– Президентът ви моли за услуга, а вие ще размишлявате?! – смаяно го погледна агентът.

– И той реагира като теб – усмихна се Мишел. – Е, ние трябва да тръгваме. Пази се.

Тя сложи ръка върху топката на бравата и погледна Шон. Невидимото послание беше изпратено и прието.

– Готови сме да те информираме за разследването си, ако и ти правиш същото – небрежно подхвърли Шон.

– Знаеш, че не мога да ти обещая – въздъхна Литълфийлд.

– Е, в такъв случай и ние ще те държим на тъмно.

Тръгнаха си.

– Къде е отишъл Тайлър според теб? – попита Мишел, след като поеха по коридора.

– Предполагам, че е получил ново съобщение от баща си – отвърна Шон и измъкна телефона си, в който вече беше качил Джимейл акаунта на момчето. – Ето го – добави той, заковал поглед в дисплея. – За съжаление, не е кодирано.

– Защо за съжаление? По този начин ще можем да го прочетем и без помощта на Едгар.

– Така ли мислиш? – изгледа я Шон, а после ѝ подаде телефона.

Тя бързо прочете краткия имейл.

Довечера в десет на обичайното място.

– Обичайното място? – сбърчи вежди Мишел.

– Едно директно съобщение без конкретни указания е по-неразгадаемо и от шифър – отбеляза Шон. – Няма как да отгатнем къде се намира "обичайното" място.

– Напротив, има – отвърна тя и му подаде телефона. Той го пое машинално и забърза след нея.

Наложи се да вземат такси до дома на Шон, тъй като оперативното бюро, или по-скоро Литълфийлд, отказа да им осигури обратен транспорт.

Седнала отзад, Мишел нетърпеливо подканяше шофьора да натиска газта и да преминава на червено, рискувайки страничен сблъсък с колите, които не желаеха да им направят път.

– Принуждаваш човека да шофира като теб – отбеляза Шон.

– В общи линии, да – кимна тя.

– А защо бързаш толкова?

– Хрумна ми да поговорим с един човек.

– Кой е той?

– Единственият, който е в състояние да разгадае този имейл.

Стигнаха до дома на Шон и се насочиха директно към лендкрузъра на Мишел. Наложи му се да изрита встрани боклуците на пода, за да разчисти място за краката си. Част от тях изпопадаха на алеята при затръшването на вратата.

– Няма аз да мета – мрачно промърмори той.

– Браво, Шон. Радвам се, че вече си поумнял и не се правиш на голям чистник.

– Друго исках да кажа… – започна той, но не успя да довърши, тъй като тя включи на заден и машината се стрелна назад до края на алеята. Превключи, стъпи на газта и се понесе по шосето. Пръстите ѝ нетърпеливо почукваха по кормилото.

– Май наистина се опияняваш от всичко това – отбеляза той.

– От кое по-точно?

– От скоростта, опасността, безразсъдството.

– Това последното не го разбрах.

– Хайде, казвай! С кого си намислила да говорим?

– С Кати Бърнет. Израснали са заедно, близки са. Бас държа, че само тя може да ни каже къде се намира "обичайното" място, използвано от Тайлър и баща му.

– Много проницателно от твоя страна, Мишел.

– И аз мисля така. Но какво ще правим, ако предположението ни е правилно и наистина стигнем до Сам Уинго?

– В главата ми се въртят различни сценарии. Властите са го обявили за официално издирване, а от това следва, че задълженията ни са ясни.

– Нашите задължения никога не са ясни.

– И това е вярно – съгласи се той.

– И тъй, какво правим?

– Нямам конкретен отговор. Зависи какво ще ни разкаже Сам Уинго.

– Той е от специалните части, Шон. Избран за изпълнител на една свръхсекретна мисия, по време на която успява да оцелее сред купища трупове. Ясно е, че притежава невероятни умения. Ако нещата се развият зле...

– Ще се наложи да пипаме много внимателно.

– Страхувам се, че това няма да е достатъчно.

– Какво имаш предвид? – втренчено я погледна той.

– Може би ще се наложи да го убием, Шон – промълви тя. – Преди той да убие нас.

– Да го убием?! Ей така, пред сина му?

– Само в краен случай.

Шон извърна глава и се загледа встрани от пътя, по който караха със сто и двайсет километра в час.

– Обичайното място? – озадачено промълви Кати Бърнет.

Стоеше на предната веранда, на крачка от Шон и Мишел.

Бяха стигнали до тук за рекордно кратко време. По пътя профучаха край един пътен полицаи, който понечи да тръгне след тях, но после се отказа. Може би защото се съмняваше, че ще успее да ги настигне.

– Точно така – кимна Мишел. – Обичайното място. Там, където Тайлър и баща му са ходили често заедно. Да си поговорят, да свършат нещо...

– Но защо не попитате самия Тайлър? – В гласа на момичето се долови леко подозрение.

– Информацията ще ни трябва за в бъдеще, Кати – намеси се Шон. – Просто правим досиета на участниците в конкретната операция, които включват любими места за срещи и още куп лични предпочитания. В момента тази работа не изглежда спешна, но на по-късен етап ще стане. Вършим я с единствената цел максимално да защитим Тайлър.

Мишел го стрелна с очи, но той не откъсваше поглед от лицето на Кати. Явно се надяваше, че момичето няма да започне да анализира тази лавина от думи, която не означаваше нищо.

– Ясно – колебливо кимна Кати. – Мисля, че ви разбирам.

Шон изпусна едва доловима въздишка на облекчение.

– Но нищо не ти идва наум, така ли? – небрежно подхвърли той.

– Когато бях у тях, май зърнах някакви въдици – направи опит да ѝ помогне Мишел. – В пералното помещение или в килера...

– Ами да, разбира се – каза момичето и лицето му светна. – Двамата редовно излизаха с въдиците си нагоре по реката. Всъщност не е река, а по-скоро поток, но има риба. Двамата обичаха да стоят на брега и да разговарят. Ходила съм там с Тайлър два пъти, въпреки че не си падам по риболова. Просто гледах и си говорех с него.

– Ще ми кажеш ли къде се намира това място? – попита Шон и извади бележника си.

Момичето го описа. Двамата партньори ѝ благодариха и се насочиха към лендкрузъра.

– Дай ключовете – протегна ръка Шон.

– Какво?!

– Ключовете– щракна с пръсти той.

– Защо?

– Защото не искам да ни спират за превишена скорост или други нарушения.

– До тук не ни спряха, нали?

– С Божията помощ. Но не можем да разчитаме само на нея. Ключовете, ако обичаш!

Тя запрати връзката към него с такава сила, че един от ключовете нарани пръста му.

– Много ти благодаря! – направи гримаса той.

Качиха се в колата и потеглиха.

– Вече е седем и половина – каза Мишел. – Сигурен ли си, че не искаш да карам аз?

– Абсолютно, благодаря.

Поеха в указаната посока. Мишел диктуваше от записките, които Шон беше нахвърлял в бележника си.

– Какъв е планът? – попита тя, докато той вземаше един остър ляв завой.

– Длъжни сме да приемем, че Сам Уинго ще бъде въоръжен и подозрителен. Разбира се, че ще се довери на сина си, но на никой друг.

– Няма как да поемем ролята на съдии и екзекутори, Шон. Не и на място.

– По дяволите! – изръмжа той. – Ти беше тази, която подхвърли, че може би ще се наложи да го убием.

– Казах "само в краен случай".

– Трябва да контролираме ситуацията и да се опитаме да спечелим доверието му.

– Доста трудни задачи – поклати глава тя.

– Така е.

– Но не е ли фактът, че се връща при сина си, доказателство за неговата невинност?

– Може би. За съжаление, не е неоспоримо доказателство. Да не забравяме и нещо друго – онези, които са му скроили номер в Афганистан, едва ли искат да се завърне у дома и да разговоря с някого.

– А ние можем да се окажем между чука и наковалнята, а?

– Отдавна вече сме там, по дяволите! – изръмжа Шон.

Мишел извади пистолета си, провери дали има патрон в цевта и го остави до себе си.

– Ами ако Уинго не се появи сам? – попита тя.

– Че с кого друг?