– Дайте да поговорим за Тайлър Уинго.

– По-добре да обсъдим най-бързия начин за освобождаването ни! – приведе се напред Шон.

– Но аз все още не съм задал въпросите си – любезно отвърна Маккини.

– Изпратете ги на моя адвокат. Ей сега ще му се обадя.

– Нямате нужда от адвокат, тъй като не сте арестувани.

– В замяна на това сме задържани против волята ни, а за мен това е равносилно на арест. Но след като не сме арестувани, вие нямате право да ни задържате – добави той и започна да се надига.

– Националната сигурност е по-важна от конституционните ви права, господин Кинг. Затова ви моля да останете на местата си. Не искам да прибягвам до арест, но ако се наложи, няма да се колебая.

– С това само ще направите още по-дълбока дупката, която копаете.

– Мисля, че и двамата желаем едно и също: доброто на Тайлър Уинго.

Шон седна на мястото си, а Мишел наблюдаваше двамата мъже с нарастваща тревога.

– Силно се съмнявам в това, особено ако работите съвместно с армията.

– Какво имате против армията?

Очевидно променил тактиката си, Шон се облегна назад и каза:

– Окей, задайте си въпросите.

– Каква е връзката ви с Тайлър Уинго?

– Поверителна. Освен ако той реши нещо друго.

– Не е достатъчно възрастен, за да ви бъде клиент.

– Вярно е, че поради ненавършено пълнолетие не можем да подпишем редовен договор с Тайлър, но това не е пречка да го третираме наравно с останалите ни клиенти и да спазваме принципа на конфиденциалност.

– В такъв случай този разговор ще бъде много кратък.

– Надявам се – кимна Шон.

Маккини отвори папката, извади лист хартия и го плъзна към него. Той се наведе да го прочете, а Мишел се изправи зад гърба му.

– Както ще се уверите, Тайлър Уинго се отказва от правото си на конфиденциалност, следователно вие можете да отговорите на въпроса, който ви поставих. Каква е връзката ви с него?

– До колко заплахи се наложи да прибегнете, за да го принудите да подпише тази декларация? – попита Шон и отмести листа.

– Ние не заплашваме деца, господин Кинг. Подписа я абсолютно доброволно. И тъй, каква е връзката ви?

– Тайлър ни нае да разследваме смъртта на баща му.

– Баща му е загинал по време на служба в Афганистан, а той и втората му майка са били надлежно уведомени за смъртта му. Към това не можете да добавите нищо, тъй като няма как да отлетите за Афганистан, за да извършите своето разследване. Става въпрос за военна зона с ограничен достъп, където нямате юрисдикция, тъй като лицензът ви на частни детективи не е валиден в чужбина. Направих си труда лично да проверя това.

Шон замълча.

– И тъй, опитахте ли да се възползвате от момчето? То плати ли ви нещо, някакъв аванс?

– Не сме взели нито цент от него.

– Искате да кажете все още не? Но щяхте да му изпратите сметката, нали?

– Наистина ли сте ни проверили? – обади се Мишел. – Ако е така, би трябвало да сте наясно, че работим абсолютно законно. Не гоним линейките, за да измъкнем пари от опечалени тийнейджъри. Натъкнахме се на Тайлър, докато тичаше под проливен дъжд, без да знае къде отива. Беше много разстроен. Върнахме го в дома му, а малко по-късно той се свърза с мен и каза, че иска да разследваме смъртта на баща му. Още тогава го предупредихме, че не можем да направим много.

– В такъв случай защо изобщо приехте? – попита Маккини.

– Защото той беше много настоятелен – отговори Шон. – Нямахме желание да поемем случая, но решихме, че е по-добре да сме ние, отколкото някой, който наистина ще се възползва от момчето.

– Какво повече бихте могли да откриете за смъртта на баща му? Това все пак се е случило в Кандахар, за бога! Човекът е загинал от вражески куршум!

– На пръв поглед нещата стоят точно така – кимна Мишел. – Баща му е бил убит с леко огнестрелно оръжие, а ковчегът му всеки момент трябваше да пристигне в "Доувър". – Тя погледна към Шон и добави: – Но после започнаха да се случват странни неща.

– Колко странни? – попита Маккини.

– Първо, армията изведнъж обяви, че тялото на баща му е било разкъсано от мина. Нищо не останало от него, затова в "Доувър" нямало да пристигне ковчег.

– И какво от това? По време на война може да се случи всичко. Човекът така или иначе е загинал. Не е първата жертва, няма да бъде и последната.

– Точно така – кимна Шон. – Тогава на какво се дължи специалният интерес на армията, а сега и на МВС? Споменахте, че става въпрос за националната сигурност. По какъв начин?

– Наистина ли очаквате да ви отговоря?

– Ако действително е така, значи потвърждавате възникването на по-особена ситуация. Обикновено загиналите войници не са център на вниманието на МВС. Няма как да третирате случая и по двата начина, агент Маккини.

– Напротив. Мога да го третирам както си пожелая. В тази връзка искам да ви предупредя да стоите далече от Тайлър Уинго.

– Значи момчето няма да научи истината, така ли?

– Достатъчно е да знае, че баща му е мъртъв. Оставете го да изживее мъката си.

– Но дали наистина е мъртъв? – подхвърли Мишел, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Шон.

– Какво искате да кажете, по дяволите? – наежи се Маккини.

Мишел се приведе над масата и закова поглед в лицето му.

– Много често се случва претекстът "национална сигурност" да се използва за какви ли не глупости. Та просто се питам сега оранжев код ли е обявен? Апропо, кога се прибягваше до него – при висок риск от терористична атака или при непосредствен риск от масово унищожение? Лично аз нямам представа каква степен на заплаха символизират тези цветове.

– А имате ли представа до каква степен мога да ви стъжня живота? – заплашително изръмжа Маккини и насочи пръст в гърдите ѝ.

– Да, до много голяма – намеси се Шон и хвана ръката на Мишел. – А сега мислим да си тръгваме, освен ако нямате възражения или още въпроси.

– Не искам да ви виждам отново! Ако това се случи, ще си имате големи неприятности. Обещавам ви го, а аз си спазвам обещанията!

– Това ли е всичко? – хладно го изгледа Шон.

– Приемете го като последно предупреждение. Намирате се на ръба на скалата, затова ви съветвам да не правите следващата крачка.

Минута по-късно Шон и Мишел бяха съпроводени до изхода. Черният автомобил ги върна на паркинга пред "Панера" и изчезна със сърдито ръмжене.

Мишел скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на своя лендкрузър.

– Сега вече наистина съм ядосана! – гневно процеди тя.

– Защо реши, че е разумно да обявиш съмненията ни относно смъртта на Сам Уинго? – попита Шон и загрижено разтърка слепоочията си.

– Защото тоя тип успя да ме вбеси и не се сдържах.

– Трябва да се владееш, ако не искаш да ни сдъвчат и изплюят. Не забравяй, че си имаме работа с МВС и Пентагона. Когато действат съвместно, те автоматично се превръщат в петстотинкилограмова горила, която мачка всичко по пътя си.

– Но как да се откажем точно сега, Шон? Явно става нещо необичайно. И двамата го съзнаваме.

– Не споря. Въпросът е как да продължим да си вършим работата, без да попаднем зад решетките.

– Не сме направили нищо нередно.

– Наистина ли мислиш, че им трябва причина, за да ни заключат? Тоя тип като нищо ще изпълни заканите си. Тук говорим за националната сигурност, Мишел. Тя е по-важна от конституционните ни права, както отбеляза нашият приятел Маккини. Могат да ни затворят дори в Гуантанамо, по дяволите! И никой няма да знае, че сме там.

– Не възнамерявам да се отказвам!

– Никой не говори за отказване. Но трябва да действаме умно.

– И така, какъв е планът? – попита тя.

– О, не се безпокой. Ще разбереш в момента, в който го измисля.

Седнал на леглото в стаята си, Тайлър Уинго гледаше листа в ръцете си. Преди да изтрие имейла на баща си, той старателно го беше преписал. Нямаше как да го забрави, разбира се, но на хартия думите изглеждаха по-реални.