Набра друг номер и насреща веднага вдигнаха.

– Специален агент Дуейн Литълфийлд – обяви мъжки глас.

– Обажда се Шон Кинг, агент Литълфийлд.

– Къде изчезна, по дяволите?

– Мисля, че разполагам с информация за местонахождението на Тайлър и Кати – каза Шон.

– Къде са?

– Ако са там, където предполагам, със сигурност ще има и въоръжена охрана.

– Имаме си специалисти в тази област, Кинг. Колко достоверна е твоята информация?

– Ще разберем, когато стигнем там.

– Когато стигнем ли? Няма да стане! Бюрото ще се справи и без вас!

Шон беше включил високоговорителя. Като чу последното изречение, Уинго светкавично протегна ръка и издърпа телефона от ръката му.

– Там държат сина ми! Няма да го оставя сам – изсъска той. – Пет пари не давам какви ги дрънкаш!

– Кой си ти, по дяволите? – учуди се Литълфийлд, после очевидно му светна. – Сам Уинго? Знаеш ли в какво си се забъркал? А също и Шон Кинг, който укрива беглец! Това е възпрепятстване на правосъдието, по дяволите! Да не говорим за останалите нарушения. Лошо ти се пише, Кинг!

Шон издърпа телефона от Уинго и му хвърли предупредителен поглед.

– Виж какво, Дуейн – започна той. – Дай първо да измъкнем децата. Мога да те уверя, че президентът отново ще стане благосклонен към ФБР, ако успеем да го направим. След това ще имаме достатъчно време да се занимаем и с малките подробности.

– Малки подробности?!

– Фокусирай се, Дуейн. Децата!

– Мога да изпратя Отряда за борба с тероризма. Те разполагат с достатъчно огнева мощ.

– Няма да стане! Ако се опитаме да угасим пожара с огън, всичко ще изгори!

– Пак ли ме учиш как да си върша работата? – изръмжа Литълфийлд.

– Помниш ли случая с отвличането на племенницата на предишния президент?

– Помня го.

– Аз и партньорката ми успяхме да я измъкнем жива и здрава. С една дума, имаме известен опит в тези неща и можем да помогнем.

– Уставът не го разрешава.

– Майната му на устава!

– Е, как тогава мислиш да го направим? – попита Литълфийлд.

– Аз и Уинго, ти и Маккини. Отиваме там по най-бързия начин и измъкваме децата.

– А къде остава партньорката ти Максуел? Чух, че може да рита задници, и то здравата.

– Опитах се да я открия, но не успях. А ние трябва да действаме незабавно.

– Лично аз бих го направил през нощта.

– Точно когато очакват нещо и са нащрек? – възкликна Шон и поклати глава. – Не, ще ги изненадаме, докато е още светло!

– Това не ми харесва.

Очите на Шон се спряха върху Уинго.

– Имаме човек, който е служил в специалните части. Освен това ти, аз и Маккини не сме аматьори. А онези непрекъснато губят жива сила и едва ли са отделили много хора за охрана. Можем да го направим, Дуейн. Всеки момент ще получа плана на хижата. Отиваме там, разузнаваме и нападаме.

– Но ако грешиш...

– Ако греша, прави с мен каквото искаш. Но сега ще действаме по моя начин.

– Добре. Кажи къде и кога.

Шон продиктува координатите и изключи телефона.

– Наистина ли си толкова сигурен, колкото звучеше? – изгледа го Уинго.

– Нищо подобно – промърмори Шон и включи на скорост.

Два часа по-късно небето се продъни. Шон вдигна глава и благодари на Всевишния. Гръмотевичната буря беше кратка, но шумна. Най-много след половин час от нея нямаше да има и помен. Небето отново щеше да стане лазурносиньо и нямаше да има дори лек повей. Но в момента се изливаше проливен дъжд, вятърът виеше, а честите гръмотевици заглушаваха всякакви други шумове. Разбира се, и стъпките им.

Двамата с Уинго се присъединиха към Литълфийлд и Маккини. Човекът от МВС беше дори по-скептичен от агента от ФБР, но все пак прие възможните сценарии, които му описа Шон. Спасяват децата и се превръщат в герои. Ако децата не са там, прибират Уинго, а и Шон като негов съучастник.

Но докато предпазливо се промъкваше към малката хижа на върха на хълма, Шон имаше силно предчувствие, че децата са вътре.

Уинго покриваше десния фланг. Държаха оръжията си под непромокаемите якета. Маккини и Литълфийлд напредваха от другата страна.

Едгар беше изпратил имейл с вътрешното разположение на постройката, което беше открил някъде в мрежата. Компютърните способности на кроткия гигант бяха смайващи и това със сигурност се дължеше на изключителните му умствени качества.

Адски бих искал да можем да си го позволим, рече си с въздишка Шон.

Хижата се състоеше от две еднакви по размер стаи. Шон беше убеден, че децата са затворени в задната, тъй като от входната врата се влизаше направо в предната. Никой не затваря заложници в помещение с изход. Убеждението му, че е на прав път, се засили в момента, в който зърна шперплатовия капак, с който беше закован прозорецът на задната стая.

– Виждаш ли го? – попита той Уинго, който кимна и каза:

– Проблемът е там, че охраната ще ликвидира децата в мига, в който се опитаме да махнем капака.

– Не и ако се справим първо с нея.

– Може би има човек в стаята с децата.

Шон огледа автомобила, паркиран пред хижата. За съжаление, това не беше мерцедесът на Грант.

– Четири места – каза той. – По всяка вероятност пазачите са двама, а на другите две места са седели децата.

После Шон включи радиостанцията, с чиято помощ поддържаше връзка с Маккини и Литълфийлд.

– На позиция сме – докладва той.

– Разбрано – отговори Маккини. – Ние също.

– По всичко личи, че имаме двама пазачи, плюс заложниците в задната стая.

– Окей, как действаме?

Шон пропълзя още няколко метра напред. Целта му беше да открие подходяща позиция за наблюдение през някой от предните прозорци. Бурята поглъщаше шума от тяхното приближаване, но пък пречеше на наблюдението.

Той се обърна и махна на Уинго да се приближи. Боецът ловко запълзя към него, използвайки всяко прикритие по пътя си. Вероятно така беше действал в Близкия изток.

– Какъв е планът? – попита той, след като се изравни с Шон.

– Представи си, че ни предстои въоръжен сблъсък. Как би постъпил?

Уинго бавно огледа околността.

– При нормални обстоятелства бих ги накарал да стрелят, за да разкрият позициите си. После бих преодолял съпротивата им с точна стрелба или пък бих поискал удар от въздуха.

– Не разполагаме с Ф-16, приятелю – въздъхна Шон. – А и никой от нашите федерални приятели не се е сетил да вземе термокамера. С нея щяхме да засечем точното им разположение.

Назъбена светкавица разсече и подпали едно дърво в далечината. Последва оглушителна гръмотевица. Дървото рухна на земята, а проливният дъжд бързо угаси пламъците.

Шон гледа известно време димящото дърво, после се завъртя към Уинго.

– Природата ми даде една идея – обяви той.

Закараха Мишел до Белия дом в черен автомобил със затъмнени стъкла. Оказа се, че познава двама от четиримата агенти на Сикрет Сървис, които я придружаваха.

– Какво става? – попита тя, обръщайки се към единия от тях.

– Не мога да ти кажа – сви рамене агентът.

– Скоро ще разбереш – добави другият ѝ познат. – От шефа.

Шефът беше президентът Джон Коул. Съдейки по мрачните физиономии на четиримата агенти, Мишел предположи, че той не е в блестящо настроение.

Накараха я да изключи телефона си. Никакви разговори или снимки, никакви записи. Надяваше се, че Шон ще се обади по-късно, след отпадането на тези забрани.

Колата влезе в алеята на Пенсилвания Авеню 1600. Поведоха Мишел към Овалния кабинет и ѝ казаха да чака отпред. Президентът щял да се появи всеки момент.

– Предайте му да не бърза – каза под носа си тя, след като остана сама.

После погледна телефона си. Изгаряше от желание да го включи, но беше наясно, че е под наблюдение. От Белия дом постоянно изтичаше поверителна информация и служителите в него бяха станали параноични. Евентуалният опит да възстанови връзките си с външния свят щеше да ѝ донесе сериозни неприятности, включително арест. Е, може би нямаше да се стигне чак дотам, но не ѝ се щеше да подклажда огъня, подпален от някой друг. Въздъхна, седна на мястото си и зачака появата на най-могъщия човек на света, който май щеше окончателно да ѝ развали деня.