Шон и Мишел отново се спогледаха.

– Е, това си е една преклонна възраст – подхвърли той.

– Тогава вече си с единия крак в гроба – ухили се Мишел.

– Питам се дали Сам Уинго е отслужил двайсетте години за военна пенсия – промърмори Шон.

– Едва ли – обади се Кати. – От Тайлър знам, че е постъпил в армията, когато е бил на двайсет и пет. Според документите е загинал на четирийсет и пет. Това означава, че преди година, когато се е уволнил, е имал по-малко от двайсет години служба.

– Но защо човек като него напуска армията, след като се е блъскал цели деветнайсет години? – попита Мишел.

– Може би защото си е намерил по-добра работа, за повече пари.

– Възможно е – кимна Шон, но далеч не изглеждаше убеден.

– Забелязала ли си да живеят по-нашироко? – попита Мишел. – Не са сменяли жилището си, нали? Имам предвид нова кола, компютри, ремонти?

– Нищо подобно – отвърна Кати. – А и Тайлър никога не е говорил за такива неща. Къщата им е прилична, но все пак доста обикновена.

– Защо тогава се е уволнил, след като не е било за пари? – замислено промълви Шон и погледна към Кати. – Тайлър споменавал ли ти е за новата работа на баща си в ДТИ?

– Единственото, което каза, беше, че баща му е търговец. В смисъл, че се е срещал с клиенти и им е продавал разни неща.

– ДТИ е специализирана фирма за преводи, действаща основно в Афганистан – отбеляза Мишел. – А за продажбата на такива услуги едва ли е нужен голям търговски отдел.

– Майка ми твърди, че е адски трудно да продадеш нещо на държавата – сви рамене Кати. – Заради огромната бюрокрация и купищата ограничения. Но успееш ли, парите са много добри. За тази цел обаче трябват връзки, и то яки...

– Тоест няма нищо по-разумно от това да назначиш един ветеран, който да продава специфични услуги на армията – обобщи Мишел и хвърли поглед към Шон.

Той бавно кимна и отново насочи вниманието си към момичето.

– Можеш ли да се досетиш за още нещо, което да ни помогне, Кати?

Тя понечи да поклати глава, после спря.

– Всъщност да. Спомням си, че ми каза нещо. Вероятно не е важно, особено след като баща му вече е мъртъв...

– Какво? – попита Мишел.

– Двамата използвали шифър, който разбирали единствено те. Особено за имейлите, които баща му е изпращал след завръщането си в армията. И аз правех нещо подобно, когато мама беше на мисия в чужбина

– Тайлър обясни ли ти какъв е този шифър? – попита Шон.

– Не – отвърна Кати и въздъхна. – Не разбирам защо всичко това се случва на него, но знам, че той няма никаква вина.

– Права си – кимна Мишел.

– Трябва да тръгвам, защото мама ме чака – каза Кати, след като погледна часовника си.

– Искаш ли да те закараме? – попита Мишел.

– Няма смисъл. Автобусната спирка е отсреща.

– За нас не е проблем, но ти си умна, след като отказваш да се качиш в колата на почти непознати хора – отбеляза Шон.

Кати се усмихна срамежливо, грабна сака си и тръгна към изхода.

– Надявам се да можете да помогнете на Тайлър – подхвърли през рамо тя.

– Непременно ще му помогнем – обеща Мишел.

– Научихме доста неща, но едва ли някое от тях ще ни свърши работа – каза Шон, след като момичето излезе.

– Не мога да разбера защо един ветеран напуска армията само година преди да получи пълната си пенсия – промърмори Мишел.

– Трябва да е имал ужасно убедителни причини. Освен това при Уинго със сигурност не става въпрос за дисциплинарни проблеми.

– Точно така. Изпращат го в чужбина директно от резерва. Няма как да е направил някакво провинение, за което да го наказват.

Мишел се извърна към вратата и изведнъж застина.

– О! Нещата май ще станат напечени.

Шон се обърна да проследи погледа ѝ.

На прага стояха двама мъже с военни униформи и оглеждаха заведението. В следващия миг ги забелязаха и с решителни крачки тръгнаха към тях. И двамата бяха въоръжени.

– Искате ли по едно кафе? – подхвърли Шон на мъжете, които спряха пред масата им. – Навън е студено. А и тук не е много топло.

– Шон Кинг и Мишел Максуел? – попита единият от тях.

– Армията знае всичко – шеговито отвърна Шон.

– Бихте ли ни последвали, ако обичате? – каза мъжът. Нашивките му бяха на сержант от военната полиция.

– Не, разбира се – отвърна Мишел. – Тук се чувстваме много добре.

– Бихте ли ни последвали? – упорито повтори той.

– Защо? – попита Шон.

– Трябва да поговорим с вас.

– Спокойно можем да поговорим и на тази маса – рече Шон и махна към двата свободни стола.

– Предпочитаме това да стане навън.

– Значи сме на различни мнения. Вие сте представители на военната полиция, но ние не сме военни. Следователно не виждам начин да излезем навън против волята си, особено предвид факта, че не нарушаваме нито един от законите, които ви дават право да извършите арест на цивилни.

– Вие сте адвокатът, а? – обади се другият мъж, изчака кимването на Шон и добави: – Личи си от приказките ви. – Той сложи длан върху личното си оръжие.

– Това би било грешка, която ще опропасти кариерата ви, сержант – предупреди го Шон. – А никой от нас не го желае.

– В такъв случай ще го направим по трудния начин.

– Какъв ли ще е той? – подхвърли Мишел.

Сержантът извади телефона си и набра кратък есемес.

Пет секунди по-късно вратата се отвори рязко и в заведението се появиха трима цивилни мъже.

– Шон Кинг и Мишел Максуел? – попита водачът им.

– Кой се интересува? – отвърна Шон.

Под носа му проблеснаха три значки на Министерството на вътрешната сигурност.

– Да вървим! – каза агентът.

– Това е трудният начин – подхвърли сержантът, когато тримата безцеременно вдигнаха Шон и Мишел от местата им и ги поведоха към изхода.

Четирийсет минути по-късно автомобилът със затъмнени стъкла ги стовари пред входа на голяма сграда в окръг Лаудън, Вирджиния, обградена от високи дървета. Вкараха ги вътре, обискираха ги за оръжие и ги поведоха по някакъв дълъг коридор.

– Какво означава всичко това, по дяволите? – попита за пореден път Шон. И пак не получи отговор.

Вкараха ги в малка заседателна зала и им заповядаха да седнат. После ги заключиха отвън.

Шон бавно се огледа.

– МВС, а? – подхвърли Мишел. – Защо са се забъркали? Нима Министерството на отбраната не може да си оправи кашата само?

Шон сложи пръст на устните си и посочи към миниатюрното подслушвателно устройство над корниза, който опасваше тавана.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и на прага застана висок почти колкото Шон мъж около петдесет, строен и стегнат. Яките бедра изопваха крачолите му. Беше с бяла униформена риза и празен кобур под мишницата. Държеше папка. Седна срещу тях, разгърна папката и се зачете. Това продължи толкова дълго, че Шон се изнерви и понечи да каже нещо, но в този момент мъжът вдигна глава.

– Тук има доста интересни неща – каза той. – Между другото, казвам се Джеф Маккини. Специален агент Джеф Маккини.

– А аз съм един доста ядосан цивилен гражданин! – сопнато отвърна Шон.

– Значи ставаме двама – намръщено добави Мишел.

Маккини се облегна назад.

– Кафе, вода, чай?

– Няколко отговора и извинения ще ни свършат по-добра работа – отвърна Шон. – За предпочитане е да започнете с извиненията.

– За какво да се извиняваме? Че си вършим работата?

– Няма да стане така, Маккини – поклати глава Шон. – Изобщо не мисля, че работата на Вътрешна сигурност е да измъква от обществено място двама невинни граждани, които спазват законите, и то без да им прочете правата. Технически погледнато, ние бяхме отвлечени. В случай, че не сте включили беззаконието в списъка на служебните си задължения, трябва да ви информирам, че ви чака много тежко съдебно дело.

Маккини се усмихна и почука с пръст по папката.