Мишел се настани срещу него зад все така разхвърляното си бюро. Той се беше облегнал назад, качил краката си върху своето.

– Колко неочаквано се развиха нещата с Дейна? – директно попита тя.

Шон престана да гледа в тавана и спря поглед върху лицето ѝ.

– Имах чувството, че съм свещеник по време на изповед – каза той.

– Да не би да изживява някакъв катарзис?

– Мисля, че наистина обича съпруга си.

– Това е похвално. Ще ни помогне ли?

– Да. Но я предупредих да внимава.

– Съобщи ли ѝ за имейла?

– Реших да се въздържа. В замяна на това ѝ разказах за мината, разкъсала тялото на Уинго, а тя ми предложи съвсем разумни обяснения за решението им да не споменават това още при първото посещение в дома на близките му.

– Как очакваш да ни помогне?

– Нямам представа. Всъщност изобщо не съм сигурен, че можем да постигнем нещо чрез нея. – Той свали краката си от бюрото и изправи гръб. – Значи Тайлър отказа да сподели с теб какво пише в имейла.

– За съжаление. Мога да те уверя, че опитах всичко възможно. Дори прекалих.

– Вярваш ли му?

– Защо ще лъже за подобно нещо?

– Споменавам го като възможност. Докато не разполагаме с потвърждение от независим източник, няма как да го приема за пълна истина.

– Да, вярвам му – каза тя.

– Значи трябва да погледнем съдържанието на този имейл – някак разсеяно отвърна Шон. – От него ще научим доста.

– Струва ми се, че армията би трябвало да следи за такива неща. Няма как да не четат имейлите, изпращани от фронта.

– Не го правят – поклати глава Шон. – Поне не обичайно. Всеки може да използва служебната или личната си поща за получаване и изпращане на имейли.

– Но биха могли да имат по-специално отношение към Сам Уинго.

– Не знам. Може би е открил начин да избегне наблюдението и да изпрати съобщение на сина си, за което никой друг не знае.

– Или пък е имало някакъв технически проблем – подхвърли тя. – Може би го е изпратил, преди да загине, но Тайлър го е получил по-късно.

– На всеки имейл са отбелязани точният час и дата на изпращането.

– Предполагам. Но все пак не съм го видяла с очите си.

– Което означава, че някой друг е изпратил имейла на Сам Уинго след смъртта му.

– Зададох този въпрос на Тайлър, но той беше сигурен, че това може да е единствено баща му.

– Откъде е толкова сигурен?

– Не ми каза. Но защо някой изобщо би си направил труда да изпраща имейл от името на загинал? Това би било доста жестоко спрямо момчето.

– Наистина трябва да разберем защо Тайлър е убеден, че съобщението е изпратено от баща му.

– Той категорично отказа да ми обясни защо, Шон.

– Трудно е, когато клиентите не искат да ти сътрудничат.

– Отдавна не сме имали отзивчиви – отбеляза Мишел. – Последният, за когото си спомням, отначало дори не пожела да разговаря с нас.

– Едгар Рой – кимна Шон, завъртя се със стола си на триста и шейсет градуса и отново закова очи в лицето ѝ. – Чудя се дали Едгар би могъл да получи достъп до това съобщение.

– Как?

– Имаме ли имейла на Тайлър?

– Мога да го взема от приятелката му Кати. Но според мен днешните младежи не си комуникират чрез имейли, дори не и чрез съобщения във Фейсбук. Все по-рядко си говорят и по телефона. Предпочитат есемеси или Тъмблър, или бог знае още какво.

– Говориш като старица – подхвърли Шон.

– Направо съм древна в сравнение с тях – кимна тя. – Аз съм като Маги Смит в "Имението Даунтън", която се възмущава, че "Форд Т" е заменил конете и каретите.

– Вземи имейла от Кати, за да го дадем на Едгар. След като успява да се ориентира сред десетките монитори, предаващи данни от всички краища на света, значи ще може да хакне един тийнейджърски имейл.

– Какво се разбрахте с Дейна?

– Да открие каквото успее. Предупредих я да внимава, защото може да стане опасно.

Мишел се зае да изправя някакъв захвърлен върху бюрото ѝ кламер.

– Е, как се почувства, като видя бившата си жена след толкова години? – подхвърли тя, без да го поглежда.

– Почувствах се късметлия.

– Късметлия?!

– Да. Защото успях да се отърва, преди бракът ни да ме смачка или побърка.

– Готов ли си за нова стъпка в тази посока?

– Не знам. Ти никога не си го правила.

– Аз съм доста по-млада от теб – отвърна с усмивка тя.

– И това е вярно.

– Но и двамата сме състарени от разни събития – добави Мишел и усмивката ѝ се стопи.

Той се приведе напред и опря лакти на бюрото си.

– Така е. Съжаляваш ли?

– Бих изживяла отново всяка минута. Е, вероятно ще пропусна онези, които са особено болезнени...

– Чудя се дали Джийн Уинго знае за имейла – каза Шон.

– Ако трябва да гадая, отговорът ми ще е "не". Не ми приличат на хора, които споделят нещо повече от общ дом. – Мишел замълча за момент, после попита: – Но защо армията ще обявява Сам Уинго за мъртъв, ако всъщност е жив?

– Застрелян, а след това и разкъсан от мина – добави Шон. – Това им спестява гадната процедура, свързана с идентифицирането на останките от страна на близките му.

– И аз си помислих същото – призна Мишел.

– Отново ще попитам: защо? Те със сигурност знаят дали един боец е жив или мъртъв, особено хората от неговата част.

– Жалко, че не можем да ги попитаме.

– Бихме могли, но едва когато се приберат.

– Мислиш ли, че Дейна може да научи това от мъжа си?

Шон кимна.

– Военните са корави хора, но Дейна знае как да размекне един мъж.

– Наистина ли? – подхвърли Мишел и очите ѝ проблеснаха гневно.

Но Шон пропусна да види предупреждението, тъй като гледаше в тавана и се усмихваше.

– Появи се в ресторанта с минижуп, мрежест чорапогащник и високи токчета. Бюстът ѝ преливаше от деколтето, а изрусената ѝ коса стигаше почти до кръста. Длъжен съм да призная, че изглеждаше страхотно. Всички мъже я зяпнаха и едва не паднаха от столовете си. Един дъртак на съседната маса почти се задави от изявлението ѝ, че е ненаситна в секса.

– Всички мъже? – натъртено попита Мишел.

Едва сега Шон се осъзна и побърза да бие отбой.

– Не всички, разбира се.

– Ненаситна в секса? Що за разговор сте водили?

– Ами… просто раз… разговаряхме – объркано запелтечи Шон. – За това, което се обърка между нас. Аз...

– Достатъчно! – скочи на крака Мишел и тръгна към вратата. – Отивам да си легна, защото съм на края на силите си. Утре ще се видим.

– Не ставай глупава, Мишел – подвикна след нея Шон.

– Страхотно! – обърна се да го погледне тя. – Всяка жена мечтае да чуе тези думи!

Вратата се затръшна с трясък след нея.

На другата сутрин Мишел излезе рано, но Шон беше вече беше долу, облегнат на лексъса си. Държеше две чаши кафе и зъзнеше на студа.

– Какво търсиш тук? – попита тя.

– Дойдох да ти се извиня. Снощи се държах отвратително. – Той вдигна кафетата. – Не е кой знае какво, но поне е горещо. Изчислих до секунда времето на появата ти. Не си от хората, които се излежават до късно.

Тя го гледа в продължение на няколко неловки секунди, после пристъпи към него и грабна чашата от ръката му.

– Наистина съжалявам – каза той.

– Няма за какво. Ние сме бизнес партньори. Какво си фантазираш в свободното време, си е твоя работа.

– Във всеки случай фантазиите ми изобщо не са свързани с бившата ми жена. Не забравяй, че ти ме помоли да се срещна с нея.

Мишел отпи глътка кафе и сведе поглед към асфалта.

– Дейна е щастливо омъжена, Мишел. Знам, че звучи невероятно, но тя наистина обича своя генерал и се грижи за него. През цялото време говореше за него.

– А ти?

– Аз съм адски доволен, че Дейна го обича.

Очите им се срещнаха.

– Предполагам, че мога да разбера това – промърмори тя.

– Повярвай ми, годините с нея бяха най-тежките в живота ми. Нямам достатъчно време да се връщам към тях, а и не искам.