– Разбирам – кимна Шон. – Наистина звучи шантаво.

– И още как – въздъхна момчето.

– Баща ти беше професионален военен, така ли? – попита Мишел.

– Служил е много дълго, преди да се уволни – каза Тайлър. – Но в един момент му изпратиха нова призовка. Беше ходил два пъти в Афганистан. Когато се уволни, очаквах да си остане у дома, но не се получи. Дотогава не знаех, че резервистите също ги изпращат на война.

Шон извади тефтерче и започна да си записва нещо. Мишел го погледна с признателност.

– На колко години беше баща ти? – попита Шон.

– На четирийсет и пет.

– Завръщането в армията е доста трудно на тази възраст.

– Вероятно е така. Но не и за баща ми. Той поддържа страхотна физическа форма – бяга, вдига тежести. Освен това отлично владее карате. Има три черни пояса. Понякога плуваше с мен. Дълго време издържаше на темпото ми. Малко са мъжете на тази възраст, които могат да го направят. А на всичкото отгоре редовно участваше в триатлони.

– Аз се съмнявам, че ще издържа и една дължина на басейна – призна с мрачна физиономия Шон. – От думите ти разбирам, че баща ти наистина е бил железен.

– И все още е! – каза Тайлър, но долната му устна потрепна издайнически.

– С какво се занимаваше, преди да го върнат в армията? – бързо смени темата Шон.

– Ами… работеше като търговски представител във фирма ДТИ в Рестън. Съвсем обикновена работа.

– Какъв чин имаше в армията?

– Сержант е.

– Сигурен ли си?

Тайлър отвори раницата си и измъкна някакъв плик.

– Записал съм си някои неща. Номерът на частта му, датата на призовката...

– Много умно от твоя страна – усмихна се Мишел, докато поемаше листа. – Бих желала и другите ни клиенти да са толкова съобразителни.

– Е, ще поемете ли това разследване? – попита Тайлър. – Не знам какви са ви тарифите, но мога да ви платя. Имам банкова сметка на мое име, открита от баща ми. Освен това всяко лято работя като спасител. Спестил съм близо хиляда долара.

– Това е чудесно, Тайлър – промълви Мишел. – Но тези подробности ще ги обсъдим по-късно.

– Значи искаш да научиш повече за смъртта на баща си, нали така? – попита Шон.

– Ами да.

– Работата е там, че армията може да ти предостави всичко това, Тайлър. Ти нямаш нужда от нас, а аз не искам да ти вземам парите за информация, която можеш да получиш безплатно.

Момчето разтърка очите си, но не каза нищо.

Шон отпи глътка кафе и зачака, решил да не нарушава мълчанието. Погледна многозначително към Мишел и леко ѝ кимна.

– Има ли и нещо друго? – попита тя и докосна ръката на Тайлър. – Нещо, което те тревожи?

Тайлър понечи да отговори, но после сви рамене и погледна часовника си.

– Трябва да тръгвам – обяви той. – Не мога да закъснявам за автобуса, който ни отвежда до басейна.

– Какво тренираш?

– Петдесет метра свободен стил и двеста щафета. Не съм нищо особено. Искам да кажа, че в отбора има момчета, които са много по-добри от мен. – Замълча за момент и попита: – Ти плуваш ли?

– Предпочитам да съм малко над водата и да съм суха – отвърна тя.

– Ясно – промърмори Тайлър, поколеба се за миг, после вдигна поглед и попита: – И тъй, ще работите ли за мен?

Шон понечи да отвърне нещо, но Мишел го изпревари.

– Ще направим някои проучвания, ще те запознаем с тях, а след това ще решим – каза забързано тя. – Окей?

– Окей – отвърна момчето, но в гласа му се долови разочарование.

После стана и се повлече към вратата, преметнал раницата през рамо.

– Нещо не е наред – промърмори Шон.

– Радвам се, че най-сетне го разбра – отвърна тя.

– Снощи това момче беше превъртяло и тичаше като лудо под дъжда с пистолет в ръка. А днес вече отива на училище и говори с нас за смъртта на баща си като за някакво бизнес начинание. Къде изчезнаха емоциите? Къде са сълзите?

– Момчетата не плачат толкова лесно, колкото момичетата – отбеляза Мишел.

– Но не и момичетата като теб.

– Аз имам четирима братя, по-големи от мен. Никога не са ме приемали като момиче… – Тя замълча за момент и погледна към вратата, зад която беше изчезнал Тайлър. – Все пак разбирам какво искаш да кажеш.

– Какви проучвания имаш предвид? – попита той.

– Имаш ли някакви връзки в Пентагона?

– Познавам един-двама души.

Мишел взе плика, оставен от Тайлър.

– Нека погледнем тези бележки, а след това ще решим какво да правим.

– А ако се окаже, че само ще потвърдим това, което е научил от военните?

– Спираме дотам. Но според мен няма да стане така.

– Защо?

– Момчето крие нещо, Шон. Нещо, което го плаши.

– Войната постоянно взема жертви, Мишел. А близките на загиналите трябва да бъдат уведомявани. Това е стандартна процедура.

– Така е, но имам чувството, че в този случай има нещо, което излиза извън стандартите.

– Какво нещо?

– Ти говореше за баща му в минало време, но Тайлър непрекъснато отговаряше в сегашно. Сякаш човекът все още е жив.

– Самозалъгване?

– Не ми прилича на такова.

– Добре – каза Шон. – Ще направим каквото можем. Но не забравяй, че имаме сделка за Нова Зеландия.

– Спокойно. Тази сутрин ти поръчах онлайн бански "Спидо".

На другата сутрин Шон остави слушалката и закова поглед в бюрото си. Беше сам в спартански обзаведения офис на "Кинг и Максуел – частни детективи". Бюрото на Мишел беше насреща му, но докато неговото беше идеално подредено, нейното изглеждаше така, сякаш някой е изсипал боклука си отгоре, а след това го е разбъркал.

– Винаги съм се чудил как изобщо намира това, което ѝ трябва – промърмори под носа си той.

– Някой пак вдига кръвното заради едно разхвърляно бюро.

На прага се беше изправила Мишел с вестник под мишница и две чаши кафе в ръце.

– Толкова ли ми личи? – невинно попита той.

– Май скоро ще започнем да си довършваме изреченията – отбеляза тя. – А дори не сме женени.

– В някои отношения сме повече от женени – промърмори той.

Мишел му подаде едното кафе, хвърли вестника на бюрото си и седна срещу него.

– Свърза ли се с твоите хора в Пентагона?

– Току-що говорих с един от тях.

– И?

Той се облегна назад и се загледа в компютъра си.

– Оказа се, че нещата не са толкова прости, колкото съм си представял.

Мишел отпи глътка кафе и потръпна. Прогнозата на метеоролозите беше за студен дъжд и дори за сняг. А небето изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да я сбъдва.

– В какъв смисъл?

– Изпратих му имейл с името и данните на Сам Уинго, които получихме от Тайлър – поделение, чин и прочие, Предположих, че на моя човек ще му трябва известно време за проверка и когато му се обадя, ще получа всички отговори.

– Но не ги получи?

– Не. Защото се оказа, че няма отговори.

– Обясни ли ти защо?

– Близките щели да бъдат уведомени, в армията държали на дискретността и други подобни глупости. Съобщих му, че вече са уведомени.

– А той?

– Каза само че не може да се рови повече.

– Не може или не иска?

– Има ли значение?

– Поне потвърди ли, че Сам Уинго наистина е убит?

– Не.

– Е, това вече наистина е странно.

– Може би просто не желаят да споделят информация за жертвите по време на мисии, Мишел. Това е доста деликатна тема. Не искат да бъдат обвинени, че дават сведения на всеки, който се интересува.

Мишел взе вестника и го разгърна на една вътрешна страница.

– Не съм сигурна, че това е някакво извинение – каза тя. – Погледни тук...

Шон пое вестника. На страницата бяха отпечатани снимки на жертвите в близкоизточните конфликти.

– Петата на четвъртия ред – помогна му Мишел.

Шон откри снимката и започна да чете на глас написаното под нея:

– Самюел Уинго, четирийсет и пет годишен, сержант първи клас, служил в един от батальоните на Осемдесет и втора дивизия от Форт Браг. Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.