– Твърдо не – отсече тя.

Шон включи радиото, по което тъкмо започваха новините. Водещо място сред тях имаше разрастващият се скандал, свързан с администрацията на Коул. Опозицията в Конгреса решително настоявала за разследване и предлагала поименни призовки. Един конгресмен дори предложил да се открие процедура по импийчмънт. Правителството на Иран от своя страна също вдигало врява до небето, заклеймявайки поведението на САЩ. А съюзниците дипломатично се дистанцирали от ситуацията. Говорителят на Коул направил изявление, което звучало твърде неубедително.

– Лоша работа – въздъхна Мишел.

– Защото са постъпили глупаво – кимна Шон. – Демокрацията не може да се купи дори и с един милиард евро.

– Забележително изказване – изгледа го Мишел.

– И аз имам моменти на творчески проблясъци.

– А сега какво? Да си въртим палците, докато Едгар си свърши работата?

– Не. Ще се разделим.

– Къде отиваш?

– Да следя Уинго да не извърши някоя глупост.

– А аз?

– Мислех си, че би могла да отскочиш до болницата и да провериш как е Дейна вместо мен.

– Аз ли? – попита Мишел и в очите ѝ се появи паника. – Никога няма да ме пуснат при нея, Шон!

– Ще те пуснат, ако тя им каже.

– Но защо не отидеш ти?

– Защото съм… Можеш ли да го направиш за мен, Мишел?

Тя понечи да продължи с протестите, но видя изражението му и се овладя.

– Добре, ще отида. Само ме закарай до колата ми. Но обещай, че ще ми се обадиш, ако се случи нещо!

– Обещавам. Благодаря ти, Мишел.

– Моля.

Един час по-късно Мишел влезе в болницата и се насочи към интензивното отделение. Умираше от ужас, че може да се сблъска с Къртис Браун. Но с облекчение разбра, че генералът не е в болницата. Една млада сестра я информира, че си е тръгнал преди малко, но казал, че пак ще се върне.

Позвъниха на Дейна и тя се съгласи да я приеме.

– Само за кратко – предупреди я сестрата. – Тя се нуждае от почивка.

– Разбира се – кимна Мишел.

Озова се в болничната стая и погледът ѝ пробяга по апаратите и системите, които поддържаха Дейна. Неотдавна самата тя лежеше в такава стая и се бореше за живота си.

Придърпа един стол и седна до леглото.

Дейна впери очи в нея. Днес изглежда доста по-добре, констатира Мишел. Въпреки че все още беше много немощна.

– Шон не е ли с теб?

– В момента е зает, но по-късно непременно ще намине.

Дейна кимна, но си личеше, че е разочарована.

– Разбрах, че генералът съвсем скоро е бил тук – подхвърли Мишел.

Дейна понечи да седне в леглото, но ръката на Мишел я спря.

– По-добре да го повдигна – каза тя.

Завъртя ръчката отстрани и горната част на матрака се повдигна с няколко сантиметра.

– Засега Къртис се справя отлично – промълви тя.

– Ти също – увери я Мишел и окуражително стисна ръката ѝ.

– Разкрихте ли нещо ново?

– Продължаваме да работим и вече сме близо.

– Сигурна съм, че Шон ще разнищи нещата докрай.

– Явно поддържате много добри отношения с бившия си съпруг – отбеляза с едва доловима острота Мишел.

– На практика никакви. Преди да се случи всичко това, не го бях чувала от развода.

Мишел понечи да каже още нещо, но замълча. Нямаше смисъл да обсъжда Шон с тази жена, която беше в толкова тежко състояние.

– Можеш да ме питаш каквото пожелаеш – каза Дейна. Мишел вдигна глава и срещна погледа ѝ. – Той е добър човек, но аз се прецаках тотално и го изгубих.

– Съжаляваш, така ли?

– Предпочитам да не използвам тази дума, защото имам Къртис. Не искам да се обръщам назад. – След минута мълчание добави: – А вие двамата не сте ли нещо повече от бизнес партньори?

– Защо питаш?

– Би ли ми подала онази чаша вода?

Мишел ѝ поднесе чашата и я изчака да дръпне няколко пъти от сламката. После Дейна се облегна назад и си пое дълбоко въздух. Един от мониторите започна да издава пронизителни звуци.

– Да извикам ли сестрата? – скочи на крака Мишел.

– Няма нужда. Това нещо вдига шум вече два дни. Казаха ми, че заложените параметри били прекалено ниски, но никой не си направи труда да ги промени.

Мишел седна обратно.

Дейна гледаше китката си, към която беше прикрепена системата.

– Питам, защото това има значение за мен, Мишел – промълви тя. – Но не заради това, което си мислиш. – Главата ѝ леко се завъртя надясно. – Аз съм много щастлива с Къртис. Искам обаче и Шон да е щастлив.

– Той е щастлив.

– Да си щастлив сам е едно, а да си щастлив с някого – съвсем друго. И тъй, не сте ли нещо повече от бизнес партньори?

– Не знам какви сме, Дейна.

– Шон разказа ли ти как се разделихме?

– Не.

– Грешката беше изцяло моя.

– Не е лесно да си омъжена за агент на Сикрет Сървис.

– Аз му изневерявах. Непрекъснато. Никога няма да забравя изражението му, когато разбра. Почувства се предаден.

Мишел се облегна в стола си и поклати глава.

– Не е нужно да навлизаме в тези подробности – рече тя.

– Ако си влюбена в него, просто му го кажи. Така ще е по-лесно и за двама ви. Видях как те гледа. Познавам го и разбирам, че не е безразличен към теб.

– Видя ни заедно само веднъж, и то за съвсем кратко – отвърна Мишел.

– Не ми трябва много време, за да усетя някои неща.

Мишел наведе глава и прокара длан по дългата си коса.

– Благодаря за съвета – прошепна тя.

– Но няма да го приемеш, така ли?

– Съжалявам, но нищо не мога да ти обещая. А иначе разбрах какво ми казваш.

Телефонът на Мишел иззвъня. Надяваше се, че е Шон.

Но не беше той.

Името, изписано върху дисплея, не беше случайно.

Търсеха я от Белия дом.

Шон седеше в колата си заедно със Сам Уинго. Бяха паркирали срещу дома на Дженкинс.

– Каква полза от това? – попита Уинго.

– Три четвърти от работата на детектива не води до резултат. Но човек трябва да я свърши, за да стигне до онези двайсет и пет процента, които имат значение. Същото е и в Сикрет Сървис, но там числата са още по-фрапиращи – деветдесет процента скука и десет процента лудница.

– Не мога да нарека това другояче освен губене на време – поклати глава Уинго.

– Нима искаш да ми кажеш, че по време на службата си в армията не си бил принуждаван да проявяваш търпение?

– При нас съотношението е още по-тягостно – отвърна с въздишка Уинго. – Деветдесет и девет процента скука и един процент хаос. – Вдигна глава да го погледне и добави: – Извинявай, но започвам да си изпускам нервите...

– Засега синът ти е в безопасност – потупа го по рамото Шон. – Успяхме да спечелим малко време, но ако можехме просто да...

Той млъкна и погледна телефона си, които звънеше.

– Това е Едгар. Може би е успял да приложи магията си и вече знае как да проследим колата на Грант.

Оказа се обаче, че Едгар не е свършил нито една от двете задачи, но в замяна на това е постигнал нещо друго.

– Прегледах досието на Дженкинс и открих нещо, което може да ви е полезно.

– Какво е то?

– Данъчна декларация за още един имот освен къщата.

– Какъв имот?

– Четирийсет декара в окръг Рапаханък, Вирджиния. Проверих го в един стар имотен регистър, публикуван онлайн. Има и малка хижа. Изключително усамотено място е.

– Координати?

– Ще ти изпратя упътване как се стига до там. Желая ти късмет.

Шон изключи телефона и запозна Уинго с току-що получената информация.

– Допускаш, че държи там Тайлър и Кати? – изгледа го Уинго.

– Усамотено място в дълбоката провинция. Може би Грант е бил именно в хижата, когато е получил заплахата ни. Пътят до там със сигурност е доста повече от един час.

– Какво ще правим? Ще атакуваме ли?

– Не. Трябва да го направим по правилния начин.

Отново извади телефона си и набра Мишел, но се включи гласовата поща. Може би все още се намираше в болницата при Дейна.