се нуждае от Лечителството, за да се освободи от онова, което го свързва с камата, а и Перин иска да види Тар Валон преди да замине… някъде си. Ти също би могъл да дойдеш с нас.

— И да изчакам, докато още някоя Айез Седай освен Моарейн не разбере какво представлявам и да ме опитомят, така ли? — Гласът му беше рязък, почти сърдит. — Това ли искаш?

— Не.

Разбираше, че никога няма да успее да й каже колко благодарен й е, че не се поколеба преди да му го каже.

— Ранд, няма от какво да се боиш… — продължи тя. Бяха сами, но въпреки това тя се огледа и продължи по-тихо. — Моарейн Седай казва, че не бива да докосваш Верния извор. Ако не докосваш сайдин, ако не се опитваш отново да владееш Единствената сила, ще останеш невредим.

— О, изобщо не мисля повече да го докосвам. Дори и да се наложи да отрежа ръката си. — „Ами ако не мога да се спра? Та аз изобщо не се опитвах да я овладявам, дори при Окото. Ако не мога да се спра?“

— За дома ли заминаваш, Ранд? Баща ти сигурно ще умре от радост, като те види. Дори бащата на Мат сигурно умира от желание да го види. Аз смятам да се завърна в Емондово поле догодина. Поне за малко.

Той погали с длан дръжката на меча и усети релефния знак на чаплата. „Баща ми. У дома. О, Светлина, колко бих искал…“

— Не. — „Някъде, където няма да нараня хора, ако не успея да се спра. Някъде, където ще съм сам.“ Изведнъж му стана студено, сякаш на терасата бе завалял сняг. — Надалеч, но не за дома. „Егвийн, Егвийн, защо трябваше да ставаш една от онези…?“ Той я прегърна и прошепна в косата й: — Никога вече у дома.

В личната градина на Агелмар под една беседка, отрупана с бял черешов цвят, Моарейн се помръдна на дивана си. Късчетата от счупения печат лежаха в скута й. Тя разсеяно си играеше с малката гема, която понякога носеше в косата си. Бледосинкавият блясък на камъка потъмня и на устните й се изписа лека усмивка. Сам по себе си камъкът не притежаваше никаква сила, но едно от първите неща, на които се беше научила още като момиче в кралския палат на Кайриен, бе да се вслушва с помощта на камъка в думите на хората, докато те си мислят, че са твърде далече, за да бъдат подслушани.