– Това са фантастични новини, Шон! – възкликна Мишел.

– Освен това пипнахме двама от бандитите на Грант. В момента Литълфийлд и Маккини ги разпитват. Ако проговорят, вероятно ще разплетем кълбото, което ще ни отведе директно при Грант.

– Още по-добре! – възкликна Мишел и се обърна към президента. – Сър, освободили са децата! Всичко е наред. Освен това са заловили двама от похитителите, които са задържани от ФБР. Надяваме се, че техните показания ще ни отведат директно при Грант!

– Слава богу! – промълви с облекчение Коул. – Това е цяло чудо!

Мишел погледна през страничното стъкло. Насочваха се към Вирджиния, чиято територия започваше непосредствено след Мемориъл Бридж. По платното се движеха единствено автомобилите на кортежа, тъй като Звяра никога не споделяше пътя с простосмъртните шофьори.

Вечерта изглеждаше прекрасна. Дъждът вече беше спрял, а залязващото слънце позлатяваше водите на Потомак.

– А каква е причината да се срещнеш с президента? – попита Шон.

На дисплея ѝ се появи текстовото съобщение, изпратено от Едгар. Очите ѝ се разшириха от изненада, стомахът ѝ се сви.

– Мишел? – каза Шон.

– О, по дяволите! – проплака тя.

– Какво има? – попита Коул.

– Мишел, добре ли си? – попита Шон.

Тя се извърна към президента.

– Ще трябва да...

Но така и не успя да завърши изречението.

Кормилото се изплъзна от ръцете на шофьора и рязко се завъртя наляво. В същото време педалът на газта се залепи за пода и 8-тонното возило се блъсна в каменния парапет почти с максималната си скорост. Парапетът беше солиден, изграден от тежки гранитни блокове, но все пак не беше предназначен да издържи атаката на толкова тежка бързодвижеща се кола. Предницата на Звяра разби парапета и колелата напуснаха настилката. Продължавайки да се въртят с бясна скорост, задните колела възстановиха сцеплението си. Звяра се извъртя напречно на моста и за момент сякаш увисна във въздуха. После носът му се наклони надолу и няколко секунди по-късно се заби във водата. Задницата се стовари с оглушителен плясък и колата зае хоризонтална позиция върху водите на Потомак.

Президентската лимузина беше в състояние да прави куп забележителни неща, но плаването не беше сред тях. Броени секунди по-късно започна да потъва.

– Мишел! – изкрещя в слушалката Шон, но не получи отговор.

– Случва се нещо много лошо! – извърна се към Уинго той. – Тя е с президента и...

Телефонът му иззвъня. Беше Едгар.

– Едгар, какво става?

– Току-що изпратих есемес на Мишел, която е с президента...

– Знам това. Тя ми се обади. Но после се случи нещо и аз не мога да вляза във връзка с нея. – Компютърният спец мълчеше. – Там ли си?

Когато Едгар проговори, гласът му беше напрегнат до скъсване.

– На монитора ми току-що се появи важно съобщение...

– Какво е то? – попита с разтуптяно сърце Шон.

– Президентската лимузина е излетяла от Мемориъл Бридж и е паднала във водите на Потомак.

– Какво?! Как?

– Току-що я предупредих за тази опасност.

– За какво говориш, по дяволите?

– Хакнали са сателита, който управлява навигацията и комуникациите на президентската лимузина, Шон. Много е сложно, за да те запозная с подробностите.

– Добре де, хакнали са го. И какво от това?

– Лимузината използва над трийсет милиона кода, Шон. В нея всичко се управлява от компютрите. Хакнеш ли мозъка...

– Контролираш колата – довърши вместо него Шон.

– Да. Скорости, кормилна кутия, спирачки. И всичко друго, за което можеш да се сетиш.

– Грант! – процеди Шон и се извърна към Уинго. – Мръсникът току-що си отмъсти на президент, който няма нищо общо със смъртта на родителите му. – Замълча за миг, после с треперещ глас добави: – А Мишел е с него!

– Какво мислиш да правиш? – попита Едгар.

Вместо отговор Шон захвърли телефона и стъпи на газта. Колата с рев полетя напред.

Уинго включи радиото и двамата изслушаха извънредната новина. Звучеше зловещо. Спасителните операции вече започнали, но екипите се нуждаели от специално оборудване, за да извадят колата от дъното на реката. Добрата новина беше, че лимузината разполага с автономна система за захранване с кислород и е изолирана до такава степен, че в купето не може да проникне дори капка вода.

– Федералните ще направят всичко по силите си – обади се Уинго. – Нали чу какво казаха по радиото? Колата е херметизирана и захранена с кислород.

Шон гледаше право пред себе си.

– Първо, херметизацията най-вероятно е нарушена от удара в парапета. Звяра може да е танк, но и танковете търпят поражения.

– А второ?

– Всичко в колата е под контрола на компютрите, Сам. Докопаш ли се до компютъра, Звяра е твой. А Алън Грант е прекалено умен, за да не се възползва от това.

Лимузината удари речното дъно. Мишел разкопча предпазния колан и се надвеси над президента. Той беше в безсъзнание. Първата ѝ работа бе да провери пулса му. Оказа се стабилен въпреки бледото му лице. Тя обхвана врата му и започна да го опипва за евентуални счупвания или рани, но не откри нищо.

После направи нещо, за което изобщо не беше си помисляла. Зашлеви го веднъж, а след това замахна отново.

При втория шамар президентът се свести и недоумяващо я погледна.

– Какво се случи, по дяволите?

– Ранен ли сте, господин президент? Боли ли ви някъде, усещате ли нещо счупено?

Той предпазливо размърда крайниците си.

– Боли ме тук-там, но всичко изглежда наред. Какво стана?

– Паднахме от моста – каза на пресекулки Мишел. – Намираме се в Потомак. – Извърна поглед към прозореца, но всичко зад него беше черно. – По-точно на дъното на Потомак...

– На дъното на реката? – изгледа я невярващо Коул.

Ръката ѝ напипа конзолата, която вдигаше и сваляше стъклената преграда. Като по чудо тя се задейства. Звяра все още имаше захранване, но това едва ли щеше да трае дълго. Двигателят не работеше. Тя нямаше представа дали може да бъде рестартиран под вода, но къде щяха да отидат, дори и с работещ мотор?

Стъклото се спусна и тя пропълзя през отвора, за да провери състоянието на агентите. Веднага забеляза, че въздушните възглавници са се отворили и това ѝ даде лъч надежда.

Но когато видя кръвта и неподвижните опулените очи на агентите, надеждата бързо се стопи.

Потърси пулса на всеки един от тях, въпреки че вече знаеше резултата. Въздушните възглавници се бяха отворили в момента, в който колата се бе блъснала в каменния парапет. Но при удара във водата вече не бе имало нищо, което да ги предпази. Огледа стоманените рамки на страничните стъкла. Бяха окървавени от главите на двамата мъже. Смъртта трябва да бе настъпила мигновено.

Мишел и президентът бяха сами на дъното на реката.

Тя се плъзна обратно с краката напред.

– Как са те? – тревожно попита президентът.

– Мъртви са, сър.

– О, боже!

Мишел огледа комфортните кожени седалки, покрити с меки възглавници. Този пашкул им беше спасил живота, но мъжете отпред не бяха имали същия късмет, понасяйки цялата тежест на челния удар.

Тя извади телефона си и погледна дисплея. Никакви чертички, разбира се.

Понякога той нямаше покритие на земята, какво оставаше под вода. Но...

Отвори капачето на централната конзола. Оказа се, че в нея има телефон. Посегна да го извади и промърмори:

– Сега ще разберем какво покрива гаранцията на производителя...

Президентът разхлаби папийонката и разкопча горното копче на ризата си.

– Тук става малко задушно – отбеляза той.

– В момента със сигурност подготвят спасителен екип, сър – помъчи се да го успокои Мишел. – Много скоро ще се появяват леководолазите.

Тя познаваше реката като петте си пръста, защото гребеше по нея от години. Като цяло Потомак беше доста плитка. Средната дълбочина на близкия залив Чесапийк беше шест метра и половина. Тук едва ли беше много по-дълбоко, но фактът, че над тях има седем-осем метра вода, не звучеше утешително. Спасителната операция щеше да е сложна.