– По-точно?

– Първо, дрога и контрабанда на оръжие. Плюс нещо като милиционерска дейност, която намирисва на тероризъм. Но това е само малка част от списъка.

– Мислиш ли, че в случая става въпрос за дрога и контрабанда на оръжие?

– Не. Но не мога да бъда сигурен.

Мишел погледна към Тайлър, който тръсна глава и изломоти:

– Моят баща никога не би се забъркал в такива неща!

– Но въпреки това изглежда, че е затънал до гуша в лайна – каза агентът.

– Каква е била мисията му, Маккини? С какво се е занимавал Сам Уинго? Ние знаем, че е пренасял нещо, което обаче не е стигнало до крайната си дестинация.

– Кой, по дяволите, ви каза това?

– Има ли значение? – контрира Мишел.

– Може би има! – троснато отвърна Маккини, после отново насочи вниманието си към момчето. – Твоят баща се е свързал с теб, нали? Пуснал ти е едно шифровано писмо.

Тайлър объркано погледна Мишел. Тя се поколеба за миг, после кимна.

– Да – призна момчето. – Изпрати ми го, след като го бяха обявили за мъртъв.

– Какво беше съдържанието на това писмо?

– Че съжалява и моли Тайлър да му прости – побърза да отговори Мишел.

– Сигурен ли си, че това е всичко? – зададе следващия си въпрос агентът, гледайки изпитателно момчето.

– Да. Бих искал да има и нещо повече, но това беше всичко.

– Звучи като признание за вина – промърмори Маккини.

– Нищо подобно! – побърза да се намеси Мишел.

– Защо?

– Просто имам такова предчувствие.

Агентът изсумтя презрително, но Мишел не му обърна внимание.

– Какво е превозвал Уинго? – попита тя. – Сам ли е бил, или е имало и други?

– По всяка вероятност е бил сам. Което, предвид спецификата на товара, ми се струва пълна лудост. Но все пак не съм сигурен. Може би военните вършат нещата по друг начин.

– Какво е представлявал този товар? – пожела да узнае Мишел.

Кокалчетата на агента отново изпукаха.

– Нещо, което изисква намесата на всички агенции, плюс на всички военни – промърмори той. – Нещо изключително важно.

– Толкова важно, че да получиш обаждане от Пентагона и да ни заплашваш с арест? Но това не обяснява присъствието ти тук сега. Сам изтъкна, че си от МВС, че разполагаш с неограничени ресурси. Което означава, че нямаш никаква работа при нас.

– Абсолютно вярно – кимна Маккини.

– Но въпреки това си тук,

– Направих си труда да ви проверя по-подробно – каза агентът. – Теб и Кинг. Това е причината да съм тук. Хора, които уважавам, твърдят, че наистина сте голяма работа и може да ви се вярва. Просто защото имате глави на раменете.

– Добре, да речем, че е така – промърмори Мишел. – Но защо имам чувството, че си тук, защото не получаваш търсените отговори от своите хора? Не означава ли това липса на доверие?

Маккини вдигна вежди, но не отговори.

– И тъй, какво е съдържанието на товара? – отново попита Мишел, замълча за момент, после добави: – Тази тайнственост ме убива. Хайде, изплюй камъчето, агент Маккини!

Маккини стрелна с поглед Тайлър, после отново насочи вниманието си към Мишел. Очевидно взел трудното решение, той се облегна назад и промърмори:

– Две хиляди и двеста килограма.

– Толкова тежи товарът, така ли? – вдигна вежди Мишел. – Повече от два тона?

Маккини кимна.

– А какво е съдържанието му?

– Според теб какво може да тежи две хиляди и двеста килограма?

– Хей, на гатанки ли ще си играем?

– Атомна бомба! – възкликна Тайлър. – Или бактериологична!

– Не – поклати глава Маккини.

– Килограмите са малко за танк или самолет – замислено промърмори Мишел. – Биологично оръжие? Може би някакви центрофуги за производството му? Или двеста терористи от "Ал Кайда"? – саркастично добави тя.

Маккини отново поклати глава.

– Добре, предаваме се – въздъхна Мишел.

Агентът прочисти гърлото си и обяви:

– Един милиард евро.

Шон седеше срещу Мери Хесе в един ресторант в Шантили, Вирджиния. Тя беше на около трийсет и пет, тъмнокоса, стройна и привлекателна. Избягваше да среща погледа му и постоянно сваляше очилата си, за да ги избърше със салфетката.

Кълбо от нерви е, каза си Шон.

– Значи сте работили заедно със Сам Уинго? – попита за втори път той.

Налагаше се да тегли думите ѝ с ченгел, но в такива ситуации търпението беше полезно качество.

– Сам беше много симпатичен човек. Въпреки че… – Жената отново млъкна и като че ли се отнесе нанякъде.

– Въпреки че какво?

Той протегна ръка и я потупа по китката.

– Знам, че ви е трудно, госпожице Хесе. Но по телефона вече ви споменах, че работя за сина му Тайлър...

– О, Сам постоянно говореше за него. Много се гордееше с това момче.

– Не се и съмнявам, Тайлър е страхотно хлапе. Но ужасно се тревожи за баща си.

– Чух, че са го убили в Афганистан.

– Ние не вярваме на тези слухове. Но преди малко останах с усещането, че вие искахте да кажете нещо по-особено за него...

Тя остана изненадана от наблюдението му.

– Но как е възможно да...

– Аз съм бивш агент на Сикрет Сървис, госпожице Хесе. А там са ни учили да четем езика на тялото.

– Ами какво да ви кажа… Един ден той просто се появи в ДТИ. Никой не го познаваше, никой не беше чувал за него. Така и не разбрах дали се е явил на интервю за работата. Ние сме малка компания, но все пак спазваме някои процедури...

– Но Уинго не е бил подложен на тях, така ли?

– Останах с впечатлението, че по-скоро ги е прескочил – поправи го тя.

– Друго?

– Владееше дари и пущу, но не като някои други колеги във фирмата.

– Доколкото съм осведомен, той е бил нещо като търговски агент, осигуряващ поръчки на компанията.

– Ние нямаме нужда от търговски агенти, господин Кинг. Затънали сме до гуша в работа въпреки свиването на военните операции в Близкия изток. Но на тяхно място се появяват компании, които също имат нужда от преводачи.

– Значи бизнесът ви процъфтява и не се нуждаете от търговски агенти. Тогава каква беше работата на Уинго при вас?

Въпросът беше прост, но Хесе отново изглеждаше объркана.

– Не съм много сигурна.

– Как така не сте сигурна? Нали сте работили с него?

Лицето ѝ пребледня. Шон изпита чувството, че тя всеки момент ще припадне.

– Пийнете малко вода и дишайте дълбоко – посъветва я той.

Жената отпи няколко глътки от чашата пред себе си и избърса устата си със салфетката.

– По-добре ли сте?

Тя кимна, помълча за момент, после каза:

– Всъщност Сам не работеше за нас.

– А с какво се занимаваше?

– Аз му преподавах пущу и дари. Той имаше някакви основни познания от преди.

– Учили сте го на езици, които се използват главно в Афганистан...

– В други близкоизточни страни също, например в Пакистан. И в Иран, където дари е известен като фарси. Добре е да знаеш този език, ако пребиваваш в региона. И арабски, разбира се.

– Значи Уинго не е бил търговски агент и не е притежавал достатъчно познания да бъде преводач. За такъв ли го подготвяхте?

– Не, за тази цел имаме специална школа. Аз работех с него индивидуално по три часа всеки ден. Почти една година.

– И други ли обучавате индивидуално?

Хесе поклати глава.

– Бил е в резерва, но се е готвел да заминава за Афганистан. Може би е искал да усъвършенства тези езици?

– Но не ни плащаше за това. Напротив, ние му плащахме заплата, за да ги учи.

Озадачен от изявлението ѝ, Шон се облегна назад.

– Откъде знаете?

– От Сю, една от счетоводителките ни, с която сме приятелки. Но тя ми каза и нещо друго – заплатите му са ни били възстановявани.

– От кого?

– От някакъв отдел в Министерството на отбраната. Не съм сигурна кой точно, защото са прекалено много. Но определено сме си получавали парите, които сме му плащали. Обучението на Уинго не ни е струвало нито цент. А и собственикът на нашата фирма не се слави с щедрост. Едва ли би плащал на служител, който не върши нищо.