В ръцете си държеше бойна пушка "Ремингтън", която измъкна от специалното отделение до шофьорската седалка. Шон ѝ беше казал за нея. Тя беше важна част от плана за измъкване, който предстоеше да изпълни.

Отново беше свалила задната облегалка, за да получи достъп до багажника. И беше обяснила на президента какво се готви да направи. Той прие плана без забележки, съзнавайки, че това е единственият им шанс за оцеляване. Но от изражението на лицето му не беше трудно да се разбере какво си мисли.

Тя беше млада и силна, в отлична физическа форма.

Докато той беше мъж на средна възраст с вече оформено шкембе, който трудно можеше да се нарече готов за предстоящото изпитание, въпреки че вероятно тренираше по малко.

Мишел беше отчела всичко това, след като прие идеята на Шон, подкрепяйки я със собствени решения. В главата ѝ непрекъснато се въртяха действията, които трябваше да изпълнят след малко. Разполагаха с осветление, тъй като засега акумулаторите на Звяра бяха сухи. Но в момента, в който спасителната операция стартираше, всичко наоколо щеше да потъне в мрак. По тази причина тя се опитваше да запечата в паметта си всяко предстоящо действие от напускането на лимузината до излизането на повърхността на реката.

На това място дълбочината беше точно седем метра и половина. На пръв поглед не беше много, но когато трябва да задържиш дъха си и да се бориш с налягането, за да стигнеш до повърхността, подобно разстояние несъмнено ще ти се стори цяла миля. Особено след като трябва да влачиш и друг човек със себе си.

Тя огледа Коул. Под седалката вече беше открила ролката здраво въже и сигналното фенерче, за които я беше информирал Шон. Уви единия край на въжето около кръста на президента, а другият завърза за колана си. Умишлено скъси разстоянието помежду им, защото всяко оплитане в процеса на напускането на колата щеше да бъде фатално. Отключи багажника, но капакът остана плътно затворен поради налягането на водата.

Слава богу, че не беше залостен с помощта на поредната електронна щуротия.

– Сър – започна тя. – В момента на изстрела осветлението ще изгасне, а водата ще нахлуе в купето. Поемете си въздух три пъти поред и задръжте последния. Аз ще се придвижа напред и нагоре. Когато напуснем колата, вие започвате да ритате с крака и да загребвате с ръце. Поемаме директно нагоре. През цялото време ще бъда до вас. Няма да позволя да умрете. Разбрахте ли ме?

Той кимна. По челото му бяха избили ситни капчици пот.

– Добре.

Мишел прикрепи фенерчето към челото си. Слава богу, че беше оборудвано с ластична лента. Надяваше се, че е пригодено да свети и под вода.

Вдигна пушката и се прицели.

– Ще броя до три. Едно… Две… Три!

Куршумът улучи едната от кислородните бутилки, която се взриви. Блесна ярко оранжево кълбо. Резервоарът за гориво беше защитен с дебела броня. Освен това беше почти пълен и изпарения почти липсваха. Звяра беше проектиран така, че да издържи външна атака дори с РПГ, но създателите му изобщо не бяха помислили за експлозия на кислородна бутилка вътре в него.

Капакът на багажника излетя нагоре и водата нахлу в купето.

Мишел захвърли пушката и се стрелна напред, дърпайки президента след себе си. Главата ѝ влезе в съприкосновение с ледената вода. Фенерчето продължаваше да работи, макар и доста по-слабо. Но светлината все пак беше достатъчна.

Потомак беше известна с подводните си течения, но и тези на повърхността бяха силни. Неслучайно бройката на удавените беше тревожно висока. Но Мишел не беше лекомислен плувец, въпреки че отлично владееше основните стилове. Оттласна се с всички сили от вътрешността на купето, използвайки седалките и оборудването за ускоряване на движението.

Остана в багажника само за миг. Вече можеше да се изправи, тъй като капакът беше изчезнал . Това ѝ помогна да подготви мощните си бедра за решителния тласък, който трябваше да ги изкара на повърхността. Багажникът се издигаше на около шейсет сантиметра над дъното на реката. Това означаваше, че им оставят някъде около седем метра.

Краката ѝ се оттласнаха нагоре, ръцете ѝ загребаха с широк замах. Усещаше, че и президентът прави същото някъде под нея, но неговите движения не бяха толкова силни.

Седемте метра станаха шест, после пет. Мишел усети как ръцете и краката ѝ започват да се схващат от студ, а и от усилията да тегли след себе си един доста тежък мъж.

Петте метра станаха четири… три. Над главата ѝ започна да просветва.

Направи още един мощен тласък, опитвайки се да не мисли за дробовете си, които заплашваха да се пръснат.

Трите метра намаляха до по-малко от два. Главата ѝ пулсираше толкова силно, че тя се уплаши да не ѝ се спука някоя вена. Освен това усети как президентът изведнъж натежава. Беше спрял да рита и вече я теглеше обратно към дъното.

Събрала последните си сили, тя продължи нагоре. Тласък с бедрата, замах с ръцете… Може и да умра, но ще дам всичко от себе си, каза си тя. Както по време на Олимпиадата. Екипът не беше успял да спечели златните медали, но все пак получи сребърните. И чувството пак беше страхотно. Е, тази вечер второто място не я задоволяваше. Трябваше ѝ златото.

Два метра, метър, петдесет сантиметра. Последен мощен тласък с крака и главата ѝ изскочи на повърхността. Светкавично сграбчи края на въжето и започна да го дърпа с всичките сили, които ѝ бяха останали. Усилието я върна обратно под водата, но в замяна на това отпуснатото тяло на президента се стрелна покрай нея и главата му изскочи на повърхността. Той се закашля и повърна.

После се появиха чифт невероятно силни ръце, които ги сграбчиха и двамата. Тялото на Мишел почти напусна водата от мощното дърпане нагоре. Извърна глава и зърна един от водолазите на сантиметри от себе си. Друг чифт ръце я вдигнаха като перце и внимателно я пуснаха в спасителната лодка.

Миг по-късно до нея се озова и президентът Коул. Тя изплю известно количество вода, напълни дробовете си с въздух и седна на страничния борд.

– Господин президент? Добре ли сте?

Коул направи опит да заеме седнало положение, но двамата парамедици, застанали на колене, внимателно го бутнаха обратно. Той се остави в ръцете им.

– Мястото в личната ми охрана ви е гарантирано, госпожице Максуел – изрече дрезгаво той. – Можете да го заемете, когато пожелаете.

Мишел усети затопленото одеяло върху раменете си, отпусна се назад, затвори очи и се усмихна.

Е, все пак успях да се повозя на Звяра, каза си тя.

Шон и Мишел приеха благодарностите на страната си за спасяването на нейния лидер от сигурна смърт на скромна церемония в Белия дом. По щастливо стечение на обстоятелствата нападението срещу президента Джон Коул се оказа фактор за сплотяване на хората около него. Дори най-непримиримите му политически противници престанаха да настояват за разследване и импийчмънт.

След церемонията Коул отиде да стисне ръката на Шон, поздравявайки го за бързата реакция и ценните съвети, които беше дал на Мишел. После, нарушавайки протокола, той пристъпи към младата жена и я прегърна сърдечно. Госпожа Коул прегърна и нея, и Шон.

– Благодаря – едновременно промълвиха президентът и Първата дама.

На церемонията присъстваха Литълфийлд и Маккини. Двамата агенти получиха официална похвала за работата си по разкриването на заговора за убийството на държавния глава и евентуалното въвличане на Съединените щати в нова война.

От друга страна обаче, арестуваните похитители продължаваха да мълчат. А бригадата, наета за разчистване на старата радиостанция, изобщо нямаше представа какво изнася. Или поне такава беше позицията им. Милиардът евро, или това, което беше останало от него, все още липсваше. И най-важното – Алън Грант продължаваше да е на свобода.

След приключването на церемонията Шон и Мишел се насочиха към лендкрузъра.

– С костюм изглеждаш много добре – подхвърли тя. – Би трябвало по-често да се обличаш така.