След това извърна глава към горящата кола. Първата му мисъл беше да изтича към нея и да се опита да разбере кои са тези хора и защо го преследват. Но пламъците стигнаха до резервоара и колата се превърна в огнено кълбо.

Уинго седна зад волана и потегли. Дрехите му бяха оплискани с кръвта на боеца, а от задното стъкло не бе останало нищо. Нямаше никакви гаранции, че не е бил предаден. В такъв случай можеше да го следи и втора кола, която да се появи всеки момент. Или просто да го причаква някъде напред. А това "напред" си беше страшно дори и без въоръжени мъже.

Беше чел Ръдиард Киплинг, който описваше Хайберския проход като "разсичащ планината меч". Той наистина я разсичаше, но съвсем не беше прав като меч. Околността наподобяваше лунен пейзаж, повече от мрачен, повече от кошмарен. Тук не растяха дървета. Липсваха леговища на диви животни, нямаше следи от човешко присъствие. Беше просто място за прехвърляне от една държава в друга, което трябваше да се измине бързо. Но "бързината" беше доста относително понятие.

В края на есента и през зимата проходът обикновено беше затворен заради суровия климат. Тогава заснежените склонове ставаха опасни. А това време не беше далече. Уинго усещаше как силният вятър разклаща колата и заплашва да я изхвърли от пътя. Проходът представляваше безкрайна поредица от завои, къси прави отсечки и многобройни тунели, пронизващи планината Хиндукуш. Дори при бавно шофиране можеше да ти се завие свят.

Уинго обаче не шофираше бавно, а като пилот от Формула 1. Таксито летеше с напрегнат вой. През счупеното стъкло нахлуваше леден вятър, от който зъбите му тракаха въпреки включеното на максимум отопление.

Той мислеше единствено за възможните сценарии и начините, по които би могъл да реагира. Погледна часовника си и започна да изчислява колко път го чака до Пешавар. А след това се запита дали изобщо трябва да ходи там. Пешавар беше град с население от близо три милиона души, разпрострян на площ от над хиляда и триста квадратни километра. Несъмнено щеше по-лесно да се скрие сред толкова много хора, но това означаваше и повече очи, които могат да го следят.

Реши да продължи направо към индийската граница. Надяваше се, че документите на Адел ще бъдат достатъчно надеждни, за да я прекоси. Разбира се, само ако именно той не го бе предал на мъжете, които изгоряха в онази кола. В такъв случай документите автоматично ставаха неизползваеми.

Въпросът опираше до съдбоносна преценка. Дали да се довери на Адел, или да поеме по друг път?

При нормални обстоятелства отговорът на този въпрос беше лесен: човек не бива да се доверява на никого. Но Уинго беше надникнал в очите на Адел, беше чул думите му. И в крайна сметка реши, че може да му се довери. Онези в изгорялата кола вероятно бяха обикновени престъпници, решили да оберат или отвлекат един американец, за когото да поискат откуп. Тук подобни неща се случваха всеки ден.

Когато най-после излезе от прохода, Уинго отби на банкета, преоблече се с чисти дрехи от раницата си, а окървавените закопа край пътя. Късно вечерта стигна до някакво градче и заряза надупченото такси на една уличка. После нае стая в малък хотел, чийто съдържател приемаше пари в брой и не задаваше въпроси. На следващата сутрин се сдоби с мотоциклет под наем, като използва документите, получени от Адел. И без да губи време, потегли към индийската граница. Пакистанската пътна инфраструктура беше добра и пътуването мина бързо. Спря само веднъж, колкото да хапне и да напълни резервоара. Не след дълго наближи границата и намали скоростта.

Предстоеше му да разбере дали Адел го е предал, или му е останал верен.

И друг път беше прекосявал тази граница, която минаваше през центъра на градчето Уагах, разделено на две през 1947 г. по силата на международното споразумение за създаване на държавата Пакистан върху някогашна индийска територия. Същото градче използваше може би най-сложната церемония за затваряне на граници в целия свят. Тя започваше малко преди залез слънце с участието на индийски и пакистански граничари, които набиваха крак по наистина невъобразим начин – обувките им се повдигаха почти до главата. Пред очите на любопитната тълпа и под звуците на духова музика те се изправяха един срещу друг, като заемаха агресивна поза и гледаха лошо. Петли преди поредния бой.

Уинго изобщо не се интересуваше от подобни церемонии. Единствената му цел беше да премине през граничния пункт преди началото на ритуала, тъй като граничарите неизбежно се разсейваха от насъбралата се тълпа. Подбра времето с изключителна точност. Оказа се последният човек, прекосил границата преди нейното затваряне. Когато стъпи на индийска земя, той се обърна само веднъж – тъкмо навреме, за да зърне наперените граничари, които маршируваха под звуците на духовата музика. Никой не обърна внимание на самотния американец, който толкова много бързаше да напусне Пакистан, яхнал прашен мотоциклет.

– Сега разбирам какво имаше предвид – промърмори Мишел, вперила поглед в жената, която се приближаваше.

В късния следобед двамата с Шон седяха в заведение за бързо хранене в един от местните молове, максимално далече от малкото посетители.

Дейна Браун беше облечена различно в сравнение с последния път, но черният тесен панталон и бялата туника подхождаха много добре на приятно закръглената ѝ фигура.

– Доста надарена е, имам предвид външно – добави Мишел, без да откъсва очи от нея.

– Най-добре запази заключенията за себе си – каза Шон. – Тук сме, за да получим информация, и трябва да се държим любезно.

– Аз винаги съм любезна.

Той поклати глава, след което отново насочи вниманието си към Дейна, която вече наближаваше тяхната маса. Изправиха се да я посрещнат.

– Мишел Максуел, Дейна Браун – кратко ги представи Шон.

Двете жени си размениха сковани усмивки, придружени от кратко ръкостискане. Шон ги покани с жест да седнат и каза:

– Предполагам, че поиска тази среща, защото имаш някакви новини.

Дейна задържа погледа си върху Мишел една секунда по-дълго от необходимото, а след това се извърна към него.

– Беше по-трудно, отколкото очаквах.

– Надявали сте се да бъде лесно, така ли? – подхвърли Мишел.

– Всъщност да, защото все пак става въпрос за съпруга ми. Предполагам, знаете колко безпроблемно се манипулира един мъж, когато жената обърне внимание на базисните му нужди. – Извърна се към Шон и закачливо добави: – Креватни разговори, както ти правилно отбеляза...

Мишел го стрелна с поглед.

– Да, разбира се – кимна тя. – Но защо имам чувството, че в случая задоволяването на базисните му нужди се е оказало недостатъчно?

– Това не е проблем, когато човек има резервен план – усмихна се Дейна и се облегна назад. – Предполагам, че се интересувате от крайния резултат и затова няма да ви занимавам с подробностите. – Извърна се към Шон и добави: – Оказа се, че Пентагонът гледа доста сериозно на ситуацията около този Сам Уинго.

– Но как го накара да говори на тази тема? – попита Шон.

– Казах му, че се безпокоя за него, защото не се храни добре и постоянно е в лошо настроение. След което директно го попитах какво не е наред. Предупредих го да не се измъква с приказки за националната сигурност, защото съм негова съпруга и подобни глупости не ми минават. Накрая отсякох, че ако не ми се довери, проблемът може да стане сериозен.

– И какво отговори той? – попита Шон.

Дейна сведе поглед, а чертите ѝ издаваха несигурност.

– Може би ще ти прозвучи изненадващо, Шон, но се почувствах виновна, че го правя. Той сподели с мен някои наистина конфиденциални неща и не съм сигурна, че е редно да ги разкривам.

– Никога няма да разбере, че си разговаряла с нас, Дейна – успокои я той. – Това ти го обещавам. Не ми пука, че могат да ни изпратят призовки с конкретни обвинения. Никой няма да чуе името ти, произнесено от нас. – Погледна към Мишел, която кимна.