– Пред гимназията, в която учи.

– Пред гимназията?! Отива на училище въпреки страшната новина, която е научил едва вчера?

– И на мен ми се стори странно – въздъхна тя. – Но ако не се разбира с мащехата си, е нормално да иска да бъде по-далече от нея. Може би си въобразява, че ще мисли по-малко за баща си, ако се придържа към всекидневните си задължения.

– Всеки изживява мъката по свой начин – кимна Шон.

– Предполагам. А той все пак е още дете.

– Кога иска да се срещнем?

– Излиза в три и петнайсет. В четири и половина има тренировка по плуване. Предлага да се видим в паузата.

Шон се засмя. Тя извади ключовете за колата си от непромокаемата торбичка и попита:

– Какво смешно има?

– Само си представих как се срещаме с клиент в паузата между две игри.

– Той е гимназист, а не хлапе, което си играе в детската градина.

– Извинявам се. Но въпреки това не виждам къде ще ни отведе всичко това.

– Ако не друго, поне ще му върнем пистолета. Въпреки че идеята да дадем оръжие в ръцете му преди тренировка не ми се струва особено добра. Май трябваше да си уговорим среща на друго място.

– Коя е гимназията? – попита Шон, изчака обясненията ѝ и добави: – Снощи минахме оттам. Точно срещу нея има един мол с бистро "Панера". Звънни му и кажи, че ще го чакаме там.

– Няма да му се обадя, а ще му пратя есемес. Така правят днешните хлапета.

– Както желаеш.

– Не ти се занимава с това разследване, нали?

– Няма да има разследване – каза той.

– Може би ще има – настоя тя. – Зависи какво ще ни каже.

– Не се отказваш, а?

– Не, въпреки че наистина не знам с какво ме привлича този случай. Просто трябва да разбера.

– Добре, пък да става каквото ще.

– Е, сега вече наистина говориш като старец!

– Новият ни "клиент" е още в пубертета. Естествено, че се чувствам стар.

– Благодаря, че прояви разбиране – усмихна се тя и го побутна по рамото.

– За това живея – отвърна Шон. – Но ще трябва да ми обещаеш, че ако в този случай няма нищо подозрително, а аз съм убеден, че няма, го зарязваме и отиваме на почивка. Съгласна ли си?

– Да. Ако няма какво да разследваме, заминаваме за Нова Зеландия, където ще ходя по бански. Но и тебе те искам издокаран от "Спидо".

– Дадено – отвърна той, докато си казваше наум: Радвам се, че ще бъдеш до мен и няма да те мисля.

Тайлър се срещна с тях пред бистрото от веригата "Панера" срещу гимназията. Беше облечен с панталон в защитен цвят, черно поло с училищната емблема и черни обувки.

– Пиеш ли кафе? – попита Мишел, докато влизаха в бистрото.

– Предпочитам вода.

– Не ти ли стига водата в басейна? – шеговито подхвърли Шон.

Момчето сякаш не го чу и продължи да крачи напред.

Шон и Мишел си поръчаха кафе, а Тайлър си взе бутилка минерална вода. Плати си я, отказвайки категорично да го почерпят. Настаниха се на една маса в дъното на заведението. Единствените други клиенти бяха няколко ученици с лаптопи и две майки с малки деца. Една красива брюнетка на възрастта на Тайлър му по-махна. Той ѝ отвърна сдържано, а след това се обърна към Шон и Мишел.

– Искам да ви наема.

– Мишел ми спомена – каза Шон, облегна се в стола и скръсти ръце пред гърдите си. – Защо?

– За да откриете какво се е случило с баща ми.

– Нима твърдиш, че военните не са ти казали как е загинал?

– Напротив, казаха ми, че бил застрелян.

– Ясно. В Афганистан, нали?

– Така ми казаха.

– Но ти не им вярваш?

– Не че не им вярвам. Всъщност… не знам.

– Афганистан е далече, Тайлър – каза Шон. – Няма как да отидем там и да поискаме проверка. Нямаме такива правомощия и на практика сме безсилни.

Тайлър отпи глътка вода и внимателно обмисли отговора си.

– Но вие сте частни детективи, нали? – каза той. – Нямате ли начини да разследвате? Нали това ви е работата?

– Така е – приведе се над масата Мишел и хвърли кос поглед към Шон. – Но дай да караме поред. Как се казва баща ти?

– Самюел, но всички го наричат Сам.

– Какво точно ти обясниха военните?

– Казаха, че частта му е била дислоцирана в Кандахар. Застреляли го по време на нощна патрулна обиколка.

– Кой го е застрелял? – попита Шон. – Талибаните, "Ал Кайда" или някой предател от редовната армия на Афганистан?

– Казаха ми, че не знаят, но са организирали издирване на извършителя.

– Там се води война, Тайлър – бавно рече Шон. – Дават се жертви. Сигурен съм, че армията ще направи всичко възможно, за да открие и накаже убийците на баща ти.

– Кога ще докарат тленните му останки на военновъздушната база "Доувър"? – попита Мишел.

– Изобщо не засегнаха този въпрос – отвърна Тайлър.

– Но в "Доувър" докарват всички американски войници, загинали по света – сбърчи вежди Мишел. – И обикновено канят близките им да ги посрещнат. Следва погребение във военното гробище "Арлингтън". Тази чест се оказва на всички, загинали по време на бойни действия.

– Откъде знаеш това? – учудено попита Шон.

– Снощи направих кратко проучване.

– Преди или след релаксиращата вана? – тихо подхвърли той.

– Не казаха нищо за никаква база – рече Тайлър.

– Е, може би по-късно ще стигнат до детайлите. А майка ти… – Срещнал острия поглед на момчето, Шон побърза да се поправи: – Извинявай, исках да кажа мащехата ти… Тя спомена, че ще ви посетят и други представители на армията. Може би ще разполагат с информацията, за която говорим. Ти не я ли попита?

– Не. Когато тръгвам за училище, тя все още спи.

– Изненадан съм, че днес изобщо ти се ходи на училище, Тайлър – внимателно подхвърли Шон. – Със сигурност си изкарал тежка нощ.

Момчето само сви рамене и промърмори нещо, което двамата партньори не успяха да доловят.

– Може би трябва да звъннеш на мащехата си и да я попиташ – каза Шон. – Хайде, обади ѝ се още сега.

Тайлър обаче предпочете да ѝ изпрати есемес.

Шон и Мишел се спогледаха. Тя се усмихна и устните ѝ безмълвно оформиха нещо, което би трябвало да означава "нали ти казах".

– Отговорът едва ли ще дойде скоро – отбеляза Тайлър.

– Защо? Не държи ли телефона близо до себе си?

– О, винаги е с нея. Но когато види, че есемесът е от мен, няма да се разбърза да ми отговаря.

– Дай да караме направо – отсече Шон. – Тук не става ли въпрос за така наречения "синдром на злата мащеха"?

Лицето на Тайлър почервеня и стана почти като косата му.

– Не казвам, че е зла – смотолеви той. – Просто не е в час. Тя е много по-млада от татко. Така и не успях да разбера защо изобщо се ожени за нея.

– А какво се случи с майка ти? – попита Мишел.

Тайлър машинално започна да къса книжния етикет на бутилката и да хвърля парченцата на масата.

– Разболя се и умря – промълви след известно време той. – Преди четири години.

– А баща ти кога се ожени отново?

– Има ли значение? – сопна се момчето. – Искам просто да разбера какво е станало с него. Другото е някаква тъпотия, която няма връзка с това.

Доловила повишения тон, красивата брюнетка се обърна към тях.

Тайлър срещна погледа ѝ и се смути. Сведе глава и закова очи в купчинката хартиени късчета пред себе си.

– Знам, че ти е трудно, Тайлър – каза Мишел и сложи ръка на рамото му. – Аз също изгубих майка си внезапно. Но искам да знаеш, че колкото повече подробности ни станат известни, толкова по-лесно ще стигнем до някакво решение. Никога не знаем какво може да се окаже важно в едно разследване. Разбираш това, нали?

Тайлър облиза напуканите си устни и отпи глътка вода.

– Ожениха се преди около година. Не правиха сватба. Отишли да подпишат пред съдия. Татко не ми каза нищо преди това, а аз дори не я бях виждал. Познавали са се отскоро. Тя е с петнайсет години по-млада от него. Шантава работа.