Погледна черната кутия едва когато се отдалечи на достатъчно разстояние. Ако мъжете действително бяха от ЦРУ, предстояха да се случат още много неща. Но в момента това изобщо не го интересуваше, въпреки че държеше по-късно да разгадае загадката. За тази цел обаче трябваше да остане жив.

Изключи захранването и хвърли кутията на съседната седалка.

Сега вече наистина трябваше да изчезне. Надяваше се да е възможно. Повечето хора идваха в тази част на света просто да убиват или да бъдат убити.

Противно на обичайната им практика Шон Кинг шофираше, а Мишел Максуел седеше до него. Обикновено караше тя, и то така, сякаш участваше в "Дейтона 500", а Шон просто се държеше здраво и се молеше да оцелее.

Тази вечер имаше основателни причини да поеме волана. Вършеше го вече двайсет и един дни, защото Мишел все още не беше във форма. Тя се възстановяваше, но не толкова бързо, колкото ѝ се искаше.

– Как си? – погледна я той.

– Въоръжена съм – каза Мишел. – Предупреждавам те, че ако още веднъж ми зададеш този въпрос, наистина ще те гръмна!

– Просто съм загрижен за теб – отвърна той.

– Знам, Шон. И го оценявам. Но минаха три седмици, откакто ме изписаха, и вече съм напълно здрава.

– Раните ти бяха сериозни, Мишел – каза той. – Отърва се на косъм, изгуби много кръв. Повярвай ми, защото бях там и знам за какво говоря. Три седмици след излизане от болницата изобщо не са достатъчни.

Мишел докосна гърба си ниско долу, а след това и горната част на бедрото си. Белезите, които бяха там, щяха да ѝ останат завинаги. Спомените за начина, по който се беше сдобила с тях, бяха живи в съзнанието ѝ. Още от първия удар с нож в гърба, нанесен от човек, когото смяташе за съюзник.

Но в крайна сметка тя оцеля. А Шон беше до нея през цялото време, докато се възстановяваше. Сега обаче прекалената му загриженост я дразнеше.

– Знам. Но от инцидента минаха цели два месеца, а раните ми обикновено зарастват бързо. Никой не знае това по-добре от теб.

– Беше на косъм, Мишел. На много тънък косъм!

– А колко пъти ти си бил на косъм? – погледна го косо тя. – Колко пъти бях сигурна, че те губя? Това е част от нашата работа. Ако наистина държим да сме в безопасност, трябва да си сменим професията.

Шон гледаше дъжда, който обливаше предното стъкло. Вечерта беше студена и неприятна. Пътуваха през един безлюден район на Северна Вирджиния след среща със стария им клиент Едгар Рой. Преди време го бяха отървали от смъртна присъда и той без съмнение им беше благодарен, но по свой начин. Защото Едгар беше аутист савант – компютърен гений с феноменална памет, но с безкрайно ограничени социални умения.

– Едгар изглеждаше добре – каза тя.

– Дори много добре предвид смъртоносната инжекция, която го чакаше – кимна Шон, видимо облекчен от смяната на темата.

После взе прекалено бързо поредния остър завой на мокрия път и Мишел се вкопчи в дръжката на вратата.

– Намали! – каза тя.

На лицето му се изписа престорено смайване.

– Не съм очаквал да чуя тази дума от твоята уста.

– Аз карам бързо, защото знам как! – троснато отвърна тя.

– Броят на произшествията ни сочи обратното – не ѝ остана длъжен той.

Тя го изгледа намръщено, помълча малко и попита:

– И какво ще правим сега, след като приключихме с Едгар Рой?

– Продължаваме да работим. Питър Бънтинг и правителството ни плащаха щедро, но тези пари ще ги заделим за черни дни или за… – Изведнъж той рязко нави волана наляво.

– По дяволите!

Тежкият лендкрузър поднесе върху мокрия асфалт и се извъртя почти напречно на пътя.

– Още малко наляво – спокойно каза Мишел.

Той се подчини и бързо овладя джипа, след което натисна спирачката и спря на банкета.

– Какво беше това, мамка му? – попита нервно той.

– Не какво, а кой – поправи го Мишел, отвори вратата и се надвеси навън, –

– Внимавай! – извика Шон.

– Насочи фаровете вдясно! Бързо!

После тя затръшна вратата, а Шон изкара джипа обратно на пътя.

– Пусни дългите!

Той се подчини. Фаровете осветиха асфалта пред тях, доколкото позволяваха мракът и дъждът.

– Ето там! – посочи Мишел. – Дай газ!

Лендкрузърът подскочи и се понесе напред.

Тичащият по десния банкет се обърна само веднъж, но и това беше достатъчно.

– Дете е! – смаяно рече Шон.

– По-скоро тийнейджър – поправи го Мишел. – Добре де, тийнейджър, който беше на крачка от смъртта – мрачно констатира Шон.

– Има пистолет!

Шон напрегна поглед и успя да види оръжието в ръката на момчето.

– Това не ми харесва – каза той.

– Изглежда много уплашен.

– Тича с пистолет по време на буря. Няма как да не е уплашен, особено след като без малко не го прегазих.

– Приближи се още.

– Какво?!

– Приближи се.

– Защо да го правя, Мишел? Той е въоръжен!

– Ние също. Просто се приближи.

Той натисна газта, а Мишел свали страничното стъкло. Светкавица с яркостта на милиарди свещи проряза небето, а последвалата гръмотевица прозвуча като рухването на небостъргач.

– Хей! – изкрещя през сваленото стъкло Мишел. – Хей!

Момчето се обърна. Лицето му беше тебеширенобяло на светлината на фаровете.

– Какво е станало? – продължи да крещи Мишел. – Добре ли си?

Вместо отговор момчето насочи пистолета към тях, но изстрел не последва. После то рязко се обърна и хукна през полето, хлъзгайки се по мократа трева.

– Ще извикам полиция – обади се Шон.

– Изчакай малко – каза Мишел. – Спри!

Шон намали и спря. Мишел отвори вратата.

– Какво правиш, по дяволите? – извика той.

– Момчето явно е в беда, а аз възнамерявам да открия причината.

– Ами ако току-що е застреляло някого и в момента бяга от местопрестъплението?

– Едва ли. Ей сега ще се върна.

– Мишел, почакай!

Той направи опит да сграбчи ръката ѝ, но тя му се изплъзна, скочи на земята и хукна през полето. За броени секунди дрехите ѝ подгизнаха от поройния дъжд.

Шон не можеше да повярва на очите си. Дланите му безсилно се стовариха върху волана.

– Рискуваш безразсъдно – изкрещя той, но Мишел вече беше твърде далече, за да го чуе.

Шон заоглежда околността, като се мъчеше да овладее гнева си. След секунди стъпи на газта. Щом стигна до първото кръстовище, зави надясно и натисна педала до дупка. Джипът отново поднесе, но той го овладя и продължи напред, проклинайки партньорката си.

Мишел беше преследвала много неща през живота си. Като лекоатлетка, а след това и като олимпийска състезателка по гребане бе премервала силите си с други спортисти. Като ченге в Тенеси редовно беше тичала след бягащите от местопрестъплението нарушители на закона. Като агент в Сикрет Сървис беше хвърчала покрай лимузините с важни особи.

Но тази нощ се състезаваше с дългокрак тийнейджър, който кипеше от енергия и бягаше така, сякаш го преследва самият дявол. Да не говорим за солидния му аванс и хлъзгавия терен, който допълнително затрудняваше нейното придвижване.

– Спри! – изкрещя тя миг преди момчето да смени посоката и да изчезне по някаква обградена от дървета пътека.

Но ефект нямаше. То дори увеличи скоростта.

Въпреки уверенията, които даде на Шон, Мишел не се беше възстановила напълно. Имаше болки в гърба и бедрото, дробовете ѝ горяха, а вятърът и проливният дъжд я заслепяваха.

Тя се втурна по пътеката, като за всеки случай извади пистолета си. Винаги се чувстваше по-добре с верния зиг в ръка. Удвои усилията си въпреки болката и умората. Разстоянието между двамата значително се скъси. Поредната ослепителна светкавица отклони вниманието ѝ само за миг, но това се оказа почти фатално, защото едно от дърветата край пътеката, блъскано от ураганния вятър, започна да пада точно когато минаваше под него. Това я принуди да изцеди последните сили от тялото си. Профуча под бързо накланящата се корона от дебели клони в последния възможен момент. Дървото рухна на три-четири метра зад нея, а клоните му я изпуснаха за няколко сантиметри. Всеки един от тях можеше да ѝ пръсне черепа.