На следващото било историята се повтори. С една разлика обаче. Внезапно от групата дървета малко на запад от тях изскочи лисица и се затича бясно. От клоните след нея се изсипа ято гарвани плясъкът на крилете им почти заглушаваше отчаяния писък на лисицата. Черният вихър закръжи и се спусна над зверчето. Лисицата се понесе назад към горичката, а гарваните пляскаха с криле около и над нея и пърхащата им черна маса се сгъстяваше, докато не я покри напълно. После внезапно, също както се бяха спуснали, гарваните се издигнаха, закръжиха и се скриха зад следващото възвишение на юг. На мястото на лисицата остана жалка купчина разкъсана червеникавокафява козина.

Перин преглътна с мъка. „О, Светлина! Могат да направят същото и с нас…“

— Хайде! — изръмжа Илиас и се изправи със скок. Махна към Егвийн да ги последва и без да чака, се затича към дърветата. — Хайде по-живо, да ви изгори дано! — извика им той през рамо. — По-живо!

Егвийн препусна с Бела по склона. Когато мина покрай останките от лисицата, лицето й пребледня.

Илиас стигна края на горичката и им замахна да побързат. Перин се опита да се затича още по бързо и се препъна. Размаха ръце и едва се задържа да не забие нос в земята. „Кръв и пепел! Бягам с всички сили!“

От гората изпърха самотен гарван, зави над тях, изграчи и полетя на юг. После внезапно увисна във въздуха и се строполи на земята. Перин зяпна — и след това видя прашката, увиснала в ръката на Егвийн. Тя му се ухили смутено.

— Недей да стоиш като пън! — извика Илиас.

Перин се засили към дърветата, отскачайки встрани, за да не го стъпчат Бела и Егвийн.

Далеч на запад, почти извън полезрението им, високо във въздуха се издигаше някаква тъмна мъгла. Перин усети, че вълците са тръгнали в тази посока. Тъмната мъгла се завихри на север, сякаш преследваше вълците, после се завъртя и се насочи на юг.

— Мислиш ли, че са ни забелязали? — попита Егвийн. — Вече почти бяхме стигнали дърветата! Не биха могли да ни видят от такова разстояние, нали? Могат ли? От толкова далече?

— Ние нали ги видяхме — отвърна сухо Илиас. Перин помръдна неловко, а Егвийн изхлипа уплашено. — Ако ни бяха видели — изръмжа Илиас, — щяха да се спуснат върху нас, както върху онази лисица. Мисли, ако искаш да оцелееш. Страхът ще те убие, ако не можеш да го контролираш. Хайде!

Илиас ги поведе на запад. Дъхът на Перин секна — така май следваха гарваните. Но Илиас дърпаше неуморно напред и не им оставаше нищо друго, освен да го следват. В края на краищата Илиас знаеше някакво безопасно място. Някъде. Нали така им бе казал.

Изтичаха до следващия хълм, изчакаха, докато гарваните се махнат, и отново продължиха. Пак изчакаха и отново побягнаха. Гърдите на Перин се надигаха и свиваха тежко и той гълташе въздух всеки път, когато му оставаха няколко минути на билото на поредния хълм, оставяйки Илиас да оглежда сам. При всяко спиране Бела стоеше свела глава, с потръпващи ноздри. Страхът ги обливаше и Перин не можеше да прецени дали го контролира, или не. Искаше му се само вълците да им съобщят има ли нещо зад тях, и ако има, какво е то.

Пред тях имаше безброй гарвани. Вляво и вдясно черните ята се издигаха и поемаха на юг. На няколко пъти тримата успяваха да се скрият в поредната горичка само няколко мига преди гарваните да се издигнат.

По пътя видя не едно доказателство за това какво правят. Зяпна ужасен останките на разкъсан заек. Главата бе с изкълвани очи, краката и вътрешностите бяха пръснати около нея. Видя и птици, накълцани на безформени пернати купчини. И още две лисици.

Спомни си какво беше казал Лан. Че всички твари на Тъмния изпитват удоволствие от убийството. Че силата на Тъмния е смъртта. И ако гарваните ги намереха? Безжалостни очи, блеснали като черни мъниста. Кълвящи човки, напиращи към лицата им. Човки, остри като игли, от които капе кръв. Стотици. В главата му изникна отвратителен образ. Куп гарвани, висок колкото цял хълм, кипнал като ято мухи, блъскащи се над няколко окървавени трупа.

Изведнъж образът се смени с други, всеки от които проблясваше ясно само за миг, а после избледняваше, заменен от следващ. Вълците се бяха натъкнали на гарвани на север. Грачещите птици се спускаха, отлитаха и отново налитаха. С всеки нов налет от клюновете им капеше кръв. Озъбени, вълците се кривяха и скачаха нагоре, извпваха се във въздуха, разтворили челюсти. Отново и отново Перин усещаше вкуса на разкъсана перушина, зловонния вкус на пърхащи гарвани, скършени живи, усещаше болката от кълвящите клюнове по цялото си тяло. Внезапно гарваните се пръснаха и се завихриха нагоре, грачейки яростно. Вълците не можеха да загинат толкова лесно като лисиците, а при това имаха задача. Вятър облиза раната на левия си преден крак. Нещо не беше наред с очите на Скокливец. Без да обръща внимание на собствените си рани, Пъструша ги накара да се скупчат около нея и трите звяра се понесоха в посоката, в която бяха изчезнали гарваните. Кръв бе оцапала козината им. „Идем. Пред нас опасност.“

Жълтите очи на Илиас не изразяваха нищо, но Перин разбра. „Чака ме. Чака да призная, че усещам вълците.“

— Гарвани — изпъшка неохотно Перин. — Зад нас.

— Той беше прав — въздъхна Егвийн. — Можеш да говориш с тях.

Перин чувстваше краката си като железни буци, но по-лошо бе да знае, че Егвийн го гледа. Очите й издаваха, че тя вече знае в що за същество се е превърнал той. „Какво е станало с теб? Омърсен, Светлината да ме ослепи дано! Прокълнат!“

Илиас не спираше, нито забавяше. Подканяше ги и ги теглеше напред, и ги държеше толкова близо до гарваните, трупащи се на юг, че според Перин беше достатъчно само една птица да погледне назад.

— По-живо, да ви изгори дано! Да не мислите, че ще се справите по-добре от лисиците, които изкълваха, ако ни хванат? Още малко! Само още малко! Да ви изгори дано, защо си мислех, че вие, селските младежи, сте по-издръжливи? Че работите по цял ден и танцувате по цяла нощ. Май само спите по цял ден и после по цяла нощ. Хайде, размърдайте проклетите си крака!

Започнаха да се спускат от билата на хълмовете веднага щом последният гарван изчезваше зад следващото. След това — още щом последните криле изпърхваха почти над самия хълм. „Само ако една птица се огледа назад…“

„Ще загинем — помисли си Перин, докато се препъваше и тичаше. — Разкъсани като лисиците.“ Опипа секирата си, после посегна към прашката. Тя щеше да свърши повече работа. Недостатъчно обаче. Не и срещу сто гарвана. Сто връхлитащи цели. Сто тракащи човки.

— Твой ред е да яздиш, Перин — каза уморено Егвийн.

— След малко — изпъшка той. — Все още мога да издържа няколко мили. — Тя кимна и остана на седлото. „Тя наистина е уморена. Да й го кажа ли? Или да я оставя все още да се надява, че има шанс да се спасим? Още един час надежда, макар и да е обречена, или един час отчаяние?“

Илиас отново го изгледа, без да каже нищо. Сигурно знаеше, но не искаше да го каже. Перин отново извърна очи към Егвийн и примигна, за да спре горещите сълзи. Напипа секирата си и си помисли дали ще му стигне кураж. В последните минути, когато гарваните се спуснеха върху тях, дали щеше да има куража да й спести смъртта, сполетяла онази лисица? „Светлината дано ми даде сила!“

Изведнъж гарваните пред тях като че ли изчезнаха. Перин все още различаваше тъмните им рояци далече на изток и на запад, но пред тях… нищо. „Къде ли се скриха?“

Внезапно странен хлад обля тялото му, студена и ясна тръпка, сякаш беше скочил във водите на Виноструй посред най-лютата зима. Този студ го прониза, премина като вълна през него и сякаш отнесе част от умората, малко от болката в краката му и паренето в гърдите му. Усещаше се зад… нещо. Не можеше да каже какво, но се чувстваше по-различно. Олюля се, спря и се огледа изплашен.

Илиас го погледна, погледна и двамата и в очите му пробяга весела светлинка. Виж, той знаеше какво става, Перин беше сигурен в това. Но само ги гледаше.

Егвийн дръпна юздите на Бела и се огледа колебливо, отчасти изненадана, отчасти изплашена.