– А защо наблюдаваме къщата му?

– Да видим дали няма да изскочи нещо. Той е разведен, а двете му деца са големи и отдавна не живеят при него. Затова ще проверим дали някой няма да му дойде на гости в тази дъждовна нощ и по този начин да ни помогне да надушим следата...

Два часа по-късно нямаше промяна. Никой не дойде, никой не излезе. В къщата светеше, имаше и някакво движение, но само на един човек, вероятно Саут, чиято служебна кола беше паркирана на алеята.

– Можем да тръгваме, ако искаш – протегна се Шон. – По всичко личи, че той няма намерение да излиза.

Мишел понечи да отговори, но в същия момент насреща им блеснаха ослепителни фарове.

– Наближава полунощ – погледна часовника си Шон. – Може би е някой закъснял съсед.

Смъкнаха се в седалките, докато колата бавно ги подминаваше.

Мишел вдигна прибора за нощно виждане пред очите си и изруга.

– Какво и ма?

– Това е онзи от "Херон Еър"!

– Сигурна ли си?

– Абсолютно.

– Но не спря пред дома на Саут.

– Той е!

Шон запали двигателя и предпазливо потегли след отминалата кола.

– Няма как да не ни засече – промърмори той. – Ние сме единствената движеща се кола наоколо.

– Задръж така още малко. Наближаваме една от големите пресечки, на която със сигурност има движение. Ще се скрием в него. Не ми се ще да го изпуснем.

Шон се подчини.

– Завива наляво!

– Виждам.

Не след дълго стигнаха пресечката. За късмет, светеше зелено и това им спести евентуално спиране непосредствено зад другия автомобил. Така шофьорът със сигурност би получил възможност да ги огледа независимо от фаровете им, които го заслепяваха.

И двете коли направиха десен завой. Шон изостана и зае позиция зад някакъв зелен шевролет. По този начин увеличи дистанцията, но без да губи от поглед преследваната кола.

Мишел свали оптиката, отвори лаптопа и започна да чука по клавишите.

– Какво правиш? – погледна я за миг Шон.

– Хаквам базата данни на Службата за регистрация на МПС.

– Можеш да го направиш? – учуди се той.

– Едгар ме научи. Добре де, не е съвсем законно...

– По-скоро напълно незаконно.

– Виж какво, просто се опитвам да захапя нещо, което ще раздвижи случая. Затова не ми чети конско!

– Нямам такива намерения. Всъщност звучи екстра. Ще ми покажеш ли как се прави?

– На теб ли, компютърен неграмотник?! – стрелна го с поглед тя.

– Чудесно се оправям в интернет – намръщи се той.

– Откога? До миналата седмица не знаеше какво е емотикон!

Пръстите ѝ престанаха да тичат по клавиатурата в момента, в който страницата се отвори.

– Тревър Дженкинс, четирийсет и една годишен, постоянен адрес във Виена – обяви тя.

– Можеш ли да го провериш повече в онова нещо… Гугъл?

– Нещо?!

– Просто го направи, Мишел. Зает съм да следя заподозрян. Това е всичко, което може да поеме закърняващият ми мозък.

Тя натисна още няколко клавиша и поклати глава.

– Нищо особено. Явно не е знаменитост със собствен уебсайт и акаунт в Туитър. Чакай малко… Има акаунт в ЛинктИн, където и аз членувам с гордост.

Миг по-късно влезе в акаунта и започна да чете.

– Е? – нетърпеливо подхвърли Шон.

– Бивш военен, завършил "Уест Пойнт". Служил в Сто и първа въздушнопреносима дивизия. Днес е президент и главен изпълнителен директор на "Херон Еър Сървис". Неженен, без деца. Притежава лиценз за пилот на граждански самолети. Членува в няколко търговски асоциации в бранша, работил е в Близкия изток, най-вероятно по време на военни операции.

– И Алън Грант е бивш военен. Дали и той не е служил в Сто и първа?

Мишел набра още някаква комбинация. Оказа се, че и Грант има страница в ЛинктИн.

– Не, Грант е служил в пехотата. Но това не пречи да се е сприятелил с човек от ВВС. Нали всички са в армията?

– Така е – кимна Шон. – Внимание, завива.

Мишел вдигна глава.

– Според мен се прибира вкъщи, Шон. Адресът, отбелязан в Службата за регистрация на МПС, се намира някъде тук.

– В такъв случай прекратявам следенето. Ще направим един кръг и отново ще се върнем тук. Така няма да събудим подозренията му.

Стигнаха до адреса точно навреме, за да видят как колата на Дженкинс влиза в гаража на една почти нова къща между две доста по-стари.

Минаха покрай нея, без да спират.

– Какво научихме дотук? – подхвърли Мишел. – Освен самоличността, биографията и адреса на Дженкинс?

– Появи се в квартала на Саут.

– Но не спря да му се обади, а просто мина покрай дома му.

– Това е странно. Може би само го наблюдава.

– Може би – кимна Мишел, но в гласа ѝ липсваше убеденост.

– Аз също не вярвам да е така – забеляза реакцията ѝ Шон.

– Но Дженкинс има нещо общо с "Виста", а може би и директно с Грант. Все пак и двамата са бивши военни.

– А Уинго идентифицира Дженкинс като член на отряда, който му е взел парите в Афганистан.

– Които спокойно биха могли да се върнат тук с някой от самолетите на "Херон Еър Сървис".

– Не съм сигурен. Предполагам, че за над два тона банкноти им е бил нужен по-голям самолет. Мислиш ли, че цялата компания е замесена?

– Дженкинс я оглавява. А той е лицензиран пилот и спокойно би могъл да управлява самолета лично. Какъв по-добър начин да минеш безпрепятствено през митницата? По всяка вероятност този човек знае един милион начини да скрие превозваната стока...

– Всичко това е вярно, но изобщо не ни помага в издирването на Тайлър и Кати.

– Говорим за пъзел – промърмори Шон. – Ще видим картината едва след като подредим всички парченца.

– Не съм сигурна, че разполагаме с толкова много време, Шон.

– Ами тогава да останем през нощта пред къщата на Дженкинс и да видим накъде ще поеме утре. Може би ще ни отведе при децата...

– По-скоро ще си губим времето.

– Да имаш други идеи?

– Не – въздъхна тя. – На две преки от тук има денонощен "Дънкин Донътс". Мога да изтичам до там за малко кафе и храна, докато ти наблюдаваш дома му.

– Окей – разсеяно отвърна Шон.

Тя започна да разкопчава колана си, после изведнъж спря и го погледна:

– Какво?

– Не знам. Нещо ме човърка относно онова място.

– Кое място?

– Домът на Саут. Или по-скоро кварталът преди него.

– Какво за него?

– Имам чувството, че вече съм бил там.

– Кога? Защо?

– Не се сещам – поклати глава Шон и примирено се усмихна. – Така е, като изчезват мозъчните ми клетки. Май наистина ставам жертва на този процес.

– Пъхни пръсти в ушите си и гледай да не изпуснеш нито една. Ще ни трябват, за да стигнем до дъното на тази афера...

Шон усети побутване по рамото. За миг умът му блокира, люшкайки се между съня и будното състояние. Второто побутване го събуди. До него стоеше Мишел, държаща в ръка своя фотоапарат с монтиран на него телеобектив.

– Здравей, спящи красавецо – поздрави го тя. – Готов ли си да работиш?

До този момент бяха дежурили на смени. Два часа сън, следващите два – будуване.

– Колко е часът? – примигна той, прозя се и започна да се надига.

– Осем и нещо.

Шон погледна навън. Продължаваше да вали и всичко тънеше в полумрак.

– Някакво раздвижване при Дженкинс?

– Все още не. Лампите светнаха точно в седем. Вероятно е звъннал будилник. Снимах всичко, което ми се стори по-важно.

– А какво е положението на улицата?

– Подранили минувачи, сънливи деца, тръгнали към спирката на автобуса, двама бягащи за здраве под дъжда с риск да умрат от пневмония.

Мишел извади от жабката протеиново блокче, разкъса опаковката и захвърли станиола в краката си.

– Една хапка? – протегна го към него тя.

– По-скоро бих ял миши изпражнения – поклати глава Шон. – Всъщност това, което държиш, сигурно е пълно с тях. В изпражненията има много протеини.