Мъжът с тюрбана докосна пистолета си и обяви, че това е ключът.

Шофьорът натисна червения бутон. Ако го застреляха, пръстът му щеше да се отмести от бутона, в резултат на което щеше да детонира експлозива и да избие всички.

– Вождовете са пределно ясни – рече на пущу той. – Товарът не може да се пипа до крайната точка на пътуването. Ако имаш някакъв проблем, обърни се към тях.

Мъжът се замисли, а ръката му бавно се плъзна към кобура.

Шофьорът затаи дъх и се опита да скрие треперенето на краката си. Но това не му се удаде напълно, може би защото съзнаваше, че от смъртта го делят само секунди. В подобни ситуации организмът реагира по начин, който трудно подлежи на контрол.

Така изтекоха пет безкрайно дълги секунди. Не беше ясно дали мъжът с тюрбана ще отстъпи.

В крайна сметка той го стори, върна се в пикапа и каза нещо на шофьора. Миг по-късно те потеглиха, вдигайки облаци прах.

Шофьорът на камиона деактивира детонатора и изчака пикапът да изчезне от погледа му. Едва тогава подкара, отначало бавно, но след известно време натисна газта до дупка. Умората беше изчезнала.

Вече нямаше нужда от музика. Изведнъж му стана студено и протегна ръка да намали климатика. Продължи по същия път в съответствие с инструкциите. Тук отклоненията бяха лишени от всякаква логика. Огледа хоризонта за други пикапи с въоръжени мъже, но не видя нищо. Това засили увереността му, че вече се е разчуло за проверката и едва ли някой ще му попречи да стигне до крайната си цел.

След още осем часа започна да се смрачава и вятърът се усили. Небето се скри зад тежки облаци, предвещаващи скорошен порой.

Очакваше, че когато пристигне, ще се случи нещо съвсем конкретно.

Но то не се случи.

Първата неприятност беше, че бензинът му свърши тъкмо когато влезе през отворената порта на каменната сграда. Втората неприятност бе класическа – дуло, насочено в лицето му.

Този път насреща му не беше местен човек с автомат. Беше бял мъж, като него, стиснал в ръка револвер с изтеглено назад петле.

– Проблем ли има? – попита шофьорът.

– Не и за нас – отвърна мъжът. Беше едър и набит, с бузесто лице, около четирийсетгодишен.

– Не и за вас? – попита шофьорът и се огледа.

Изпод сенките се появиха още мъже с насочени в него оръжия. Всичките бели. Толкова много бели на това място изглеждаха странно.

– Това не беше планирано – промърмори той.

Другият тикна под носа му значка и служебна карта.

– Плановете претърпяха промяна – обяви той.

Шофьорът се наведе да разгледа документите. Тим Саймънс, агент на ЦРУ.

– След като играем в един отбор, защо си наврял пищов в лицето ми?

– Опитът ме е научил да не вярвам на никого, особено в тази част на света – отвърна агентът. – Хайде, слизай!

Шофьорът метна на рамо претъпканата си раница и слезе. В ръцете си държеше два предмета.

Единият беше глокът – абсолютно безполезен срещу толкова дула, насочени в него.

Вторият беше черната кутия. Доста полезна. И на практика единственият му коз в предстоящите преговори. Включи захранването, натисна бутона и каза на Саймънс:

– Това е взривно устройство. Отпусна ли червения бутон, всички се изпаряваме. Камионът е натъпкан със семтекс и от него ще остане само една дупка в земята.

– Глупости! – предизвикателно рече Саймънс.

– Предполагам, че не си напълно запознат с операцията.

– Напротив.

– Помисли още веднъж. А след това погледни какво има под калниците.

Саймънс кимна на един от колегите си, който измъкна фенерче и се мушна под калника на задното дясно колело. След няколко секунди се изправи. Лицето му казваше всичко.

Въоръжените мъже отново се взряха в шофьора. Численото им превъзходство изведнъж беше престанало да бъде фактор. Той много добре знаеше това, но знаеше и друго – предимството му беше крехко и крайно нестабилно. В тази игра можеше да има само един победител, но можеше и всички да се окажат губещи. Времето му изтичаше. Това личеше по стягащите се около спусъците пръсти и оттеглянето на заден ход. Всяко движение издаваше намеренията им – да се измъкнат от обхвата на взривната вълна на семтекса, а след това да го оставят да се самоубие или да го елиминират с точен изстрел, надявайки се товарът да остане непокътнат. Но и в двата случая щяха да оцелеят – нещо, което беше най-важната им цел. Защото със сигурност щеше да се появи и друг товар за отвличане, и то без излишни жертви.

– За да се измъкнете навреме от зоната на взривната вълна, ще трябва да тичате по-бързо и от Юсейн Болт – предупреди ги шофьорът и вдигна кутията над главата си. – Ще разполагате с цяла вечност да мислите за греховете си.

– Искаме само товара – каза Саймънс. – Предаваш ни го и си свободен.

– Не виждам как ще стане – поклати глава шофьорът.

Саймънс нервно погледна кутийката в ръката му.

– Отсреща са паркирани два пикапа – махна към далечния край на двора той. – Заредени догоре, плюс резервни туби отзад. Имат и джипиеси. С тях дойдохме до тук. Можеш да вземеш единия, който си избереш.

Шофьорът извъртя очи към пикалите. Единият беше черен, а другият – зелен.

– И къде ще отида с него? – попита той.

– По-далече от тази дяволска дупка, предполагам – каза Саймънс.

– Имам задача, която възнамерявам да изпълня.

– Задачата е променена.

– Защо ли не приключим с това още сега? – нетърпеливо промърмори шофьорът и пръстът му започна да освобождава бутона.

– Чакай! – вдигна ръка Саймънс. – Чакай!

– Чакам.

– Избери си един пикап и се махай, по дяволите. Едва ли си струва да умреш за този товар, нали?

– Може и да си струва.

– Имаш семейство в Щатите.

– Откъде знаеш?

– Просто знам. И вярвам, че искаш да се върнеш при него.

– А как ще обясня загубата на товара?

– Няма да се наложи, повярвай ми – отвърна Саймънс.

– Там е работата, че не мога – каза шофьорът.

– В такъв случай всички ще умрем. Толкова е просто.

Шофьорът отново огледа паркираните автомобили. Не вярваше на нито една дума от това, което чуваше. Същевременно адски много искаше да оцелее, дори и само за да оправи нещата на по-късен етап.

– Сам виждаш, че не сме талибани – подхвърли Саймънс. – Аз съм от Небраска, по дяволите! Документите ми са абсолютно редовни. Ти правилно отбеляза, че играем в един отбор. Иначе защо ще съм тук?

– Значи искаш да се оттегля мирно и кротко, така ли? – попита най-сетне шофьорът.

– Това е офертата ми – кимна Саймънс.

– И как предлагаш да стане това?

– Преди всичко не отпускай бутона.

– Само ако и вие не докосвате спусъците – рече шофьорът и предпазливо пое към пикалите.

Мъжете се отдръпнаха да му направят път.

– Ще взема зеления – внезапно обяви той, без да изпуска от очи лидера на групата, който неволно потрепна.

Това беше добре. Беше взел правилното решение. Явно черният пикап беше миниран.

Стигна до зеления и надникна през страничното стъкло. Ключовете бяха на мястото си, а на таблото наистина беше монтиран джипиес.

– Какъв е обхватът на детонатора? – подвикна след него Саймънс.

– Тази информация ще запазя за себе си – отвърна шофьорът и хвърли раницата си на пътническата седалка.

После седна зад волана и запали мотора. Стрелката на горивото показваше, че резервоарът действително е пълен. Но въпреки това той продължаваше да стиска детонатора.

– Как да сме сигурни, че няма да ни взривиш от разстояние? – подвикна Саймънс.

– Въпрос на обхват – отвърна шофьорът.

– Който не казваш какъв е.

– Значи просто трябва да ми се довериш, Небраска. Точно както и аз трябва да ти се доверя, че този автомобил не е миниран и няма да се взриви на стотина-двеста метра от тук. Всъщност може би сте минирали другия...

Той натисна газта и пикапът се стрелна напред към отворената порта на каменната сграда. Очакваше да стрелят по него, но това не се случи. Май наистина бяха повярвали, че отпускането на червения бутон ще доведе до тяхното унищожение.