– А там ги нямаше, така ли? – подхвърли Мишел и погледна към отсрещната къща.

– Познавах първата съпруга на Сам Уинго. Тя наистина беше влюбена в съпруга си, а той ѝ отвръщаше със същото. Но втория път беше друго. Не знам защо се е оженил за нея, но не е било по любов.

– Разговаряли ли сте с някой от тях?

– Със Сам сме си говорили много пъти. По-рано редовно го виках да ми поправя фурната, която ме изоставяше точно когато най-много ми трябваше. Докато още шофирах, той и Тайлър сменяха маслото, проверяваха гумите и миеха колата ми. Добри хора. Но за Джийн не мога да кажа същото.

– И с нея ли сте разговаряли?

– Опитвах се, ама не стана. Имам какви ли не болести – тромбофлебит, артрит, диабет от втори тип, бъбреците ми не са наред, да не говорим за черния дроб. Докторите искат да ме изследват след смъртта ми, за да разберат как се живее с толкова много болести… – Жената изведнъж млъкна и въпросително погледна Мишел. – Ох, отплеснах се, скъпа. Докъде бях стигнала?

– До опитите ви да разговаряте с Джийн Уинго – каза Мишел.

– Ей, взех да изкуфявам. Та така, исках да кажа, че за мен прекосяването на улицата си е цял маратон, но въпреки това го правих, и то няколко пъти. Дори ѝ изпекох пай за добре дошла в квартала, въпреки че съм си забранила да ползвам фурната. Знам ли кога ще изкуфея дотолкова, че да подпаля къщата. А тя какво направи? Взе пая, благодари ми и ми затвори вратата под носа. Веднъж я видях да полива цветята на двора и излязох да си побъбрим. А тя ме погледна така, сякаш ме е насрало куче, и се прибра вътре, преди да бях стигнала средата на улицата.

– Не е била от най-дружелюбните съседки, а? – съчувствено подхвърли Мишел.

– Изобщо не беше никаква съседка – отсече госпожа Добърс.

– Да имате представа къде може да е отишла?

– Не, но за мен заминаването ѝ беше облекчение. Тревожа се само за Тайлър. Той много обича баща си, но сега него го няма, а и жената, за която се беше оженил, също изчезна. Това са големи промени. Не знам какво още може да му се случи.

– Аз също – въздъхна Мишел. – Много ви благодаря.

– За нищо – отвърна госпожа Добърс и я погледна с присвити очи. – Видях и твоя човек. Тайлър казва, че сте партньори, а преди това сте били някакви шпиони.

– Бяхме агенти на Сикрет Сървис – поправи я Мишел.

– Хубавец е той. Ако бях по-млада, като нищо щях да го взема за съпруг номер четири. А сега ми позволи един съвет… – Очите ѝ се плъзнаха по високата фигура на Мишел. – Имаш си всичко, което е важно за една жена. На твое място бих го вързала, преди да го спипа някоя мъжемелачка. А те са много и са навсякъде, скъпа. Хайде чао, че отивам да пишкам.

След тези думи възрастната жена се обърна и изчезна във вътрешността на дома си.

Мишел остана отвън с разтворения си бележник, в който не бе записала и една дума.

След известно време прекоси улицата в обратна посока и спря на мястото, където Джийн паркираше колата си. Знаеше как изглежда, включително контролните номера. За съжаление, не можеше да я пусне за издирване, защото само ченгетата имаха това право. Иначе подкрепяше мнението на Добърс – Джийн Уинго нямаше да се върне тук. Особено ако бракът беше само прикритие за предстоящата мисия на Сам.

Извади телефона си и набра Маккини. Включи се гласова поща. Тя му остави съобщение, в което го канеше да ги посети в офиса по-късно през деня.

Тръгна напред с намерението да заобиколи къщата. Тайлър ѝ беше дал ключ и ѝ беше разрешил да влиза вътре, когато пожелае. Поне това щеше да бъде обяснението ѝ при евентуална поява на ченгетата.

Започна от приземния етаж и после се качи горе. Не си направи труда да търси отпечатъци, тъй като не разполагаше с база данни за сравнение. Това беше една допълнителна пречка за работата на частните детективи. Много искаше да се запознае с миналото на Джийн. Ако тя действително играеше определена роля, най-вероятно бе наета от военните или от техен посредник. А това би ги насочило към сегашното ѝ местопребиваване. Ако Маккини се съгласеше да работят заедно, може би щеше да им помогне да я открият.

Отдели няколко допълнителни минути да разгледа стаята на Тайлър. Представи си колко е страдал тук, докато се е питал дали баща му е жив. Надяваше се, че двамата с Шон ще успеят да му дадат отговор на този въпрос.

Прехвърли се в спалнята на семейство Уинго. Приемаше, че ако бракът им е бил фалшив, двамата едва ли са спали заедно. Помисли си, че не им е било лесно да играят ролите си в малка къща като тази. Внимателното претърсване на стаята и вградения гардероб не ѝ донесе кой знае какво. Джийн Уинго беше прибрала всичките си дрехи и лични вещи. Почти нищо в спалнята не говореше за присъствието на жена.

Нямаше компютър, нямаше стационарни или мобилни телефони.

Мишел седна на един стол и огледа стаята. Надяваше се да не е пропуснала нещо. След това стана и надникна през прозореца към задния двор. Край вратата имаше зелена кофа за смет. Реши да я прегледа, преди да си тръгне. После долетя силен грохот на мотор, придружен от съскането на хидравлика. Тя пристъпи към другия прозорец в спалнята, от който се виждаше улицата. По нея бавно се приближаваше камионът за боклук. Погледна синия контейнер до тротоара. Може би този камион събираше подлежащите на рециклиране отпадъци.

В следващата секунда Мишел вече тичаше надолу по стълбите. Изскочи от входната врата, прелетя през верандата и се приземи на моравата. Добра се до синия контейнер секунди преди камионът да спре до него.

Един мъж скочи от задната част на камиона и я погледна въпросително.

– Брачната ми халка е вътре! – задъхано рече тя. – Моля ви тази седмица да ме пропуснете, за да мога да я потърся. – Едновременно с тези думи хвана страничните ръкохватки на контейнера и започна да го тика навътре по алеята. Не след дълго стигна до задния двор, върна се да затвори портичката, а след това вдигна капака.

Успя навреме да съобрази, че когато човек бърза да изчезне, той едва ли ще отдели време за изхвърляне на боклука, както бе направила Джийн. Което означаваше, че в контейнера може би има нещо, което тя не е искала да открият между личните ѝ вещи в случай на внезапна проверка. Може би точно това си е мислела, когато е сбъркала дните за разделно прибиране на боклука.

Ровенето в дълбокия контейнер ѝ отне цели двайсет минути, но в крайна сметка напипа някакъв плик. С получател Джийн Шепърд, но на друг адрес. Прибра го в джоба си и минута по-късно вече тичаше към улицата, където я чакаше лендкрузърът.

Не много отдавна Шон Кинг беше прекарал доста време край болничното легло, на което Мишел Максуел се бореше със смъртта. Оттогава беше намразил болниците и правеше всичко възможно да ги избягва. Не сега просто се налагаше да бъде тук.

Дейна все още беше в интензивното, а това означаваше, че до леглото ѝ се допускаха само най-близките роднини – и то с предварително обаждане по телефона. Той излъга медицинската сестра, която вдигна, представяйки се за брат на Дейна, пристигнал от провинцията.

Упътиха го към стаята ѝ. Преди да влезе, той се спря пред остъклената врата. Дейна лежеше на леглото, закачена за системи, апарати и монитори. Щорите бяха спуснати и в стаята беше сумрачно. Върху лицето ѝ беше поставена кислородна маска.

Шон направи няколко колебливи крачки напред с надеждата генерал Браун да не се появи. В момента дори не му се мислеше за нов сблъсък с него. Беше убеден, че подобна грозна сцена ще ужаси Дейна, въпреки че тя беше в безсъзнание.

Придърпа един стол и седна до леглото. Гърдите ѝ бавно се повдигаха и отпускаха. Той хвана ръката ѝ. Беше толкова студена, че за миг си помисли най-лошото. Но тя дишаше, а мониторът отчиташе жизнените ѝ показатели, които бяха слаби, но все пак доловими.

Наведе се и опря чело върху хладната повърхност на страничната релса. Беше стоял дълго в тази поза по време на двуседмичното бдение край леглото на Мишел, докато тя не отвори очи. Но изобщо не допускаше, че ще я заеме толкова скоро след онези кошмарни дни и нощи, още по-малко край леглото на бившата си съпруга.