– Тогава защо вината трябва да падне върху теб?

– Ти явно не разбираш как работи правителството и особено Министерството на отбраната.

– Е, все пак съм служил в армията.

– Но без да влизаш в контакт с военната бюрокрация. А тя има своите правила, повечето от тях безсмислени. Това обаче съвсем не им пречи да се объркат, особено когато начело на тази огромна машина стои цивилен. Но цялата вина се прехвърля на нас, хората с униформи.

– Ти не носиш униформа – отбеляза Грант.

– Това няма значение. Имам висш чин и кабинет в Пентагона. А скандалът е като огромно кълбо, което тежи цял тон и се търкаля насреща ми. В най-лошия случай ще бъда премазан, а в най-добрия – сериозно ранен.

– Какъв е изходът според теб?

– Ще прекарам остатъка от службата си в даване на показания пред разни комисии в Конгреса. Ако имам късмет, може и да не бъда осъден. Но най-вероятно ще се озова зад решетките.

– Господи, Дан! – възкликна Грант. – Нямах представа, че е толкова сериозно.

Имаше представа, абсолютно ясна представа за тежката ситуация и му стана мъчно за тъста му.

– Какво мога да направя за теб?

– Спокойно – потупа го по ръката Маршал. – Всички имаме неприятности. Но ти имаш прекрасно семейство и правиш дъщеря ми много щастлива. Продължавай да си вършиш работата и не мисли за мен.

Действително мисля да продължавам да я върша, рече си Грант.

После обядваха. Никой от двамата не спомена пред Лесли и децата за проблемите на Маршал.

След известно време възрастният мъж стана да се сбогува. Грант стисна ръката му и го прегърна.

– Съжалявам, Дан – прошепна той.

И наистина съжаляваше. Но когато нещата опираха до отмъщение за смъртта на собствения му баща, Грант беше готов да пожертва всеки, включително тъста си, а дори и самия себе си.

Излезе на двора, седна на един шезлонг и вдигна очи към небето. Някакъв самолет захождаше към летище "Дълес".

Той също имаше чувството, че му предстои заход. Радиостанцията беше почти готова, а програмата му изглеждаше солидна и обещаваща. Взетият под наем спътник бе разположен точно там, където щеше да върши най-добра работа. А останалите неща, макар и по-незначителни, щяха да му помогнат да реализира намеренията си.

Всъщност въпросните намерения бяха прости и ясни: някой трябваше да плати за злото, причинено преди двайсет и пет години. Една несправедливост, която беше отнела живота на баща му. Единствено той беше платил огромна цена. Сега беше ред и на останалите. Това постепенно се беше превърнало в основен смисъл на живота му. Не беше цел, а фикс идея, пред която всичко останало бледнееше. Грант съзнаваше това, но беше безсилен да го промени.

Постепенно стигна до решението да рискува кариерата, а може би и живота на тъста си. Беше готов да пожертва и семейното си щастие, ако се наложи. Защото Грант не можеше да бъде щастлив, без да отмъсти за причиненото зло. А за това имаше само един начин. И нищо не можеше да го спре. Изникнеше ли пречка, щеше да я премахне със сила.

Точно както беше постъпил с Джийн Шепърд и Майло Прат. Точно както щеше да постъпи и със Сам Уинго, а вероятно и със сина му. Не забравяше за Шон Кинг и Мишел Максуел, които също попадаха в тази група. Беше убеден, че те трябва да умрат, преди нещата да приключат.

Самолетът изчезна зад дърветата и той отмести очи. След няколко секунди колесникът му щеше да докосне пистата, а двигателите щяха да преминат на реверс. След това идваше ред на спирачките и всичко щеше да приключи. Поредното безопасно приземяване, като милиони подобни през тази част от годината.

Собственото му приземяване едва ли щеше да е толкова гладко. Но той имаше всички шансове да го осъществи и да постигне целите си. След което кротко щеше да се завърне към нормалния живот. Това би бил идеалният изход. Освободен от бремето, най-сетне щеше да заживее отново.

Но други нямаше да имат този късмет. Много хора щяха да умрат, а Грант познаваше повечето от тях по име. Предстоеше едно историческо събитие, което несъмнено щеше да разтърси света.

За него обаче то си оставаше обикновено отмъщение. В памет на човека, който му беше най-скъп.

– Да, сър. Благодаря, сър.

Шон изключи телефона и погледна към Мишел.

Продължаваха да се местят постоянно и сега се намираха в друга мотелска стая, платена в брой.

Разговорът, който току-що приключи, беше с президента Джон Коул.

– Редно ли е да го използваме? – попита Мишел.

– Мисля, че да. С неговата подкрепа можем да отидем навсякъде и да искаме почти всичко.

– Забелязах, че се справи доста добре с проблема около Тайлър Уинго – подхвърли тя.

– Не искам да провалям кариерата на Маккини или на Литълфийлд. Те могат да ни бъдат полезни. Президентът очаква на даден етап да решим нещата, засягащи Тайлър, но засега имаме известно пространство за протакане.

– Къде ще отидем най-напред?

– В Пентагона. Там ще се срещнем с началника на снабдяването, който отговаря за финансирането на афганистанската програма, а също така и с полковник Леон Саут, който е пряк командир на Сам Уинго.

– Ами да вървим тогава.

Час по-късно вече крачеха по един дълъг коридор в огромната сграда. Всички коридори в Пентагона бяха дълги и пресичащи се в сложен лабиринт. Стигнаха до някакъв кабинет и бяха поканени да влязат в заседателната зала до него. Там ги очакваха двама мъже – единият униформен, а другият цивилен.

– Господин Кинг, госпожице Максуел – протегна ръка цивилният. – Добре дошли в Пентагона. Аз съм заместник-министър Дан Маршал и отговарям за материалното снабдяване, логистиката и технологиите. През моите ръце минава голяма част от парите на данъкоплатците, които харчим тук.

Мишел и Кинг се ръкуваха с него.

Униформеният не стана да ги посрещне, а просто кимна и каза:

– Полковник Леон Саут. Доколкото ми е известно, вие сте тук с благословията на президента.

– Точно така – отвърна Шон, след като се настаниха около масата.

– Не мога да разбера какво общо имат частни детективи с една строго секретна мисия – добави Саут. – Бихте ли ми обяснили?

– Излишно е да обсъждаме този въпрос, Леон – изгледа го предупредително Маршал. – Тези хора са оторизирани от главнокомандващия.

– Мога да отговоря – подхвърли с добронамерен тон Шон. – Натъкнахме се на тази сага абсолютно случайно, но след поредица от непредвидени събития се сближихме с един от главните участници в нея. Президентът прецени, че това е добре, и ето ни тук.

Саут кимна, но чертите му останаха непроницаеми.

– И какво искате от нас? – попита той.

– Може би малко повече информация за мисията – отвърна Шон. – И личното ви мнение за Сам Уинго.

– Уинго е предател! – провикна се Саут.

– Все още не знаем дали е така, Леон – вдигна ръка Маршал. – Всъщност не знаем и доста други неща.

– Напротив, знаем достатъчно! Един милиард евро изчезнаха заедно с този човек!

– Но той все пак се е свързал с теб – отбеляза Маршал. – И категорично е декларирал своята невинност.

– Естествено, как иначе ще ни заблуди? – изръмжа Саут.

– Кога се свърза с вас? – намеси се Шон.

– Малко след провала на мисията.

– Какви обяснения ви даде? – попита Мишел.

– Че на уговореното място го чакали непознати. Представили се за агенти на ЦРУ и се легитимирали.

– А вие свързахте ли се с Лангли? – попита Шон.

– Не съм – враждебно го изгледа Саут. – Приех думите му на доверие.

– А как реагира Лангли, след като в крайна сметка се обърнахте към тях?

– Че нямат никаква представа за какво говоря. Нямали никакви агенти в района.

– Колко пъти ви потърси Уинго? – смени темата Шон.

– Два. С основната цел да се оплаква и да твърди, че е невинен. Искаше да знае и кой го е натопил.

– Но вие очевидно не сте му повярвали, нали? – подхвърли Мишел.